Двор от крила и разруха

Глава 9

Ианта не беше приключила.

Знаех го, ето защо се приготвих за следващия й удар. Не хукна обратно към храма си, намиращ се на няколко километра от имението.

Вместо това остана в къщата, възползвайки се от шанса да се загнезди по-близо до Тамлин. Въобразяваше си, че се е окопала здраво на мястото си, че изявлението й за въздадената справедливост в края на кървавото бичуване беше нещо повече от последния шамар в лицата на стражите.

А когато набеденият войник провисна между стълбовете, когато другарите му се спуснаха да го освободят внимателно от въжетата, Ианта просто покани хибернските пратеници и Тамлин на обяд в имението. Аз обаче останах да помогна на стенещия страж, отнасяйки обагрени с кръв купи вода, докато лечителят го кърпеше.

Няколко часа по-късно Брон и Харт лично ме изпратиха до имението. Благодарих им поименно. И им се извиних, че не съм съумяла да предотвратя случилото се — нито кроежите на Ианта, нито несправедливото наказание на приятеля им. Говорех от сърце, а плющенето на камшика още ехтеше в ушите ми.

После двамата изрекоха думите, които от дълго време чаках. И те съжаляваха, че не са успели да предотвратят нито едно от последните събития.

Не само от днес. Все пак синините още тъмнееха по кожата ми.

Ако ги помолех, щяха да ми дадат собствените си ножове, за да прережа гърлата им.

На следващата вечер тъкмо бързах към стаята си, за да се преоблека за вечеря, когато Ианта предприе следващия си ход.

Щеше да ни придружи до стената на сутринта.

Тамлин също.

Щом трябвало да бъдем обединен фронт, бе заявила на вечеря, искала и тя да види стената с очите си.

На принца и принцесата им беше все едно. Юриан обаче ми намигна, сякаш и той прозираше намеренията й.

Същата вечер стегнах багажа си.

Алис влезе в стаята ми точно преди лягане с друга чанта в ръце.

— Нося ти още провизии, понеже ви чака по-дълъг път.

Въпреки че щяхме да сме с Тамлин, дори той не можеше да ответрее толкова много хора директно на мястото.

Затова отново щяхме да се придвижваме поетапно. По няколко километра наведнъж.

Алис сложи чантата, която ми беше приготвила, до моята. След това взе четката от тоалетната масичка и ме привика да седна на тапицираната пейка пред огледалото.

Подчиних й се. Тя поразреса косата ми мълчаливо за няколко минути.

А накрая заяви:

— Когато утре си тръгнете, тръгвам и аз.

Вдигнах очи към отражението й в огледалото.

— Племенниците ми са стегнали багажа, конете са готови най-сетне да ни върнат в Двора на Лятото. От твърде дълго време не съм виждала дома си — рече тя, макар и с блеснали очи.

— Чувството ми е познато — отвърнах лаконично.

— Желая ти всичко най-хубаво — каза Алис. Остави четката и се зае да сплита косата ми. — До края на живота ти, колкото и да е дълъг той.

Позволих й да довърши плитката, после се завъртях на пейката и стиснах тънките й пръсти в ръце.

— За нищо на света не казвай на Таркуин, че ме познаваш добре.

Тя вдигна вежди.

— Има кървав рубин с моето име на него — поясних.

Дори нейната кожа с цвят на дървесна кора пребледня.

Разбираше смисъла зад думите ми: Дворът на Лятото ме издирваше като свой враг. Само смъртта ми беше достатъчно възмездие за престъпленията ми.

Алис стисна ръката ми.

— Колкото и кървави рубина да има на твое име, вечно ще разполагаш с поне един приятел в Двора на Лятото.

Гърлото ми се сви.

— А ти вечно ще имаш един в моя двор — обещах й.

Алис знаеше за кой двор говоря. И не изглеждаше уплашена.

Стражите не поглеждаха към Тамлин и не говореха с него, освен ако не се налагаше. С нас щяха да пътуват Брон, Харт и още трима. Преди съмване ме видяха да посещавам приятеля им — жест, който със сигурност никой друг не беше сторил.

Ответряването беше като газене през кал. Всъщност силите започваха повече да ми тежат, отколкото да ми помагат. До обяд вече страдах от ужасно главоболие и през последната отсечка от пътешествието ни, докато се ответрявахме отново и отново, ми се виеше свят.

Щом пристигнахме, устроихме лагера си почти безмълвно. Тихо и свенливо попитах дали може да спя в една палатка с Ианта вместо с Тамлин, загатвайки за желанието ми да потулим бездната, зейнала помежду ни след бичуването. Но всъщност го направих повече за да спестя на Люсиен вниманието й, отколкото да не се озовавам насаме с Тамлин. Приготвихме вечерята си, нахранихме се и опънахме шалтетата, а Тамлин нареди на Брон и Харт да поемат първия пост.

Да лежа до Ианта, без да прережа гърлото й, беше същинско изпитание за търпението и самоконтрола ми.

Винаги, когато ножът под възглавницата ми зашепнеше името й, си напомнях за приятелите ми, за семейството ми, което беше живо и се възстановяваше в Севера.

Повтарях си безгласно имената им в мрака отново и отново. Рисанд. Мор. Касиан. Амрен. Азриел. Илейн. Неста.

Спомних си в какъв вид ги бях оставила, потънали в кърви и ранени. Спомних си крясъците на Касиан, докато раздираха крилата му, заплахата на Азриел, докато кралят вървеше към Мор. За борбата на Неста, докато я влачеха към Котела.

Целта ми беше по-голяма от възмездието. Стремях се към нещо по-важно от личната мъст.

Въпреки това призори се събудих, стискайки дръжката на ножа. Седнах върху шалтето си и извадих кинжала изпод възглавницата, вперила очи в спящата жрица.

Гладката извивка на врата й сякаш сияеше под първите лъчи на слънцето, проникващи през входа на палатката.

Претеглих оръжието в ръката си.

Май не бях родена със способността да прощавам. Не и за зверства, причинени на близките ми. За мен самата не ме беше грижа, не и колкото за тях. Ала една опорна стоманена колона вътре в мен отказваше да се превие или да се счупи. Не търпеше идеята да зарежа тези чудовища живи след престъпленията им.

Ианта отвори очите си от тюркоаз, кристален като скъпоценния камък върху свалената от главата й диадема. И веднага ги стрелна към ножа в ръката ми. Сетне към лицето ми.

— Човек трябва да внимава, когато споделя един лагер с враговете си — обясних.

Можех да се закълна, че в очите й просветна нещо като страх.

— Хиберн не ни е враг — увери ме тя леко задъхано. Пребледнялото лице, с което ме изпрати от палатката, ми даде да разбера, че усмивката ми си е свършила работата.

Люсиен и Тамлин показаха на близнаците къде се намира пролуката в стената.

И също като с предишните две, принцът и принцесата оглеждаха нея и терена наоколо с часове.

Този път се навъртах край тях, наблюдавах ги, макар и вече да намираха присъствието ми за не особено заплашително, дори досадно. Бяхме изиграли играта си за надмощие, чрез която стана ясно, че мога да хапя, ако реша, но все пак ще се търпим взаимно за момента.

— Тук е — рече Брана на Дагдан, кимвайки към невидимата граница.

Личеше си единствено по различните дървета: от нашата страна бяха в ярките, свежи краски на пролетта. От другата — потъмнели, едри, леко сбърчени от жегата в разгара на лятото.

— Първата беше по-подходяща — възпротиви се Дагдан.

Седнах на един камък и се заех да беля ябълка с малко ножче.

— И по-близо до западното крайбрежие — добави той.

— Тази е по-близо до континента, до пролива.

Забих острието надълбоко в бялото месо на ябълката и си отрязах едно парче.

— Да, но оттук ще имаме по-удобен достъп до запасите на Великия господар.

Въпросният Велик господар беше тръгнал с Юриан на лов за храна, по-питателна от сандвичите, които си носехме. Ианта беше отишла до някакво близко поточе да се моли, а за Люсиен и стражите нямах представа къде са.

Е, това улесняваше работата ми. Пъхнах парчето ябълка в устата си и казах през него:

— Аз бих ви посъветвала да използвате тази.

Те се завъртяха към мен и Брана се ухили презрително, а Дагдан вдигна вежди.

— Ти пък какво знаеш? — попита принцесата.

Свих рамене и си отрязах още едно парче ябълка.

— Просто говорите по-силно, отколкото предполагате.

Двамата се спогледаха укорително. Горделиви, самомнителни, жестоки. През двете седмици на познанството ни ги бях проучила добре.

— Освен ако не ви се рискува другите дворове да съберат силите си и да ви пресрещнат, преди да сте прекосили пролива, по-добре изберете тази дупка.

Брана врътна очи.

Аз продължих със същия отегчен тон:

— Но какво ли знам аз? Все пак вие двамата сте живуркали на малко островче петстотин години. Ясно е, че схващате повече от мен, що се отнася до Притиан и стратегическото придвижване на армии.

Брана изсъска:

— Тук не става въпрос за никакви армии, така че ще те помоля да си държиш устата затворена, докато не ни потрябваш.

Аз изсумтях.

— Искате да ми кажете, че цялото това лутане не е било, за да намерите място за пробив през стената, след което да използвате и Котела за пренасянето на по-голямата част от войските ви тук?

Тя се изсмя, премятайки тъмната си, тежка коса през рамо.

— Котелът не е за пренасяне на армии от пешаци. С него се преобразяват светове. С него ще разрушим тази противна стена и ще си възвърнем всичко наше.

Просто кръстосах крака.

— Аз пък си мислех, че с армия от десет хиляди няма да ви трябват магически предмети, за да свършите мръсната си работа.

— Армията ни е десетократно по-многолюдна, момиче — подсмихна ми се Брана. — И двойно повече от това, ако броим съюзниците ни във Валахан, Монтесере и Раск.

Двеста хиляди. Майката да ни е на помощ!

— Май не сте си губили времето през всичките тези години. — Изгледах ги недоумяващо. — Тогава защо не сте нападнали Амаранта, докато е владеела острова ви?

— Кралят още не беше намерил Котела въпреки множеството години, през които го издирваше. Затова предпочиташе да я използва като експеримент за това как можем да потъпчем хората й. Пък и тиранията й мотивираше съюзниците ни на континента да се присъединят към нас, знаейки какво ги чака.

Довърших ябълката си и метнах огризките в гората. Те проследиха полета им с очи, досущ като хрътки, наблюдаващи фазан.

— Значи, всички ще се съберат тук? И аз трябва да съм домакиня на толкова войници?

— Нашата войска ще се справи с Притиан, преди да се обедини с другите. В момента командирите ни се приготвят за атака.

— Явно смятате, че е възможно да загубите, щом си правите труда да използвате Котела.

— Котелът е равностоен на победа. Може да изравни този свят със земята.

Вдигнах вежди в израз на непочтителен цинизъм.

— И трябва да освободите силата му точно на това място?

— Това място — обади се Дагдан с ръка върху дръжката на меча си — съществува, защото личност или предмет с велика мощ е преминал оттук. Котелът ще се запознае с метода му и ще го приложи в многократен размер, докато стената не рухне напълно. Процесът е толкова деликатен и сложен, че едва ли простосмъртният ти мозък ще го проумее.

— Сигурно си прав. Макар че същият този простосмъртен мозък успя да реши загадката на Амаранта. И да я унищожи.

Брана просто се обърна към стената.

— Защо според теб Хиберн й позволи да живее толкова време по тези земи? За да има кой да му върши мръсната работа…

Разполагах с всичко нужно.

Тамлин и Юриан още ловуваха, принцът и принцесата бяха заети със стената, а стражите бях изпратила за вода с оправданието, че някои от синините ми ме боляха и исках да им направя компрес.

Лицата им се бяха изпълнили с убийствен гняв. Не към мен, а към причинителя на синините ми. Към онзи, който бе избрал Ианта пред тях, както и Хиберн пред честта и народа им.

Тръгнала бях с три раници, но щеше да ми трябва само една. Онази, която старателно бях подредила наново с провизиите от Алис и държах скътана до всичко необходимо за бягството ми. Същата, която някога бях взимала със себе си на всяко пътешествие до стената. За всеки случай. А сега…

Имах съюзници, имах цел, имах отправна точка и имената на някои чужди земи.

Но най-вече имах народ, загубил вяра в собствената си Върховна жрица. Имах стражи, които започваха да се бунтуват срещу Великия си господар. А в резултат на всичко това имах и хибернски командири, усъмнили се в силите на тукашните си съюзници. Бях подготвила двора за крах. Ала не заради външни набези, а заради вътрешна война.

И трябваше да се махна от него преди това. Преди и последното парче от плана ми да си дойде на мястото.

Тази групичка щеше да се върне в имението без мен. А за да запазят илюзията за силата си, Тамлин и Ианта щяха да излъжат за бягството ми.

И може би ден-два след това някой от стражите щеше да разкрие новината — прецизно заложен в съзнанието му капан.

Избягала бях, за да се спася, след като принцът и принцесата от Хиберн едва не ме бяха убили. Бях насадила в главата му картината на обезобразеното ми тяло, осеяно с белезите на кървавия почерк, който Дагдан и Брана вече бяха демонстрирали. Щеше да опише травмите ми подробно — да обясни как ми е помогнал да избягам, преди да е станало твърде късно. Как съм хукнала да търся спасение, когато Тамлин и Ианта са отказали да се намесят в моя защита, за да не изложат на риск съюза си с Хиберн.

И когато стражът разбулеше истината, неспособен да си мълчи повече, виждайки как Тамлин и Ианта крият окаяната ми съдба, също както двамата се бяха обединили в деня на бичуването…

Когато опишеше какво ми е причинил Хиберн на мен, тяхната Унищожителна на проклятия, новопомазаната им Избраница на Котела, преди да избягам, за да спася живота си…

Съюзът щеше да рухне. Защото нито един войник, нито един обитател на двора нямаше да застане зад Тамлин и Ианта след такова престъпление. След случилото се с мен.

С тихи, забързани стъпки влязох в палатката да взема раницата си. Сетне огледах лагера и гората наоколо с напрегнат слух и притаен дъх.

Само след няколко секунди грабнах презгръдната ножница на Тамлин от неговата палатка. Сутринта беше обяснил, че я оставя, защото ножовете щели да пречат на лъка му.

Преметнах я през гърдите си и веднага усетих тежестта й. Илириански бойни ножове.

У дома. Отивах си у дома.

Хукнах на север и влязох в гората, без дори да надзърна назад към лагера. Ако се ответрявах, без да почивам между скоковете, щях да достигна подножието на планината за час, а след това щях да изчезна през някоя от пещерите.

Но пробягах едва стотина метра под прикритието на дърветата, преди да спра на място.

Чух първо гласа на Люсиен.

— Махни се.

Гърлен женски смях.

Всичко в мен замръзна от този звук. Бях го чувала и преди — в паметта на Рисанд.

„Продължавай напред!“ Тъкмо нещо отвличаше вниманието им, колкото и кошмарно да беше.

„Продължавай напред, продължавай напред, продължавай напред!“

— Мислех, че ще ме потърсиш след Ритуала — измърка Ианта.

Не бяха на повече от десетина метра през дърветата. Но достатъчно далеч да се измъкна тихомълком.

— Бях длъжен да изпълня Ритуала — озъби й се Люсиен. — Не го направих с желание, повярвай ми.

— Позабавлявахме се.

— Вече имам другарка.

Всяка изтичаща секунда ехтеше като траурна камбана в ушите ми. Собственоръчно бях подготвила падението на двора им; отдавна бях спряла да чувствам вина или съмнения относно плана си. Не и сега, когато Алис вече беше на безопасно разстояние.

Но… но…

— С Фейра не се държиш така.

Заплаха, обвита в коприна.

— Бъркаш.

— Така ли? — Чу се пращене на клонки и шума, сякаш го обикаляше като хищник. — Нея цялата я опипваш.

Бях свършила работата си прекалено добре, твърде остро бях провокирала ревността й с всеки път, когато карах Люсиен да ме докосне в нейно присъствие и това на Тамлин.

— Не ме пипай! — изръмжа той.

И аз тръгнах към тях.

Прикривах шумоленето на стъпките си, тиха като пантера, докато се прокрадвах към малката горска полянка, на която стояха.

Където Люсиен беше с гръб до едно дърво и с белезници от син камък около китките.

Съзирала ги бях и преди. Върху Рис. С тях парализираше силата. Бяха изсечени от камък от гнилата земя на Хиберн, който имаше свойството да неутрализира магията. А в този случай… приковаваше Люсиен към дървото, докато Ианта го оглеждаше като змия, изникнала пред плячката си.

Тя плъзна ръка по широките му гърди, надолу по корема му.

А очите му се стрелнаха към мен, когато излязох иззад дърветата. Златистата му кожа червенееше от страх и унижение.

— Достатъчно — обадих се аз.

Ианта извърна глава към мен. Усмивката й беше невинна, престорена. Тя забеляза раницата на гърба ми, ножницата на Тамлин. Но не ги удостои с по-задълбочено внимание.

— Просто си играехме. Нали, Люсиен?

Той не отвърна.

Като гледах окованите му китки, чудейки се как изобщо бе успяла да го хване, ръката й, която все още беше върху корема му…

— Ще се върнем в лагера, като приключим — обяви тя и отново се обърна към него.

Ръката й се плъзна още по-надолу, но не за да му достави удоволствие, а само колкото да ми демонстрира, че е способна…

Тогава вече атакувах.

Не с ножове или магия, а със съзнанието си.

Свалих щита, с който я бранех от контрола на близнаците, и нахлух в ума й.

Маска върху разложено лице. Това видях, влизайки в красивата й глава, където открих толкова покварени мисли. Цяла върволица мъже, които бе покорила със силата си или направо бе завлякла насила в леглото си, убедена в пълномощията си над тях. Отдръпнах се от орбитата на тези спомени, за да се овладея.

— Махни си ръцете от него.

Тя ме послуша.

— Свали му оковите.

Люсиен пребледня, а Ианта наново ми се подчини със сговорчиво, някак празно изражение. Белезниците от син камък издрънчаха върху покритата с мъх земя.

Ризата на Люсиен беше раздърпана, горното копче на панталона му — вече разкопчано.

Тътенът, изпълнил съзнанието ми, беше толкова гръмък, че едва чувах собствения си глас, когато наредих:

— Вземи онзи камък.

Люсиен остана притиснат към дървото. И мълчаливо загледа как Ианта се навежда да вземе един сив, грапав камък с размера на ябълка.

— Сложи дясната си ръка на онази скала.

Тя се подчини, макар че тялото й видимо потрепери.

Съзнанието й се гърчеше, съпротивляваше се на моето, досущ като риба, клъвнала на стръв. Впих ноктите на ума си още по-надълбоко и вътрешният й глас запищя.

— Удряй ръката си с камъка колкото можеш по-силно, докато не ти кажа да спреш.

Същата ръка, с която беше унижавала и Люсиен, и още мнозина.

Ианта вдигна камъка. Първият удар произведе приглушен, мокър звук.

При втория нещо изпращя.

Третият пусна кръв.

Лявата й ръка се издигаше и спускаше, докато тялото й се мяташе в агония.

Тогава й казах с ясен, отчетлив глас:

— Повече никога няма да докоснеш друго същество против волята му. Няма да убеждаваш себе си, че отсрещният иска вниманието ти, че играе игра. Няма да изживееш близост, освен ако другият не те докосне пръв, ако не е желана и от двете страни.

Глух удар. Хрущене. Глух удар.

— Няма да си спомняш случилото се тук. Ще кажеш на останалите, че си паднала.

Безименният й пръст беше щръкнал под странен ъгъл.

— Позволявам ти да отидеш на лечител, за да намести костите ти. Но не и да заличи белезите. И всеки път, погледнеш ли ръката си, ще си спомняш, че докоснеш ли някого против волята му, ще си платиш, и то с цялата си същност. Ще живееш с този страх до края на дните си, без да знаеш откъде е дошъл. Просто ще се страхуваш, че нещо те преследва, дебне те и само чака да ти скочи в гръб.

Тихи сълзи на болка се стичаха по лицето й.

— Вече може да спреш.

Окървавеният камък тупна в тревата. Ръката й се беше превърнала в купчина натрошени кости, увити в съдрана кожа.

— Падни на колене и чакай някой да те намери.

Ианта коленичи и премазаната й ръка изцапа с кръв светлата й роба.

— Тази сутрин обмислях дали да не прережа гърлото ти — казах й. — Снощи също, докато спеше до мен. И всеки ден, откакто разбрах, че си предала сестрите ми на Хиберн. — Поусмихнах се. — Но това ми се струва по-удачно наказание. Надявам се да живееш много, много дълго, Ианта, без нито миг покой.

Погледах я още малко, завършвайки гоблена от думи и команди, който бях оплела в съзнанието й, после се обърнах към Люсиен. Той беше оправил панталона и ризата си.

Изцъкленото му око прескочи от нея към мен, а накрая и към окървавения камък.

— Думата, която търсиш, Люсиен — изчурулика измамно ведър женски глас, — е даемати.

Обърнахме се едновременно тъкмо когато Брана и Дагдан излизаха иззад дърветата с вълчи усмивки на лица.