Двор от крила и разруха

Глава 15

Сестрите ми бяха живели в Дома на Ветровете от пристигането си във Веларис.

Не напускали двореца, вграден в горната част на една плосковърха планина с изглед към града. Не поискали нищо и никого.

Затова аз щях да отида при тях.

Люсиен чакаше във всекидневната, когато двамата с Рис най-сетне слязохме на долния етаж. Другарят ми беше издал безмълвната заповед да се върнат.

Съвсем очаквано Касиан и Азриел седяха небрежно в трапезарията от другата страна на коридора и обядваха, следейки всяко едно движение на Люсиен. Касиан ми се подсмихна, вирнал вежди.

Стрелнах го остро — предизвикателство да подхвърли някой коментар. За щастие, Азриел го срита под масата.

Касиан му хвърли поглед, в който се четеше: „Нямаше да кажа нищо“. Щом наближих свода към всекидневната, Люсиен стана.

Спрях на прага и почти изтръпнах. Той още беше в измачканите си от дългия път мърляви дрехи. Лицето и ръцете му поне бяха чисти, но… Съвсем в началото трябваше да му набавя нови дрехи. Да му предложа…

Рис се появи до мен и мисълта се изпари от главата ми.

Люсиен сбърчи неприкрито горната си устна.

Сякаш виждаше светещата връзка между двама ни с Рис.

Очите му — и червеникавокафявото, и златното — се плъзнаха надолу по тялото ми. Към ръката ми.

Към пръстена на нея, към звездния сапфир, ярък като небето в сребърния си обков. На същия пръст Рис носеше обикновена сребърна халка.

Бяхме си ги сложили един на друг, преди да излезем от стаята ни — далеч по-задушевен и тържествен ритуал от всеки публичен обет.

Преди да си разменим пръстените, заявих на Рис, че ми е хрумнало да оставя неговия в колибата на Тъкачката и да го накарам да си го вземе оттам.

Той се засмя и отвърна, че ако смятам за нужно да му го върна, вероятно бих могла да намеря и някое друго същество, с което да се пребори — някое не толкова вманиачено по изтръгването на моята любима част от тялото му. Целунах го, подхвърляйки, че някой май има прекалено високо мнение за себе си, и му сложих пръстена, който сам си беше купил от Веларис, докато ме нямаше.

Споменът за онзи кратък миг на радост и смях, за безмълвното ни вричане… Сгърчи се като повехнало листо в пожар, когато Люсиен впери презрителен поглед в пръстените ни. В близостта ни. Преглътнах сухо.

Рис също забеляза. Нямаше как да му убегне.

Другарят ми се подпря на резбованата рамка на свода и провлачи към Люсиен:

— Предполагам, че Касиан или Азриел са ти обяснили, че ако заплашиш сигурността на когото и да било в тази къща, в земите ми, ще те запознаем отблизо с похвати на убийство, каквито дори не си си представял.

Илирианците се ухилиха от прага на трапезарията. Азриел определено изглеждаше по-застрашително от двамата.

Нещо се усука болезнено в стомаха ми заради заканата на Рис — заради онази неподправена, вежливо поднесена агресия в гласа му.

Люсиен ми беше приятел. От дълго време. Не го чувствах като враг, не напълно…

— Но — продължи Рис, пъхвайки ръце в джобовете си, — разбирам колко тежко ти е било през последния месец. Фейра ти е обяснила, че не сме такива, на каквито ни се носи слава… — Преди да слезем, го бях допуснала в съзнанието си, бях му показала всичко, случило се в Двора на Пролетта. — Но да го чуеш и да го видиш с очите си, това са две различни неща. — Той сви едното си рамо. — Грижим се добре за Илейн. Тя участва в тукашния живот по свое собствено желание. Само ние и шепа доверени прислужници имаме достъп до Дома на Ветровете.

Люсиен мълчеше.

— Влюбих се във Фейра — подхвана по-тихо Рис — дълго преди тя да изпита същото към мен.

Люсиен скръсти ръце.

— Колко хубаво, че в крайна сметка си получил онова, което искаш.

Затворих очи за миг.

Касиан и Азриел застинаха в очакване на заповедта на Рис.

— Ще го кажа само веднъж — предупреди го Великият господар на Двора на Нощта. Дори Люсиен потрепна от тона му. — Подозирах, че Фейра е другарката ми, преди да узная, че е обвързана с Тамлин. И когато научих… Ако видех, че е щастлива, бях готов да отстъпя.

— Дойде в дома ни и я отвлече на сватбения й ден.

— Щях да отменя сватбата — намесих се, пристъпвайки към Люсиен. — И ти го знаеше.

Рисанд продължи, преди Люсиен да ми се е озъбил.

— Бях готов да оставя другарката си по душа в ръцете на друг. Да й позволя да се омъжи за него, ако това щеше да й донесе радост. Но за нищо на света не бих я оставил да страда. Да се превърне в сянка. И в мига, в който онзи кучи син взриви кабинета си и я заключи в къщата си…

Крилата му се разгърнаха и Люсиен подскочи.

Рис оголи зъби. Крайниците ми омекнаха, разтрепериха се от тъмната мощ, насъбрала се в ъглите на стаята. Не от страх — никога не бих се страхувала от него. От загубата на самообладание, когато Рис изръмжа на Люсиен:

— Другарката ми може и да успее да му прости някой ден. Да прости на теб. Но аз никога няма да забравя ужаса й в онези моменти.

Бузите ми пламнаха, особено когато Касиан и Азриел ни доближиха със смесица от състрадание и гняв в лешниковите си очи.

Не бях споделяла с тях за случилото се онзи ден в кабинета на Тамлин, нито за онзи, когато ме затвори в имението си. Не бях питала Рис дали им е казвал. Ако съдех по яростта, която излъчваше Касиан, по студената свирепост на Азриел… едва ли.

Люсиен обаче не отстъпи дори с крачка. Нито от Рис, нито от мен, нито от илирианците.

„Хитрата лисица пред лицето на крилатата смърт“, пробяга заглавието на картина през ума ми.

— И това ще заявя само веднъж — допълни Рис с изгладено до гибелно спокойствие изражение, изтръгвайки ме от селенията на цветовете и светлосенките, скупчени съзнанието ми. — Фейра не е обезчестила, нито предала Тамлин. Разкрих й другарската ни връзка месеци по-късно. И не се безпокой, върна ми го тъпкано. Но все пак и ти намери другарката си в подобна ситуация, така че вероятно ще разбереш какво е чувството. А ако дори нямаш намерение да опиташ, дано поне имаш достатъчно мозък да си държиш устата затворена, защото следващия път, когато изгледаш другарката ми с толкова презрение и погнуса, изобщо няма да ти обяснявам, а направо ще ти извадя проклетия гръклян.

Рис изрече заканата си с толкова ласкав тон, че ми отне секунда да я осмисля. Да усетя как потъва в мен като камък, пуснат в езеро.

Люсиен просто пристъпи от крак на крак. Нащрек. Замислен. Започнах да броя секундите, мъчейки се да реша доколко бе редно да се намеся, ако изтърсеше нещо крайно глупаво, когато Люсиен най-сетне смотолеви:

— Явно историята е по-дълга, отколкото изглежда.

Разумен отговор. Гневът отшумя от лицето на Рис, а Стойката на Касиан и Азриел се поотпусна леко.

„Само веднъж“, беше ми казал Люсиен в дните ни на бягство заедно. Единствено това искаше — да види Илейн само веднъж.

А после… после трябваше да преценя какво ще правя с него. Освен ако другарят ми вече не му беше намерил място в плановете си.

Рис ме погледна и вдигна вежди — знак, че го предаваше в мои ръце. Аз обаче имах по-важна работа. Покашлях се.

— Отивам да видя сестрите си в Дома на Ветровете — обявих на Люсиен, чиито очи се стрелнаха към моите, а металното се фокусира в мен с тихо жужене. Извиках мрачна усмивка на лицето си. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Люсиен претегли предложението ми, както и тримата елфи, следящи всяко негово движение.

И само кимна. Поредното мъдро решение.

Тръгнахме след броени минути, а бързото изкачване до покрива на градската къща послужи като опознавателната разходка за Люсиен. Не му показах къде се намират спалните. А той, естествено, не попита.

Преди да излетим, Азриел спомена, че имал друга работа. Резкият поглед, който му отправи Касиан, ме наведе на мисълта, че сенкопоецът просто си търси оправдание, за да не пренесе Люсиен до Дома на Ветровете, но лекото кимване на Рис говореше достатъчно.

Наистина го чакаше по-важна работа. Както винаги, имаха план за действие. След като се видех със сестрите си… щях да разбера какъв бе точно.

И така, Касиан отлетя с Люсиен, а Рис ме грабна в обятията си и ни изстреля грациозно към безоблачната синева.

С всеки размах на крилата му, с всяка дълбока глътка от цитрусово-морския му аромат… нещо стегнато в тялото ми се отпускаше все повече и повече.

Въпреки че всеки напор на крилата му ни отвеждаше по-близо към Дома на Ветровете, кацнал над Веларис. Към сестрите ми.

Домът на Ветровете беше изсечен в червеникавия, затоплен от слънцето камък на плосковърхата планина, извисяваща се в единия край на града. Безбройните му балкони и панорамни площадки стърчаха над тристаметровата пропаст към долината. Улиците на Веларис лъкатушеха към отвесния планински скат, а Сидра се виеше през града като блеснала под обедното слънце копринена ивица.

Като кацнахме на верандата пред трапезарията, в която обичайно се събирахме, последвани от Касиан и Люсиен, позволих на гледката да се запечата в съзнанието ми: града, реката и далечното море, назъбените планини в другия край на Веларис и ослепително сините небеса над нас. И Домът на Ветровете, другият ми дом. Величественият, тържествен „събрат“ на градската ни къща — нашето публично местожителство. Където щяхме да организираме срещи и да приемаме гостите, които не бяха част от семейството ни.

Доста по-приятно кътче от другото ми обиталище — Двора на Кошмарите. Поне там можех да отсядам в двореца от лунен камък, намиращ се високо в планината, под която се разполагаше Изсеченият град. Макар че тамошните ми поданици… Побързах да прогоня мисълта и пооправих плитката си, прибирайки няколкото кичура, измъкнати от лекия ветрец, който Рис беше допуснал през щита си, докато летяхме.

Люсиен просто отиде до парапета и плъзна изумен поглед към панорамата. Напълно го разбирах.

Надникнах през рамо към Рис и Касиан. Другарят ми вдигна вежда.

Изчакай ни вътре.

Рис отвърна с рязка усмивка.

За да нямаш свидетели, когато го бутнеш през парапета?

Изгледах го недоумяващо и тръгнах към Люсиен. Рис прошушна на Касиан да изпият по питие в трапезарията и само по това разбрах, че напускат верандата. По това, както и по почти безшумното отваряне и затваряне на стъклените врати, зад които се бях запознала с повечето от тях — моето ново семейство.

Застанах до Люсиен, забелязвайки как вятърът брули няколко червеникави кичура, изхлузили се от ниската му опашка.

— Не очаквах подобно нещо — обяви той, без да откъсва очи от ширналия се под нас Веларис.

— Градът още се съвзема след атаката на Хиберн.

Той сведе поглед към резбования парапет на верандата.

— Въпреки че нямахме пръст в нея… съжалявам. Но не говорех за това.

Люсиен надникна през рамо към Рис и Касиан, намиращи се зад стъклените врати на трапезарията, облегнати с привидна небрежност и питиета в ръка на гигантската дъбова маса в средата й.

И двамата едновременно развиха небивал интерес към някакво петънце върху дървената повърхност помежду им.

Намръщих им се, но преглътнах яда си. И макар че сестрите ми ме чакаха вътре, макар че нуждата да ги видя беше толкова осезаема, че нямаше да се изненадам да зърна въжето, теглещо ме към къщата, казах на Люсиен:

— Рис спаси живота ми по време на Каланмаи.

И му разказах. Всичко — цялата история, чрез която се надявах да разбере. И да осъзнае на колко безопасно място е попаднала Илейн, както и той самият. Накрая извиках Рис да му обясни за собственото си минало, а той му разкри само основното. Без тъжните моменти на уязвимост, които ме бяха разплакали в планинската колиба. Въпреки това успя да обрисува доста ясна картина.

Люсиен не го прекъсна нито веднъж. Нито пък мен, когато продължих с моята собствена история, колкото и Касиан да се вклиняваше в нея със своите наблюдения върху „живота на тези двамата тук — ту врагове, ту другари“, спирайки се на преструвките на Рис, че не ме бил ухажвал, както и на приветстването ми в тесния им кръг.

Нямах представа точно колко време си бяхме бъбрили, но Рис и Касиан го използваха, за да попекат най-невъзмутимо крилата си до ръба на верандата. Приключих разказа си до историята за Хиберн — деня, в който се бях върнала в Двора на Пролетта.

А когато помежду ни се спусна тишина, Рис и Касиан пак се оттеглиха, проумели емоцията в очите на Люсиен — смисъла зад дългата му въздишка.

Щом останахме насаме, Люсиен потри очи.

— Виждал съм Рисанд да прави толкова… ужасяващи неща, да играе ролята на тъмния принц отново и отново. А сега ми казвате, че всичко е било лъжа. Маска. Само и само да защити това място, народа си. При други обстоятелства бих ти се изсмял, задето си му повярвала, но… ето че този град съществува. Невредим. Е, поне доскоро. Дори градовете в Двора на Зората не могат да се мерят с красотата му.

— Люсиен…

— Ти го обичаш. И той… и той те обича истински. — Люсиен прокара ръка през червеникавата си коса. — И всички онези, които съм мразил векове наред, от които съм се боял дори… Сега са твое семейство.

— Амрен вероятно би отрекла да изпитва каквато и да било близост с нас, но…

— Амрен е приказка за лека нощ, която ни разказваха като деца, за да слушаме. Точно Амрен щеше да изпие кръвта ми и да ме запокити в ада, ако вършех пакости. А сега я видях с очите си и ми приличаше по-скоро на свадлива леля, отколкото на страшилище.

— Тук не… не се придържаме към протоколи и йерархии.

— Очевидно. Рис живее в градска къща… в името на Котела!

Той махна с ръка към Веларис.

Не знаех как да му отвърна, затова си замълчах.

— Не бях подозирал, че аз съм злодеят във вашата част от историята — пророни той.

— Не си.

Не напълно.

Слънцето танцуваше по далечното море, превръщайки хоризонта в простор от блещукаща светлина.

— Тя не знае нищо за теб. Само основното, което Рис й е казал: че си син на Велик господар, служещ в Двора на Пролетта. И си ми помогнал В недрата на Планината. Нищо друго.

Научила бях от Рис, че сестра ми изобщо не е питала за него, но му го спестих.

Накрая изопнах гръб.

— Искам аз да ги видя първа. Знам, че нямаш търпение…

— Просто върви — рече Люсиен, облягайки лакти на каменния парапет. — Извикай ме, когато е готова.

За малко да го потупам по рамото — да го утеша.

Ала думите отново отказаха да напуснат устата ми, затова просто тръгнах към смътно осветената вътрешност на Дома.

Рис беше предоставил на Неста и Илейн апартамент, чиито стаи бяха с изглед към града, реката и далечните планини.

И ето че в този момент той бе открил Неста в семейната библиотека.

Усещах обтегнато, остро като бръснач напрежение у Касиан, докато тримата слизахме по масивните стълбища на Дома, докато вървяхме по коридорите с червени каменни стени, изпълнени с екота от шумоленето на крила и приглушения вой на буйния вятър отвъд прозорците. Напрежение, което се сгъстяваше все повече и повече с всяка следваща стъпка към двойната врата на библиотеката. Не се бях поинтересувала дали са се виждали, или разговаряли от онзи ден в Хиберн.

Касиан не ми беше споделил нищо такова.

И вероятно щях да попитам Рис по връзката, ако вече не отваряше една от вратите.

И мигновено не бях съзряла Неста, свита в едно от креслата с книга на коленете си. За пръв път я виждах толкова… не като Неста. Спокойна. Отпусната дори.

Съвършено доволна от усамотението си.

Веднага щом обувките ми изстъргаха по каменния под, тя скочи с внезапно скован гръб и затвори книгата с приглушен звук. Въпреки това сивкавосините й очи дори не се разшириха, когато кацнаха върху мен.

Вперих поглед в нея.

Неста беше красива като човешка жена.

Но като Върховна елфа беше поразително красива.

Като долових колко вцепенен стоеше Касиан до мен, се зачудих дали и той не си мислеше същото.

Облечена беше в оловносива рокля, ушита с проста кройка, но от изящен плат. Сплетената й коса беше увита във венец на върха на главата й и Касиан стрелна поглед към оголената й дълга, светла шия, преди бързо да го отклони. Тя ни измери с очи и ми каза:

— Върнала си се.

Прическата й криеше заострените й уши. Но нищо не можеше да потули неземната й грациозност, когато пристъпи напред. Връщайки вниманието си към Касиан, тя добави:

— Какво искате?

Думите й ме блъснаха като юмрук в корема.

— Безсмъртието явно не е променило поне едно нещо у теб.

Тя впи леден поглед в мен.

— С определена цел ли идваш, или мога да се върна към книгата си?

Рис докосна ръката ми в безмълвна утеха. Лицето му обаче остана каменно. И студено.

Касиан тръгна небрежно към Неста с полуусмивка на уста. Взе книгата й, прочете заглавието и се подсмихна.

— Не бих предположил, че си падаш по любовните романи.

Без да помръдва от мястото си, Неста му изпрати смразяващ поглед.

Касиан запрелиства книгата и провлачи към мен:

— Не си пропуснала много, докато покосяваше враговете ни, Фейра. Положението си е все същото.

Неста се завъртя към мен.

— Ти… успяла си?

Стиснах челюсти.

— Ще видим как ще се развият нещата. Постарах се Ианта да си плати. — В очите й се прокрадна гняв, примесен със страх, затова побързах да се поправя: — Не изцяло.

Надникнах към ръката й — онази, с която беше посочила краля на Хиберн. Рис не ми беше споменал някоя от сестрите ми да е развила свръхестествени сили. Само че онзи ден в Хиберн, когато Неста отвори очи… Бях го видяла. Нещо велико и ужасяващо в погледа й.

— Отново питам: защо си дошла?

Тя грабна книгата си от Касиан, който не се възпротиви, но остана до нея и наблюдаваше всяко нейно движение.

— Исках да те видя — отвърнах тихо. — Да проверя как си.

— Да провериш дали съм се примирила с жребия си и дали вече не съм благодарна, задето станах една от тях?

Изпънах гръб.

— Ти си ми сестра. Нараниха те пред очите ми. Исках да се уверя, че си добре.

Горчив гърлен смях. Тя се извърна към Касиан, огледа го като кралица от трона си и заяви на всички ни:

— Защо да не съм? Ще съм млада и красива завинаги и няма нужда да се връщам при онези глупави подлизурковци отвъд стената. Мога да правя каквото си поискам, тъй като очевидно тук никой не уважава правилата, обноските и традициите ни. Май наистина трябва да ви благодаря, че ме довлякохте тук.

Рис сложи ръка на кръста ми още преди думите й да улучат целта си.

Неста изсумтя.

— Само дето не мен трябва да проверяваш. Аз нямах какво да губя от другата страна на стената. — Лицето й излъчваше толкова омраза, че ми прилоша. Неста изсъска: — Тя отказва да напусне стаята си. Не спира да плаче. Не иска да яде, да спи, нито да пие вода.

Рис сключи челюсти.

— Стотици пъти ви питах дали имате нужда от…

— Защо да допускам когото и да било от вас… — последната й дума бе изстрел към Касиан, и то пропит с отрова — … при нея? Не ви влиза в работата.

— Другарят на Илейн е тук — казах аз.

И очевидно точно това не биваше да изричам в нейно присъствие.

Неста пребледня от ярост.

— Той не й е никакъв — озъби се сестра ми и тръгна към мен с такъв гняв, че Рис спусна щит помежду ни.

Сякаш и той бе забелязал могъщата сила в очите й през онзи ден в Хиберн. Ала не знаеше как ще се прояви.

— Ако я припарите заедно с онзи елф, ще…

— Какво? — изчурулика Касиан, следвайки я с небрежни стъпки, а когато Неста спря на два метра от мен и се завъртя към него, той вдигна въпросително вежда. — Не искаш да те обучавам, така че определено няма да я надвиеш в бой. Отказваш да говориш за силите си, така че не знаеш как да ги управляваш. Освен това…

— Затвори си устата! — озъби му се тя като същинска императрица. — Казах ти да седиш настрана от мен и ако…

— Застанеш ли между елф и неговата другарка, Неста Арчерън, ще научиш за последиците по трудния начин.

Ноздрите на Неста се разшириха от ярост. Касиан й отвърна с крива усмивка.

— Ако Илейн не е в състояние — намесих се аз, — няма да й го водя. Не бих я насилила да се среща с него. Но той наистина иска да я види, Неста. Ще я попитам дали е съгласна; тя решава.

— Елфът, който ни предаде на Хиберн.

— По-сложно е, отколкото си представяш.

— Е, със сигурност ще стане сложно, когато татко се върне и не ни открие у дома. Как възнамеряваш да обясниш на него всичко това?

— Като се има предвид, че месеци наред не ни е изпратил вест от континента, ще мисля по въпроса, когато му дойде времето — заявих й злобно.

Благодарях се на Котела, че още търгува в някоя богата земя.

Неста само поклати глава и се обърна към креслото и книгата си.

— Не ме интересува. Прави каквото искаш.

Болезнен отказ да говорим повече, но може би и знак, че все още ми вярваше, че ще взема правилното решение за сестра ни. Рис кимна към Касиан — време беше да вървим. На излизане от библиотеката пророних тихо:

— Съжалявам, Неста.

Вместо да ми отговори, тя седна сковано в креслото, взе книгата си и се престори, че вече ни няма. Сигурно от удар в лицето щеше да ме заболи по-малко.

Като погледнах напред, заварих и Касиан да се взира в нея.

Стана ми чудно защо още никой не бе споменал за онова, което блестеше в очите му, докато наблюдаваше сестра ми.

Тъга. И копнеж.

Апартаментът се къпеше в слънчеви лъчи.

Всички пердета бяха дръпнати докрай, за да влиза колкото може повече светлина.

Сякаш и малкото тъмнина ги ужасяваше. Сякаш се мъчеха да прогонят всяка сянка.

В мъничък стол пред най-слънчевия прозорец, с гръб към нас седеше Илейн.

Когато намерихме Неста в библиотеката, мълчанието й ми се стори някак спокойно, но това на Илейн беше… глухо.

Празно.

Косата й беше разпусната — дори не я бе сплела. Не си спомнях кога за последно я бях виждала без прическа. Носеше луннобял копринен халат.

Щом влязохме, не погледна към нас, не продума нищо, дори не трепна.

Болезнено кльощавите й ръце бяха отпуснати върху страничните облегалки на стола. Желязната годежна халка още ограждаше пръста й.

Кожата й беше толкова бледа, че приличаше на девствен сняг под ярката светлина.

В този момент осъзнах, че цветът на смъртта, на покрусата… беше бял.

Липсата на цвят. На живост.

Оставих Касиан и Рис до вратата.

Предпочитах гнева на Неста пред тази… черупка.

Тази празнота.

Заобиколих стола с пресекващ дъх, надзъртайки към градската панорама, в която сестра ми се взираше така бездушно.

После видях хлътналите й бузи, безкръвните й устни, кафявите очи, някога толкова жизнени и топли, а сега — без всякакъв блясък. Като гробищна пръст.

Дори не ги отмести към мен, когато промълвих едва-едва:

— Илейн?

Не смеех да посегна към ръката й.

Не смеех да я доближа прекалено.

Аз бях виновна. Аз ги бях довела дотук…

— Върнах се — додадох вяло, някак безполезно.

— Искам да си ида у дома — беше единственият й отговор.

Затворих очи. Гърдите ми се стегнаха нетърпимо.

— Знам.

— Той със сигурност ме търси — прошепна тя.

— Знам — повторих.

Не Люсиен — изобщо не говореше за него.

— Сватбата ни щеше да е идната седмица.

Сложих ръка на гърдите си, сякаш така можех да спра прашенето вътре.

— Съжалявам.

Нищо. Нито искрица емоция.

— Всички това повтарят. — Тя погали с палец халката на пръста си. — Но това не променя нищо, нали?

Не ми достигаше въздух. Не можех — не можех да дишам, гледайки съкрушеното, издълбано нещо, в което се беше превърнала сестра ми. Толкова много й бях отнела…

Рис се озова до мен, плъзвайки ръка по кръста ми.

— Имаш ли нужда от нещо, Илейн? — попита я с такава нежност, че краката ми почти се подкосиха.

— Искам да си ида у дома — повтори тя.

Нямах сърце да я попитам за Люсиен. Не сега. Още не.

Обърнах се, готова да хукна навън и да рухна в някоя далечна стая, в друга част на Дома. Ала Люсиен стоеше на входа.

И съкрушението, изписано по лицето му, ми подсказа, че е чул всяка дума; че е видял и почувствал празнотата и отчаянието, които излъчваше сестра ми.

Илейн открай време беше мила и грижовна — нещо, което смятах за нейния собствен вид сила. По-добра от моята. Умението да виждаш цялата жестокост по света и съзнателно да избираш, отново и отново, да обичаш, да си сърдечен. Открай време беше толкова изпълнена със светлина.

Може би затова сега държеше всички пердета дръпнати настрани. За да запълни празнотата в себе си, където някога бе съхранявала онази светлина.

От която вече не тлееше и искрица.