Двор от крила и разруха

Глава 58

Обърнах се, ала не прибирах меча в ножницата на гърба ми.

Сюриелът стоеше на няколко крачки от мен, загърнат не в пелерината, която му бях дала преди месеци, а в друга — по-плътна, по-тъмна, вече оръфана и съдрана. Сякаш вятърът, с който се носеше, я бе изпокъсал с невидимите си нокти.

Едва преди броени месеци ми беше казал, че Рис е мой другар. А ми се струваше, че е било преди цяла вечност.

Възголемите му зъби издрънчаха глухо.

— За трети път се срещаме вече. Трети път ме намираш. Днес с помощта на онази треперлива кошута. Така неочаквано изплуваха на пътя ми сърнените й очи.

— Прости ми за своеволието — отвърнах с възможно най-уравновесения си глас, — но е спешно.

— Искаш да узнаеш къде Хиберн крие армията си…

— Да. И други неща. Но да започнем с това.

Противна, ужасяваща усмивка.

— Дори аз не я виждам.

Коремът ми се стегна.

— Виждаш всичко, но не и това?

Сюриелът килна глава и този негов жест ми напомни, че разговарям с хищник. Сега обаче не го държеше настрани никаква примка.

— Крие я с магия, по-стара от мен самия.

— Котелът.

Още една чудовищна усмивка.

— Да. Онова могъщо, пъклено нещо. Оня казан, пълен със смърт и живот. — Сюриелът потръпна от нещо като доволство. — Но ти вече имаш някого, който може да намери Хиберн.

— Илейн твърди, че не вижда армията. Вероятно заради магията.

— Тогава я открий с помощта на другата.

— Неста. С Неста можем да проследим Котела…

— Сходството събира. Кралят на Хиберн не ходи никъде без Котела. Затова, където е Котелът, там ще се натъкнете на краля и армията му. Накарай красивата крадла да го намери.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Как?

Съществото наклони глава, като че слушаше нещо.

— Ако още не го умее… нека костите говорят вместо нея.

— Гадателство… Казваш, че трябва да гадае на кости?

— Да. — Призрачен вятър развя съдраната му роба. — Кости и камъни.

Преглътнах отново.

— Защо с Котела не се случи нищо, когато събрах двете части на Книгата и изрекох заклинанието, което се предполагаше, че ще унищожи силата му?

— Защото не издържа достатъчно дълго.

— Но той щеше да ме убие.

— Да не вярваше, че можеш да овладееш силата му, без да си платиш?

Сърцето ми прескочи.

— Трябва да… умра, за да го спра?

— Колко драматично е човешкото сърце. Но да. Да, заклинанието е щяло да изцеди живота ти.

— Има ли… има ли друго обезвреждащо заклинание, което да използвам вместо него?

— Дори да има, пак ще ти се наложи да отидеш право до Котела, за да го приложиш. А Хиберн няма да повтори грешката си.

Преглътнах сухо.

— Ако съумеем да обезоръжим Котела… ще е достатъчно ли, за да спрем Хиберн?

— Зависи от съюзниците ви. Дали ще оцелеят в неизбежната битка след това.

— Резбарят би ли променил нещо?

И Бриаксис.

Сюриелът нямаше клепачи. Но мътните му очи просветнаха от изненада.

— Не мога да видя същество като него. Той не е… от този свят. Нишката му не е втъкана в него. — Сюриелът стисна криви устни. — Толкова искаш да спасиш Притиан, че би рискувала да го освободиш?

— Да. — Откриех ли армията, веднага щях да изпратя Бриаксис срещу нея. А що се отнасяше до Резбаря… — Той искаше… подарък в замяна. Оуроборос.

От гърлото на съществото се изтръгна тъничък звук — на радост или ужас, не можах да преценя.

— Огледалото на Началата и Свършеците.

— Да, но… Не мога да го взема.

— Боиш се да погледнеш в него. Да зърнеш онова, което се крие вътре.

— То ще… ще отнеме ли разсъдъка ми? Ще ме прекърши ли?

Едва се удържах да не потреперя, когато забулените му очи, посадени върху уродливото му лице с липсващи устни, се впиха в мен.

— Само ти решаваш кое ще те прекърши, Унищожителке на проклятия. Само ти. — Не точно отговор. Определено не ми стигаше, за да поема риска. Сюриелът наново се заслуша в призрачния си вятър. — Предай на среброоката пратеница да търси отговора на втората и предпоследната страница на Книгата. Двете заедно ще й разкрият ключа.

— Ключ към какво?

Измършавелите пръсти на сюриела, набраздени от толкова костици, че приличаха на крайници на ракообразно, затракаха един в друг, когато ги преплете.

— Ключът към онова, което ви е потребно, за да спрете Хи…

Отне ми секунда да разбера какво се случва.

Да разпозная дървения връх, пронизал гърлото на сюриела, подобно на острието на ясенова стрела. Да проумея, че нещото, което изпръска лицето ми и разля по езика ми вкус на гробищна пръст, бе черна кръв.

Че притъпените звуци, достигнали до ушите ми, преди съществото да смогне да изкрещи… бяха още стрели.

Сюриелът се свлече на колене и от устата му се разнесе гъргорене.

Онзи ден в гората се бе страхувал от нагите. Знаеше, че би могъл да бъде убит.

Спуснах се към него, хващайки един от ножовете си с лявата ръка. Вдигнах меча в дясната.

Наблизо изсвистя друга стрела и аз се скрих зад едно чворесто дърво.

Сюриелът нададе вой. Подплашените птици излетяха в небето и ушите ми забучаха…

Тромавото, хрипливо дишане на съществото изпълни гората. Докато напевен женски глас не попита:

— Защо говори с теб, Фейра, а с мен не благоволява?

Познавах този глас. Смехът, стаен зад думите.

Ианта.

Ианта беше тук. С двама хибернски войници зад гърба си.