Двор от крила и разруха

Глава 74

Сграбчих с всички сили онова най-съкровено усещане за себе си, изправена пред черната паст на Котела.

Амрен каза само:

— Съжалявам, че те излъгах.

Не можех да отлепя ръката си от Котела. Не смогвах да отделя дори пръстите си. Той ме разкъсваше на парчета… бавно, старателно.

Изстрелях отчаяно магията си, сякаш беше спасителна верига, с която да се закотвя към този свят, за да не ме погълне всевечното, омразно нещо, мъчещо се да ме придърпа към черните си обятия.

Огън и вода, и светлина, и вятър, и лед, и нощ. Свиках ги всичките. И всичките ме предадоха.

Някаква нишка поддаде и съзнанието ми се плъзна още по-близо към протегнатите ръце на Котела.

Почувствах как ме докосва.

И изчезнах наполовина.

Едната ми половина остана безмълвно до Котела със залепена на черния му ръб длан…

А другата… отлетя нанякъде.

През света. Да търси нещо. Котелът пък издирваше онази сила, която толкова го беше доближила… и сега го примамваше.

Неста.

И Котелът се озърташе за сестра ми, подобно на краля.

Кръжеше над бойното поле досущ като насекомо над езерна повърхност.

Губехме. Жестоко. Серафими и илирианци падаха окървавени от небето. Азриел влачеше крила в кървавата кал, борейки се с меч срещу безкрайния наплив от врагове. В пехотинските ни редици вече зееха пробойни и Кеир, бълващ облаци от сенки, ревеше на Мраконосците да се връщат по позициите си.

Съзрях и Рисанд. Сред най-безмилостната сеч над поддаващите ни редици. Танцуваше окървавен красивия си боен танц.

В следващия миг отправи поглед напред и се преобрази.

Първо му пораснаха остри нокти, заменяйки пръстите на ръцете и краката му. После тъмни люспи или пера — не съумях да различа добре — обвиха краката, ръцете и гърдите му. Тялото му се разкриви; костите и мускулите му започнаха да се уголемяват, да се изменят.

Звярът, който Рис бе укривал досега и който не обичаше да освобождава.

Освен ако ножът не опреше до кокал.

Преди Котелът да ме отнесе, видях какво се случи с главата му, с лицето му.

Превърнаха се в нещо кошмарно. В тях не остана нищо елфическо, нито човешко. Превъплъти се в страшилище, което живееше под земята и излизаше единствено нощем, за да ловува и плячкосва. Лицето му… беше като това на съществата, издялани в камъка от Двора на Кошмарите. Съществата, чиито потресаващи образи съставляваха трона му. Явно символизираха не само могъществото му… но и скритата му природа. А с крилата…

Хибернските войници побягнаха от него.

Хелион видя какво се разиграва и също се втурна — но към Рис.

И на свой ред започна да се преобразява.

Ако Рис беше крилат кошмар, изваян от сенки и студена лунна светлина, то Хелион беше дневният му еквивалент.

Златни пера по тялото и крилата, наточени нокти на хищник…

Вкупом другарят ми и Великият господар на Деня връхлетяха хибернската армия.

Ала след секунда секнаха устрема си. Защото измежду смаяните войници към тях закрачи слаб, нисичък елф — несъмнено един от хибернските командири. Ръмженето на Рис разтърси земята. Но не той, а Хелион, обгърнат от бяла светлина, пристъпи напред, впивайки нокти надълбоко в калта.

Командирът дори не носеше меч. Само изтънчени сиви дрехи и някак бодро изражение на лицето си. Аметистово сияние се стелеше около него. Хелион изсъска на Рис — заповед.

Другарят ми кимна и от огромната му паст се стече струйка кръв. Сетне наново се хвърли в касапницата.

Оставяйки командира и Хелион Заклинателя да се борят един срещу друг. Магия срещу магия.

Войници и от двете страни си плюха на петите.

И тъкмо когато Хелион изстреля магически лъч към командира, Котелът пак ме отнесе нанякъде, не откривайки плячката си на това бойно поле.

Ела — напяваше сякаш силата на Неста. — Ела.

Котелът долови мириса й и ме повлече стремглаво напред.

Пристигнахме преди краля.

Котелът застина на място пред горската поляна. Като че се усука около себе си и се приготви за атака досущ като змия.

Неста и Касиан стояха по средата на поляната. Генералът държеше меча си в ръка, а очите на сестра ми горяха с онзи вътрешен, неземен огън.

— Приготви се — пророни тя. — Идва.

Мощта, която Неста сдържаше…

Можеше да убие краля на Хиберн.

Касиан само щеше да отвлича вниманието му, докато тя го удареше.

Времето се забави, изкриви се… Тъмната сила на краля полетя като копие към нас. Към поляната, където мен нито ме виждаха, нито ме чуваха, където не представлявах нищо повече от късче душа, носена на крилата на черен вятър.

Кралят на Хиберн се ответря точно пред тях.

Силата на Неста се нажежи, а после изчезна.

Касиан не помръдна. Не посмя.

Защото Хиберн държеше баща ни пред себе си, опрял меч в гърлото му.

Ето защо бе погледнал към морето. Знаеше, че Неста ще го удари със смъртоносната си сила в мига, в който се появеше, а единственият начин да я спре беше с…

Човешки щит. Заради който би се замислила дали да атакува.

Баща ни беше оплискан с кръв, по-слаб от последния път, когато го бяхме видели.

— Неста — промълви той, забелязал ушите й, елфическия й облик.

Могъществото, тлеещо в очите й.

Кралят се усмихна.

— Колко любящ баща. Довел е цяла армия, за да спаси дъщерите си.

Неста не отвърна. Касиан стрелкаше очи по поляната, преценявайки всяка възможност, всеки ъгъл.

Спаси го — примолих се на Котела. — Помогни му.

Котелът не ми отговори. Нямаше глас, нито съзнание — само някаква първична нужда да си върне отнетото.

Кралят на Хиберн килна глава, за да огледа брадясалото, загоряло от слънцето лице на баща ни.

— Толкова много неща са се променили, откакто си потеглил от дома. И трите ти дъщери вече се елфи. Едната дори се омъжи за доста добра партия.

Баща ми просто се взираше в Неста. Без да обръща внимание на чудовището зад себе си. А накрая каза:

— Обикнах те в момента, в който за пръв път те взех в обятията си. И толкова… толкова много съжалявам, Неста. Моята Неста. Толкова съжалявам за всичко.

— Моля те — Неста се извърна към краля. Само две думи, сурови и дрезгави. — Моля те.

— Ти какво ще ми дадеш в замяна, Неста Арчерън?

Тя отново впери очи в баща ни, който клатеше глава. Ръката на Касиан потрепна, вдигайки леко меча. Нагласяше го в удобна позиция за атака.

— Ще ми върнеш ли онова, което открадна?

— Да.

— Дори да се наложи да го издълбая с нож по теб?

Баща ни изръмжа:

— Да не си докоснал дъщеря ми с мръсните си ръце…

Чух изпращяването, преди да осъзная какво се случва.

Преди да установя под колко странен ъгъл стоеше главата на баща ни. Как светлината в очите му се смрази.

Неста не издаде нито звук. Даже не трепна, когато кралят на Хиберн прекърши врата на баща ни.

Аз запищях. Запищях и се замятах в хватката на Котела. Замолих го да спре — да го върне, да сложи край на това…

Тялото на баща ни се свлече на поляната и Неста го проследи с поглед.

И както кралят бе очаквал… силата й угасна.

Ала тази на Касиан остана.

Стрели от ослепително червено се устремиха към краля, а Неста светкавично бе обгърната от щит. Касиан се хвърли в атака.

И когато генералът връхлетя краля, който се изсмя, сякаш нямаше нищо против да си поиграят малко с мечовете… Аз вперих взор в баща си, проснат на земята. В отворените му, незрящи очи.

Касиан отблъсна краля от тялото на баща ни с меча и магията си. Нямаше да го удържи дълго. Само колкото Неста да избяга, ако си наумеше.

Колкото аз да довърша онова, заради което най-близките ми жертваха живота си. Но Котелът не ме пускаше.

Макар и да опитвах да се върна на онзи хълм, където Амрен ме бе предала, беше ме използвала за своя лична цел…

Неста коленичи пред баща ни с празно изражение. Погледна в отворените му очи.

И ги затвори нежно. С непоколебими като камък ръце.

Касиан изтласкваше краля все по-надълбоко в гората. Крясъците му отекваха над поляната.

Неста се наведе да целуне опръсканото с кръв чело на баща ни.

А щом вдигна глава…

Котелът забушува, загърчи се.

Защото очите на Неста, кожата й… излъчваха първична сила.

Тя надзърна към краля и Касиан. И тогава Касиан изрева от болка.

Мощта около нея потрепери. И Неста стана на крака.

Касиан изкрещя. Погледнах към него, извръщайки очи от баща си.

Приятелят ми лежеше на земята на около пет метра от нас. Крилата му бяха прекършени на места. И кървяха.

От едното му бедро стърчеше кост. Сифоните му мътнееха изчерпани до дъно.

Източил бе силата им още преди да дойде тук. Собствените си сили също.

Но все пак бе дошъл — заради нея. Заради нас.

Дишаше тежко и от носа му бликаше кръв. Опита да се надигне, но ръцете му поддадоха под него.

Кралят на Хиберн го доближи и протегна длан към него.

Гърбът на Касиан се изви в дъга и той наново изрева от болка. Някъде в тялото му изхрущя кост.

— Спри.

Кралят надникна през рамо. Неста крачеше към него. Касиан безгласно я умоляваше да бяга. От устата му шуртеше кръв по обгърнатата с мъх земя.

Неста огледа потрошеното му тяло, агонията в очите му и килна глава.

Движението не беше нито човешко, нито елфическо.

А съвършено животинско.

Хищническо.

Когато вдигна поглед към краля…

— Ще те убия — пророни тихо.

— Сериозно? — вирна вежда той. — Защото на мен ми хрумват много по-интересни неща, които можем да свършим заедно.

Не и отново. Нямах сили да го понеса отново. Да стоя безучастно, докато мой любим човек страдаше.

Неста сви пръсти в юмруци.

Кралят изсумтя. И настъпи безпощадно по-близкото крило на Касиан.

Пак изпращя кост. А крясъкът му…

Замятах се в хватката на Котела. Задращих с нокти.

Неста избухна.

Цялата й сила, цялата наведнъж…

Кралят се ответря от пътя й…

Мощта й превърна дърветата, пред които бе стоял, във въглени. Прелетя над бойното поле в ниска дъга и кацна сред хибернската армия, изпепелявайки стотици врагове, преди да усетят какво се случва.

Кралят се появи на десетина метра и се изсмя на димящото пепелище зад себе си.

— Великолепно! — възкликна. — Неовладяно, прибързано, но великолепно изпълнение.

Неста за пореден път сви пръсти в юмруци, сякаш свикваше силата си.

Само че я бе пропиляла наведнъж. Очите й пак станаха синкавосиви.

— Бягай — съумя да процеди Касиан. — Бягай.

— Тази сценка ми се струва позната — рече умислено кралят. — Този тук или пък другото копеле пълзеше към теб онзи съдбовен ден?

Касиан наистина пълзеше към нея, влачейки крака си и изпочупените си крила, оставяйки кървава диря по тревата и щръкналите корени на дърветата.

Неста се спусна към него и падна на колене.

Не за да го утеши.

А за да вземе илирианския му меч.

Той се помъчи да я спре, но тя се изправи. И вдигна меча към краля на Хиберн.

Не изрече нито дума. Нито помръдна.

Кралят се изкикоти и насочи собственото си оръжие.

— Да видим на какво са те научили илирианците.

Връхлетя я още преди сестра ми да смогне да извърти меча си към него.

Тя отскочи назад с изцъклени очи, закачайки меча му със своя. Кралят атакува отново, а Неста му се изплъзна и отстъпи още по-назад в гората.

Опитваше да го отдалечи от Касиан.

И успя да го отвлече с още няколко крачки, преди кралят да се отегчи.

Само с две движения й отне меча. С още едно я удари в лицето, толкова силно, че Неста се строполи.

Касиан изрева името й и пак поде пълзенето си към нея.

Кралят прибра меча в ножницата си и се извиси над нея, докато сестра ми се мъчеше да стане от земята.

— Е? С какво друго ще опиташ да ме надвиеш?

Неста се завъртя по гръб и протегна ръка.

Бяла, огнена сила бликна от дланта й и се заби в гърдите му.

Значи, това бе целила. Да го доближи до себе си. Да го накара да свали гарда си.

Мощта й го блъсна назад и той полетя през дърветата. Прекършвайки ги едно след друго.

Котелът като че ли се успокои. Беше изразходила и сетния остатък от силата си.

Неста скочи на крака с окървавена от удара на краля уста и се запрепъва през полянката, за да коленичи пред Касиан.

— Ставай — простена, дърпайки го за рамото. — Ставай.

Той опита, но не успя.

— Прекалено си тежък — продължи умолително сестра ми и все пак понечи да го вдигне, макар че пръстите й се пързаляха по окървавената му черна броня. — Не мога… той идва…

— Върви — програчи Касиан.

Силата й беше спряла да блъска краля в дърветата. Той вече крачеше към тях, изтупвайки трески и листа от жакета си. Не бързаше — знаеше, че Неста няма да си тръгне. И сякаш предвкусваше кървавото си отмъщение.

Сестра ми наново се втурна да вдигне Касиан, стискайки зъби. От гърлото му се изтръгна пресеклив вопъл.

— Бягай! — излая насреща й.

— Не мога — промълви тя с разтреперан глас. — Не мога.

Същото обяснение, което му беше дал и Рис.

Касиан изпъшка от болка, но разпери окървавени ръце, за да обгърне лицето й с длани.

— Не съжалявам за нищо друго в живота си, освен за това. — Гласът му се насичаше с всяка следваща дума. — За това, че нямахме достатъчно време; че нямах време с теб, Неста.

Сестра ми не го спря, когато той се понадигна и я целуна — съвсем леко. За толкова имаше сили.

После избърса сълзата, търкулнала се по лицето й, и пророни:

— Ще те намеря в отвъдното… в идния живот. И ще изживеем времето си заедно. Обещавам.

Кралят на Хиберн пристъпи на полянката. Около върховете на пръстите му се усукваше тъмна сила.

И дори Котелът като че ли застина от изненада — от изненада или от някакво… чувство, когато Неста погледна към краля, наближаващ с гибел, виеща се около ръцете му. А сетне сведе очи към Касиан.

И покри тялото му със своето.

Касиан замръзна, но след миг прокара ръка през гърба й.

Заедно. Щяха да си отидат заедно.

Предлагам ти сделка — заявих на Котела. — Предлагам ти душата си. Само ги спаси.

— Романтично — процеди кралят, — но не особено разумно.

Неста не помръдна от тялото на Касиан.

Кралят вдигна ръка. Чисто могъщество се вихреше като мрачна галактика в дланта му.

Знаех, че и двамата ще загинат едва за секунда.

Готова съм на всичко — продължих да умолявам Котела. — На всичко…

Ръката на краля започна да се спуска.

И спря. От гърлото му се изтръгна гъргорене.

За момент реших, че Котелът е отвърнал на молбите ми.

Но когато някакво черно острие се подаде от гърлото на краля, пръскайки кръв, осъзнах, че някой друг го бе сторил.

Илейн се промъкна от сянката зад него и забивайки Изповедника чак до дръжката в тила на краля, прошепна в ухото му:

— Да не си докоснал сестра ми.