Двор от крила и разруха

Глава 29

По-неловки трийсет минути не си спомнях да съм преживявала.

Двете с Мор пийвахме студен ментов чай до прозореца. Писмата от тримата Велики господари още си стояха на масичката между столовете ни, а ние се преструвахме, че гледаме слънчевата улица под нас и децата на Върховни и нисши елфи, които се шляеха насам-натам с хвърчила, знаменца и какви ли не други играчки.

През това време Люсиен и Илейн седяха в напрегнато мълчание до поугасналата камина с недокоснат чаен сервиз на масичката между тях. Не се осмелих да попитам дали Люсиен се мъчи да проникне в съзнанието й, или усеща връзка, подобна на моста от черен диамант между двама ни с Рис. Дали една нормална другарска връзка е съвършено различна от нашата.

Нечия чаена чаша издрънча леко в чинийката и двете с Мор надзърнахме към тях.

Илейн беше взела чашата си и сега пиеше от нея, без дори да поглежда Люсиен.

Сигурна бях, че Неста, изолирана в трапезарията отвъд коридора, е проточила врат да види какво става.

И се уверих в това, когато Амрен я смъмри да не се разсейва.

Двете издигаха стени в съзнанията си. Амрен ми го бе обяснила, когато нареди на Неста да седне срещу нея на масата в трапезарията.

Сестра ми се учеше да долавя стените, да открива дупките, които Амрен беше пробила в тях. И да ги затваря. Мистериозните предмети в Двора на Кошмарите не й бяха помогнали да разбере какво точно се очаква от нея, ето защо опитваха по този начин — с различни невидими обекти. Магията не била само светкавици и заря, обявила бе Амрен, преди да ме изгони от стаята.

Но аз самата не виждах, нито чувах, нито пък усещах дори следа от силата в Неста. А и никой не искаше да ми обясни какво точно се пробваха да събудят в нея.

Ново движение пред къщата привлече вниманието ни с Мор и видяхме, че Рис и Касиан влизат през ниската входна порта. Връщаха се от среща с командирите на Мраконосците, които вече се подготвяха за война. Поне това бяхме уредили вчера.

И двамата мигновено ни забелязаха на прозореца. И спряха на място.

Не влизайте — предупредих Рис по връзката ни. — Люсиен се мъчи да усети какво й има на Илейн. През връзката.

Рис предаде думите ми на Касиан, който килна глава — вероятно също като Неста, — за да види какво се случва зад нас.

Рис попита дяволито:

А Илейн знае ли?

Поканихме я на чай. И ще го изпием на спокойствие.

Рис отново предаде на Касиан, който прихна в смях, завъртя се и пое обратно към улицата. Рис остана, пъхвайки ръце в джобовете си.

Отива да изпие нещо. Май ще му правя компания. Кога мога да се върна без опасност за живота си?

Показах му среден пръст през прозореца.

Ама че голям, силен илириански воин!

Илирианските воини знаят кога е разумно да влизат в бой и кога да стоят настрани. Точно в момента Неста следи всичко като ястреб, а вие двете кръжите наоколо като лешояди… Знам кой ще си тръгне жив от боя.

Пак му показах онзи пръст, а Мор, разгадала същността на разговора ни, последва примера ми. Рис се засмя тихо и изпълни театрален поклон.

Великите господари изпратиха отговори — казах му, докато вървеше към улицата. — Дворовете на Деня, Зората и Зимата ще дойдат.

Знам — отвърна той. — Току-що получих вест от Кресеида, че Таркуин още обмисля отговора си.

По-добре от нищо.

Рис ми се усмихна през рамо.

Приятен чай, госпожо опекун!

Да ти кажа, и на мен ми трябваше опекун покрай теб.

В тази къща имаше цели четирима.

Усмихнах се, а той достигна ниската входна порта, където Касиан го чакаше, използвайки момента да разпери крила. Шепата деца наоколо ги зяпаха с удивление.

— Съсредоточи се! — изсъска Амрен от другата стая.

Масата в трапезарията се разтърси.

Звукът като че ли стресна Илейн и тя побърза да остави чашата. Изправи се и Люсиен веднага скочи на крака.

— Съжалявам — избръщолеви той.

— Какво… какво беше това?

Мор сложи ръка на коляното ми, усетила, че и аз се каня да стана.

— Аз… подръпнах връзката.

Амрен се озъби от другата стая:

— Недей да… опърничаво момиче.

В следващия момент Неста се озова на прага.

— Какво й стори?

Думите й бяха остри като бръсначи.

Люсиен надникна към нея, после и към мен. По челюстта му подскачаше нервен мускул.

— Нищо — отговори и пак се обърна към другарката си. — Съжалявам… ако съм те уплашил.

Илейн запристъпва бавно към Неста, която доближаваше точката на кипене.

— Беше… странно — пророни малката ми сестра. — Сякаш дръпна нишка, вързана за някое от ребрата ми.

Люсиен разпери длани към нея.

— Съжалявам.

Илейн впери дълъг поглед в него. Накрая очите й помътняха, тя поклати глава, примигна два пъти и каза на Неста:

— Два гарвана летят насам; единият е бял, другият — черен.

Неста умело прикри съкрушението си. Страха.

— Имаш ли нужда от нещо, Илейн?

Само с нея използваше такъв глас.

Илейн поклати глава още веднъж.

— Слънце.

Неста ми стрелна кръвнишки поглед и поведе сестра ни надолу по коридора към слънчевата градина в задната част на къщата.

Люсиен изчака стъклената врата да се отвори и затвори, преди да въздъхне дълбоко.

— Има връзка, истинска нишка — промълви, но повече на себе си, отколкото на нас.

— И? — подкани го Мор.

Люсиен прокара и двете си ръце през дългата си червеникава коса. Кожата му беше доста по-тъмна от тази на Ерис — наситено златистокафяво.

— И достигнах края й откъм Илейн, когато тя се уплаши и избяга.

— Долови ли нещо?

— Не, нямах време. Почувствах нея, но…

Бузите му поруменяха. Явно беше почувствал нещо, различно от онова, което търсехме. Макар че и ние самите не знаехме какво бе то.

— Може да опитаме отново. Някой друг ден — предложих.

Люсиен кимна, но май не очакваше да се случи.

Амрен се провикна ядно от трапезарията:

— Някой да доведе сестра ти. Урокът й не е приключил.

Въздъхнах.

— Добре, Амрен.

Вниманието на Люсиен попадна върху масичката зад мен, върху писмата, написани на различни видове хартия. Златното му око се присви. Като посланик на Тамлин, несъмнено ги разпозна.

— Нека отгатна: съгласили са се, но сега пък имат претенции за мястото.

Мор сбърчи чело.

— Някакви предложения?

Люсиен върза косата си с лентичка от кафява кожа.

— Имаш ли карта?

Май на мен се падаше честта да доведа Неста.

— Онзи бор го нямаше преди секунда.

Азриел се засмя тихо от скалата, на която седеше, докато два дни по-късно ме гледаше как вадя борови иглички от косата и жакета си.

— Ако съдя по размера му, бих казал, че го има поне от… двеста години.

Навъсих се, поизтупвайки дрехите си и накърненото си достойнство.

Студеното му, сдържано поведение напоследък, породено от гнева и огорчението на Мор… беше поомекнало. Или защото Мор реши да седне до него на снощната вечеря — проява на безмълвната й готовност да му прости може би, или просто защото времето бе притъпило болката. И все пак можех да се закълна, че в погледа му, насочен към нея, винаги се таеше искрица вина. А гневът на Касиан към сенкопоеца… е, поне засега бе отстъпил място на шеговити усмивки и развратни коментари. Явно се радваше, че всичко се нарежда.

Изкачих с пламнали бузи скалата, на която седеше Азриел — надвиснала поне пет метра над гората и блещукащото езеро, надничащо измежду боровете. Включително и онзи, в който се бях блъснала челно при последния си опит да скоча от скалата и просто да се зарея към езерото.

Сложих ръце на хълбоците си, плъзвайки поглед по дърветата и сините води далеч под нас.

— Къде сбърках?

Азриел, който точеше Изповедника в скута си, вдигна лешниковите си очи към мен.

— Като изключим сблъсъка с дървото ли?

Сенкопоецът имаше чувство за хумор. Суховато и сдържано, но… когато бяхме насаме, изплуваше много по-често, отколкото в компанията на останалите.

През последните два дни прекарвах времето си или в ровене из древни книги за информация относно кърпенето на стената, която да предам на Амрен и Неста — двете продължаваха безмълвно да градят и поправят невидими стени в съзнанията си, — или в дебати с Рис и другите за отговорите на купищата писма, които вече си разменяхме с Великите господари относно местоположението на предстоящата среща. Люсиен бе дал първоначалното предложение за мястото, а когато то бе отхвърлено, бе изредил още няколко варианта. Той самият твърдеше, че подобно поведение от страна на господарите било напълно очаквано, като че безброй пъти бе уреждал срещи от такъв характер. Рис само кимаше в знак на съгласие и одобрение.

А през останалото време… аз ровех из други книги, по-точно из всички, които Клото смогваше да ми намери за Оуроборос. За това как да го овладея.

Огледалото се ползваше с печална слава. Всеки именит философ бе писал за него. Някои бяха дръзнали да погледнат в него — и бяха полудели. Други само го бяха доближавали, побягвайки от ужас.

Никъде не пишеше за герой, който да е съумял да го овладее, да е зърнал онова, което дебнеше зад повърхността му, спечелвайки Оуроборос.

Изключение правеше само Горската тъкачка, която определено изглеждаше достатъчно умопомрачена, навярно заради свидното си огледало. А може би злото в нея бе отровило огледалото. Някои философи спрягаха точно тази теория, макар и да не знаеха името на злата кралица, която някога го беше притежавала и обичала повече от всичко; която тайно бе наблюдавала света през него и го бе използвала, за да залавя красиви девици, с чиято кръв да поддържа вечната си младост.

Лесно стигнах до заключението, че щом родът на Кеир притежаваше Оуроборос от хилядолетия, от толкова време никой не бе успял да си тръгне с него. Обезсърчителен факт. А и всички текстове се припокриваха по един въпрос: нямаше как да го надхитриш. Нямаше задни вратички. Срещата с ужасиите в него беше единственият начин да се сдобиеш с него.

С други думи — трябваше другояче да привлека Резбаря на наша страна. И да проуча как да го сторя, намерех ли свободно време.

Азриел прибра легендарния си кинжал в ножницата му и огледа широко разперените ми крила.

— Опитваш да управляваш с ръце. А мускулите са в самите крила. И в гърба ти. Ръцете ти са ненужни, те ти помагат само да пазиш равновесие. И дори заради това ефектът им е най-вече психологически.

Повече думи не го бях чувала да изрича наведнъж.

Вдигна вежда срещу учудената ми физиономия и аз затворих уста. После върнах смръщен поглед към пропастта пред нас.

— Пак ли? — измърморих.

Той се засмя тихо.

— Ако искаш, може да намерим по-ниска скала.

Изтръпнах.

— Нали каза, че това било ниска скала.

Азриел опъна ръце назад, подпря се на тях и зачака. Търпелив, спокоен.

Но аз още усещах как грапавата кора раздира дланите ми, как коленете ми се блъсват в масивния ствол…

— Ти си безсмъртна — рече тихо накрая. — Костите ти се чупят трудно. — Кратка пауза. — Ето това си казах.

— Костите ми се чупят трудно — повторих мрачно, — но въпреки това боли.

— Кажи го на дървото.

Засмях се.

— Знам, че не е толкова високо, а и да падна, няма да умра. Но може ли поне… да ме бутнеш?

Защото точно този скок на сляпо, първоначалният тласък караше крайниците ми да се сковат.

— Не — беше краткият му отговор.

Въпреки това се поколебах.

Що за безполезен страх! Борила се бях с Атора, пропадайки заедно с него към земята от поне триста метра височина.

И гневът от спомена, от безпощадните му зверства, от мисълта, че други твари като него можеха да ги повторят, ме накара да стисна зъби и да скоча със засилка от ръба на скалата.

Разперих широко крила и гърбът ми възропта, когато уловиха вятъра, но долната половина на тялото ми започна да увисва, краката ми се превърнаха в мъртва тежест, мускулите на торса ми се предадоха…

Проклетото дърво изникна пред мен и аз кривнах надясно.

Право в друго дърво.

С крилата напред.

Звукът от сблъсъка на кост и плът с дърво, а сетне със земята ме връхлетя преди болката. Сдържаната ругатня на Азриел — също.

От гърлото ми се изтръгна тъничък стон. Най-напред долових паренето в дланите си, после и в коленете.

Накрая и в гърба…

— По дяволите! — успях да изплюя, когато Азриел коленичи пред мен.

— Добре си. Просто малко зашеметена.

Светът още се подреждаше пред очите ми.

— Направи добър вираж — подхвърли той.

— В още едно дърво.

— Преценяването на околната обстановка е половината от летенето.

— Това си ми го казвал — троснах му се аз.

И наистина ми го беше казвал. Десетина пъти само тази сутрин.

Азриел клекна и ми подаде ръка да стана. Кожата ми пламна, когато стиснах пръстите му, а от дрехите ми се поръсиха унизителен брой борови иглички и трески. Гърбът така ме заболя, че свалих крила, без да ме е грижа, че ги влача по земята, докато Азриел ме водеше към брега на езерото.

Край ослепителното слънчево отражение в тюркоазените води сенките му ги нямаше и лицето му се виждаше съвсем отчетливо и ясно. Изглеждаше по-… човешко отвсякога.

— Няма начин да се подготвя достатъчно, че да летя с легионите, нали? — попитах, коленичейки до него, докато сенкопоецът почистваше одраните ми длани с веща, деликатна ловкост.

Ярката слънчева светлина озаряваше безпощадно белезите му, не прикриваше нито една нащърбена, нагърчена резка.

— Не ми се вярва — отвърна искрено той. И гърдите ми сякаш хлътнаха от разочарование. — Ала не пречи да се упражняваш до последния момент. Не се знае кога ще ти потрябва да летиш.

Изтръпнах, като извади една голяма треска от дланта ми и проми мястото с езерна вода.

— И на мен ми беше трудно да се науча — продължи той. Не посмях да кажа нищо. — Повечето илирианци се обучават от съвсем малки. Аз обаче… Предполагам, че Рисанд ти е разказал за ранното ми детство.

Кимнах. Той приключи с едната ми ръка и се зае с другата.

— Заради възрастта ми вече се страхувах да летя, не вярвах на инстинктите си. Беше… същински срам да се уча толкова късно. Не само за мен, но и за всички във военния лагер. Въпреки това се научих, макар и често да се упражнявах сам. Касиан, естествено, ме намираше пръв. Съсипваше ме от подигравки и бой, докато не предложи да ме обучава. Рис се присъедини на следващия ден. И така двамата ме научиха да летя.

Когато приключи и с другата ми ръка, седна на брега и камъчетата изскърцаха под тежестта му. Настаних се до него и опрях ръце върху коленете си с дланите нагоре, отпускайки крила на земята.

— И понеже ми беше толкова трудно… Няколко години след Войната Рис ми донесе една история. История подарък. Специално за мен. Отишъл… отишъл да види Мириам и Дракон в новия им дом. Посещението му било толкова тайно, че дори ние с Касиан научихме чак когато се върна. Знаехме, че народът им не се е удавил в морето, както си мислеха всички, както те самите искаха да си мислят всички. Когато Мириам освободи народа си от кралицата на Черната земя, поведе всичките петдесет хиляди души през пустинята чак до бреговете на Еритрийско море. Въздушният легион на Дракон ги прикривал. Но щом стигнали до морето, установили, че корабите, с които трябвало да прекосят тесния проток до съседното кралство, били потопени. Кралицата била изпратила останките от армията си да й върнат някогашните роби. Хората на Дракон, Серафимите, също имат крила. Техните обаче са с пера. И за разлика от нас те позволяват на жените си да командват армията им, да се бият, да управляват. Всичките са надарени с могъща магия от вятър и въздух. Щом съзрели армията, препускаща след тях, веднага осъзнали, че са прекалено малобройни, за да я спрат. Затова разсекли морската вода, създали път през морето, през целия проток, и наредили на човеците да бягат. Те се подчинили, но Мириам настояла да остане най-отзад, да изчака всички да прекосят. Нямало да изостави нито един човек. Нито един. Успели да прекосят протока наполовина, когато армията ги достигнала. Серафимите били изтощени, магията им вече едва удържала прохода през морето. И Дракон бил наясно, че ако го запазят… армията ще мине по него и ще изколи човеците на отсрещния бряг. Серафимите се сражавали с челните отряди на морското дъно. Била кървава, ожесточена, хаотична битка. И по време на цялото това меле не видели, че кралицата намушкала Мириам. Дракон не забелязал. Той мислел, че се е измъкнала, че някой от войниците му я е пренесъл. И наредил на морските води да се затворят, да издавят вражеските сили. Нефел обаче, млада картографка от армията на Серафимите, зърнала как кралицата намушква Мириам. Нейната любовница, която била сред генералите на Дракон, осъзнала, че Мириам и Нефел липсвали. Дракон обезумял, но магията им била изчерпана докрай и никоя сила на света не можела да задържи морето, превземащо доскорошния проход. Никой не можел да достигне другарката му навреме. С изключение на Нефел. Тя станала картограф, защото не я допуснали в бойните отряди заради малките й крила. Дясното дори било деформирано. Пък и била дребна; нисичкото й тяло щяло да създаде опасна пробойна в предните бойни редици, когато воювали щит до щит. Дракон все пак й разрешил да се пробва в легиона му от уважение към любовницата й, но Нефел се провалила. С мъка носела серафимския щит, а малките й крила не й позволявали да поддържа темпото на останалите воини. Затова се превърнала в безценен картограф през Войната, помагайки на Дракон и любимата си да откриват подходящи местности за битките. През тези дълги месеци с Мириам се превърнали в близки приятелки. И така, онзи ден на морското дъно Нефел си спомнила, че приятелката й била изостанала най-отзад. Върнала се за нея, макар че всички наоколо препускали към далечния бряг. Намерила Мириам прободена от копието на кралицата. Точно тогава морската стена започнала да пропада откъм гърбовете им, избивайки първо наближаващата вражеска армия. Връхлитайки към тях. Мириам казала на Нефел да се спасява. Нефел обаче отказала да изостави приятелката си. Грабнала я на ръце и излетяла.

Азриел говореше с притихнал от почитание глас.

— Години по-късно, когато разказал на Рис, Дракон още не знаел как да си обясни случилото се. Логиката и принципите на обучението го отричали. Нефел, която не умеела да носи дори серафимски щит, пренесла тройно по-тежката Мириам. И то в полет. Морето ги връхлитало, но Нефел полетяла подобно на най-добрите му Серафими. Морското дъно било лабиринт от назъбени камъни, твърде тесен, за да прелети серафимски воин през него. Опитвали по време на бягството, но всички се блъскали в стените му. Нефел обаче с по-малките си крила… Ако били и със сантиметър по-широки, нямало да успее. И още повече… дребната картографка прелетяла през прохода с умиращата Мириам в ръце, бърза и ловка като най-великите серафимски воини. Точно тя — отхвърлената, забравената… Точно тя надбягала дори смъртта. Излетяла от морското дъно, когато водата я застигала и от двете страни и едва не погълнала краката й във въздуха. Ала въпреки твърде малкия размах на крилата й, деформираното й крило… тя не се провалила. Дребното й тяло не я предало нито веднъж.

Очите ми пареха.

— И успяла. Още същата нощ с любимата й се венчали, а Мириам… е, тя дължи живота си на Нефел. — Азриел взе някакво плоско, бяло камъче и го завъртя в ръцете си. — Рис ми разказа тази история, като се върна. И оттогава тайно възприехме Нефелската философия в собствените ни войски.

Вдигнах вежда. Азриел сви рамене.

— С Рис и Кас от време на време си напомняме, че онова, което смятаме за най-голямата ни слабост, може да се окаже най-голямата ни сила. И че точно онзи, от когото най-малко го очакваме, може да промени хода на историята.

— Нефелската философия.

Той кимна.

— Знам, че в тяхното кралство всяка година провеждат Нефелския маратон в чест на героичния й полет. По суша, но все пак… Двете със съпругата й ежегодно короноват нов победител в памет на случилото се онзи ден. — Той метна камъчето обратно при събратята му на брега и звукът отекна над водата. — Ето защо ще те обучаваме, Фейра, до последния възможен ден. Защото никога не се знае: може пък дори тренировъчен час да се окаже съдбовен.

Претеглих думите му наум… историята на Нефел. Сетне се изправих и разперих крила.

— Тогава да опитаме отново.

Същата вечер, когато докуцуках в спалнята ни, стенейки от болка, заварих Рис да се рови из още книги на бюрото.

— Предупредих те, че Азриел е безпощадно копеле — отбеляза, без да ме погледне.

Вдигна ръка и в банята зашуртя вода.

Благодарих му с половин уста и се затътрих натам, стиснала зъби заради агонията в гърба ми, бедрата ми, костите ми. Всяка част от тялото ме болеше, а понеже мускулите трябваше да обгърнат основата на крилата ми, не биваше да ги прибирам. Стърженето им по дървото, килима и пак по дървото беше единственият звук в стаята освен влаченето на уморените ми крака. Само като видях горещата вана и си представих колко усилия ще са ми нужни, за да вляза в нея, изскимтях.

Дори за да се съблека, се налагаше да впрегна мускулите си, които почти се бяха предали.

Откъм спалнята се дочу местене на стол, последвано от тихи, котешки стъпки.

— Сигурно си наясно, но е необходимо да влезеш във ваната, за да се изкъпеш, не е достатъчно само да я гледаш.

Нямах сили дори да го стрелна злобно и направих само една неуверена, скована стъпка към водата, преди той да ме хване.

Дрехите ми изчезнаха, вероятно озовавайки се в перилното помещение на долния етаж, после Рис ме грабна в обятията си и потопи голото ми тяло във водата. С крилата едва влязох и…

Простенах от дълбините на гърлото си, когато разкошната горещина ме обгърна, и дори не се помъчих да сторя друго, освен да отпусна глава назад върху ръба на ваната.

— Ей сега се връщам — обяви другарят ми и излезе от банята, а след това и от спалнята.

Разбрах, че се е върнал и че съм задрямала, когато долових ръката му върху рамото си.

— Излизай! — нареди ми, макар че той ме издърпа от ваната, избърса ме с кърпа и ме поведе към леглото.

Положи ме по корем върху дюшека и веднага забелязах маслата и мехлемите, които беше донесъл. Деликатното ухание на розмарин изпълни ноздрите ми… както и на нещо със също толкова приказен аромат, което умората не ми позволи да разпозная. Ръцете му залъщяха, покрити с щедро количество от някакво масло, а после ги усетих върху себе си.

Когато започна да разтрива болезнените мускули по гърба ми, откликнах с крайно непристоен стон. По-тежко пострадалите места изтръгнаха от гърлото ми жалко скимтене, но той продължи да ги масажира нежно, докато пронизващата, ослепителна агония не се смекчи до тъпа болка.

Сетне се зае с крилата ми.

Ръцете му разстилаха облекчение и екстаз по тялото ми, отпускайки напрегнатите мускули, докосвайки любящо, съблазнително по-чувствителните кътчета.

Пръстите на краката ми се свиха от наслада, а като достигна онази деликатна точка, от която коремът ми се стегна, ръцете му се плъзнаха надолу към прасците ми, откъдето поеха бавно все по-нагоре и по-нагоре, чертаейки изкусителни линии по вътрешността на бедрата ми, карайки дъха ми да се учестява. Издигаха се, докато не обгърнаха задните ми части, където масажът му продължи със същата изкусна, греховна вещина. А оттам — пак нагоре. Нагоре по кръста ми, към крилата ми.

Допирът му някак се промени. Стана по-изследователски. Широки движения и такива, леки като перце; дъги и спирали, и резки, прогарящи черти.

Пламнах отвътре, сякаш се разтопих, и прехапах долната си устна, когато плъзна нокът съвсем, съвсем близо до онова съкровено, чувствено местенце.

— Жалко, че си толкова уморена от тренировките — подхвана умислено, рисувайки лениви, мудни кръгове с пръсти.

Съумях да отвърна само с нечленоразделна върволица от думи, изразяващи едновременно молба и обида.

Той се приведе към мен и дъхът му стопли кожата между крилата ми.

— Казвал ли съм ти някога, че не познавам никого с по-мръсна уста от твоята?

Измърморих още нещо, което само потвърждаваше наблюдението му.

Той се засмя и едната му ръка продължи да се движи опасно близо до онова чувствително място, а другата се провлачи между краката ми.

Аз вдигнах дръзко бедра в безмълвна заповед. Но той просто зарисува бавни кръгове с пръст, плъзвайки също толкова протяжна милувка по крилото ми. Целувайки ме по гръбнака…

— Как да те обладая тази вечер, скъпа Фейра?

Загърчих се върху намачканите чаршафи под себе си, отчаяна за поне някакъв контакт, докато Рис ме държеше на ръба.

— Колко си нетърпелива само — измърка той и пръстът му проникна бавно в мен.

Простенах от прекомерната сила на усещането, а той задържа едната си ръка между краката ми, придвижвайки другата все по-близо и по-близо до онази точка на крилото ми, подобно на хищна птица, кръжаща край плячката си.

— Докога така? — пророни умислено, повече на себе си, отколкото на мен, и пъхна втори пръст при другия вътре в мен, за да продължат заедно подстрекаващите, мудни движения навътре-навън. — Докога ще продължавам да те желая всеки час, с всеки дъх? Не знам дали ще устискам хиляда години. — Ханшът ми се движеше с него, тласкаше го по-надълбоко в мен. — Помисли само колко ще спадне продуктивността ми.

Изръмжах му нещо, което едва ли прозвуча особено романтично, и той се засмя, измъквайки и двата си пръста. Възразих с тих вопъл.

Докато устата му не замести пръстите, а ръцете му се вкопчиха в хълбоците ми, за да ме повдигнат, да му подсигурят по-добър достъп. Възглавницата заглуши стона ми и той навлезе още по-надълбоко, подлудявайки ме с всяко завъртане на езика си.

Люшнах бедра с гърлено стенание и Рис ме стисна по-здраво, за да не преча на деянията му.

— Така и не те обладах в библиотеката — отбеляза, прокарвайки език през сърцевината ми. — Ще се наложи да поправим тази грешка.

— Рис.

Името му прозвуча като молба върху устните ми.

— Хммм — беше единственият му отговор и дълбокият звук отекна в тялото ми.

Задъхах се още по-мощно, стискайки чаршафите в шепи.

Ръцете му най-сетне пуснаха бедрата ми и аз пак прошепнах името му — с благодарност, с облекчение, с надежда най-накрая да изпълни желанието ми…

Устата му засмука снопчето нерви, намиращо се на връхната точка на бедрата ми, а ръката му… Ръката му се озова точно върху онова проклето място по вътрешния ръб на лявото ми крило и го погали леко.

Върховен екстаз раздра плътта ми, придружен от дрезгав вой, и сякаш излетях от собственото си тяло. А когато вълните от трепет и звездна светлина отшумяха…

В костите ми се просмука умора, вечна и безкрайна като връзката помежду ни. Рис легна зад мен и прибра крилата ми, за да ме прегърне.

— Забавен експеримент проведохме — прошепна в ухото ми.

Усещах го до задните си части, твърд и готов, но когато понечих да го докосна, той ме стисна още по-силно в обятията си.

— Спи, Фейра — промълви до кожата ми.

Затова сложих ръка върху неговата, любувайки се на жилестата мощ под пръстите ми, и зарових глава в гърдите му.

— Ще ми се да можехме с дни да живеем така — намерих сили да прошепна с натежали като олово клепачи. — Само двамата.

— Ще има и такива дни, Фейра. — Той ме целуна по косата. — Ще видиш.