Двор от крила и разруха

Глава 79

Засмяното лице на Мириам имаше повече човешки, отколкото елфически черти. Но когато двамата с Дракон станаха да ме поздравят, си спомних, че тя е само наполовина елфа. Ушите й бяха леко заострени и все пак… някак си оставаше с преобладаващо човешки облик. Навярно заради широката усмивка, озаряваща кафявите й очи.

Мигновено я харесах. И нейните кожени доспехи бяха изцапани с кал, освен това бяха различен модел от илирианските, но видимо създадени от друг летящ народ, за да топлят в небето. Няколко пръски кръв червенееха по медената кожа на шията и ръцете й, ала тя като че ли не беше забелязала. Или не я интересуваше. Защото протегна длани към мен.

— Велика господарке — поздрави ме Мириам с акцент, мелодичен и плътен като на Дракон.

Поех ръцете й и с изненада открих, че са сухи и топли. Тя стисна силно пръстите ми, а аз съумях да кажа:

— Много съм слушала за теб. Благодаря ти, че дойде. — Хвърлих поглед на Рис, който ни наблюдаваше с вирнати вежди от купчината си възглавници. — За току-що възкресена от мъртвите — процедих стегнато, — изглеждаш учудващо спокойна.

Рис се подсмихна.

— Радвам се, че си възвръщаш обичайната духовитост, скъпа Фейра.

Дракон изсумтя и на свой ред хвана ръцете ми, стисвайки ги толкова силно като другарката си.

— Всъщност, милейди, пропуска да спомене, че не може да се изправи от старост.

Завъртях се към Рис.

— Да не би…

— Добре съм, добре съм — успокои ме той, махвайки с ръка, въпреки че простена леко. — Но ето, поне вече научи защо толкова време не съм гостувал на тези двамата. Ужасно груби са с мен.

Мириам се засмя и отново се настани на възглавниците.

— Другарят ти тъкмо ни разказваше твоята история, защото ти май вече си чула нашата.

Бях я чула, но когато принц Дракон се върна с елегантна крачка на стола си, а аз седнах на другия до него, впервайки взор в двамата ни гости, ми се прииска да узная всяка подробност. Някой ден — не утре, но… някой ден имах желание да чуя цялата им история. Сега обаче…

— Видях… видях, че се биете с Юриан. — Дракон веднага се напрегна, а Мириам премрежи поглед. — Той… мъртъв ли е?

— Не — отвърна лаконично Дракон.

— Мор — поясни мрачно Мириам — ни убеди да не… уреждаме сметките си.

Иначе вероятно щяха да го сторят. Ако съдех по изражението на Дракон, принцът не се беше отказал от кръвната си вражда. А изтезаният блясък в очите на Мириам ми подсказваше, че по време на битката им се бе случило много повече, отколкото признаваха. Въпреки това попитах:

— Къде е той?

Дракон сви рамене.

— Нямам представа под кой камък е пропълзял, след като му пощадихме живота.

Рис ми се усмихна едва-едва.

— При хората на лорд Грейсън е, грижи се за ранените.

Мириам се намеси деликатно:

— Юриан… приятел ли ти е?

— Не — отговорих. — Тоест, не смятам, че е. Но… казваше истината. И в действителност ми помогна. Много.

Никой от двамата дори не кимна. Само си размениха продължителни погледи и мълчаливи думи.

— Май зърнах Нефел по време на битката — подхвана Рис. — Има ли шанс да я видя за малко, или вече е прекалено голяма клечка, за да приказва с мен?

Смях — красив смях — танцуваше в очите му.

Изопнах гръб, засмивайки се.

— Нефел е тук?

Дракон вдигна тъмната си вежда.

— Познаваш ли я?

— Чувала съм за нея — обясних, надничайки към входа на шатрата, сякаш очаквах да се появи от там. — Аз… дълга история е.

— Имаме време — отвърна Мириам, а сетне добави: — Е… поне мъничко.

Защото ни чакаха много, много задачи. Включително…

Поклатих глава.

— По-късно — казах на Мириам и другаря й. Доказателството, че светът можеше да съществува и без стената, без Мирния договор. — Има нещо… — Предадох мисълта си по връзката ни с Рис и чак когато той кимна одобрително, продължих: — Островът ви още ли е таен?

Мириам и Дракон се спогледаха гузно.

— Най-искрено се извиняваме за това — пророни Мириам. — Явно магическата заблуда е подействала твърде добре, щом е отблъсквала дори приятелски настроени посетители. — Тя килна глава и красивите й букли се люшнаха от движението. — Щяхме да дойдем по-рано. Тръгнахме веднага щом научихме за бедата ви.

— Не — поклатих глава, мъчейки се да намеря правилните думи. — Не… не ви виня. Свещена Майко, та ние сме ви толкова задължени… — Въздъхнах. — Задължени сме ви. — Дракон и Мириам възразиха, но аз додадох: — Исках да кажа, че… ако опитаме да скрием някъде предмет с ужасяваща сила… Кретея удачно място ли е?

Двамата пак си размениха погледи — погледи между другари.

— Да — рече Дракон.

Мириам промълви:

— Говориш за Котела.

Кимнах. Бяхме го довлекли в лагера ни и сега го пазеха всички илирианци, способни да стоят на краката си. Никой от другите Велики господари не беше попитал още, но… Знаех, че ще възникне спор, че е възможно да подхванем вътрешна война заради правото над Котела.

— Налага се да изчезне — обясних тихо. — Завинаги. — Добавих. — Преди някой да е решил, че го иска за себе си.

Дракон и Мириам се замислиха, обсъдиха въпроса безмълвно, навярно по собствената си другарска връзка.

— Като потеглим — заяви Дракон накрая, — един от корабите ни може да се окаже малко по-тежък от другите.

Усмихнах се.

— Благодаря.

— И кога точно възнамерявате да си тръгнете? — свъси вежди Рис.

— Гониш ни толкова рано? — попита с лека усмивка Дракон.

— До няколко дни — намеси се сухо Мириам. — Веднага щом ранените са готови за път.

— Добре — отговорих аз.

Всички вкупом се взряха в мен. Аз преглътнах.

— Тоест… не че искам да си вървите… — В очите на Мириам проблесна хумор. Усмихнах се насреща й. — Радвам се, че сте тук. Защото ще свикам среща.

Само ден по-късно… Нямах представа как успяха да организират нещата толкова бързо. Просто им разясних какво съм наумила, какво трябва да направим и… Рис и Дракон се погрижиха за останалото.

Нямахме подходящ терен за срещата — в лагерите още цареше същински хаос. Ала се досетих за едно място, намиращо се на няколко километра от нас.

И докато слънцето залязваше, а полуразрушеното имение на семейството ми се пълнеше с Велики господари и принцове, генерали и командири, човеци и елфи… Все още не намирах думи да изразя удивлението си от това, че всички можехме да се съберем в огромната всекидневна — единствената запазена стая в някогашния ми дом — и да проведем подобна среща.

Спала бях цялата нощ дълбоко, непробудно… с Рис до себе си в леглото. Не го пуснах, докато зората не се просмука в шатрата ни. Чак тогава си припомнихме, че лагерите бяха пълни с кръв, ранени и мъртъвци. И че трябва да организираме среща между всичките ни армии, лагери и народи.

Отне ни цял ден, но в края му с Рис и останалите вече се намирахме в разрушеното фоайе на имението ни. Полилеят представляваше купчина изпотрошено стъкло върху пукнатия мраморен под зад нас.

Първо пристигнаха Великите господари, като най-отпред изникна Берон.

Той дори не надзърна към сина си… който всъщност не му беше син. Люсиен, застанал от едната ми страна, също не отчете появата му. Нито пък тази на Ерис, крачещ плътно зад баща си.

Ерис беше осеян със синини и позараснали рани, което ме наведе на мисълта, че сигурно е бил в ужасно състояние след края на вчерашната битка. От едната му буза чак до средата на шията се спускаше жестока резка. Като я видя, Мор изсумтя доволно — или пък от разочарование, задето раната не се бе оказала фатална.

Ерис продължи, сякаш не я беше чул, но поне не й отвърна с агресия. Вместо това кимна на Рис.

Безмълвно обещание: скоро. Скоро Ерис щеше да вземе онова, по което копнееше, и щеше да изиска услугата, която му дължахме.

Никой от нас не кимна в отговор.

Най-малкото Люсиен, безкомпромисно решен да не обръща никакво внимание на най-големия си брат.

Но докато Ерис минаваше покрай него… Можех да се закълна, че в беглия му поглед към Люсиен се таеше нещо като тъга — разкаяние.

Тамлин прекрачи прага секунди по-късно.

Вратът и рамото му бяха превързани. И на тази среща идваше сам.

Зачудих се дали знаеше, че нашата разрушена къща бе купена с парите, които той самият бе дал на баща ми. Благодарение на великодушието, което бе проявил към семейството ми.

Тамлин дори не погледна към мен.

Погледна към човека от лявата ми страна. Люсиен.

Люсиен пристъпи напред с гордо вдигната глава и металното му око забръмча приглушено. Сестрите ми вече бяха във всекидневната, готови да отведат гостите ни до отредените им места. Така внимателно подбрани.

Тамлин спря на няколко крачки от него. Никой от нас не продума. Единствено Люсиен отвори уста.

— Тамлин…

Но Тамлин вече бе впил очи в дрехите му. В илирианските му доспехи.

Все едно според него носеше традиционното черно на Двора на Нощта.

Едва се удържах да не обясня, че Люсиен нямаше никакви други дрехи, че не се беше облякъл така в знак на новото си поданичество…

Тамлин поклати глава с лумнали от омраза зелени очи и го отмина. Без да каже нито дума.

Погледнах към Люсиен точно навреме, за да видя чувството за вина, крушението в червеникавокафявото му око. Рис му беше разказал всичко за тайната помощ на Тамлин. За приноса му в склоняването на Берон. За това как ме беше спасил в лагера. Но Люсиен остана до мен, докато Тамлин се настаняваше във всекидневната вдясно от нас. И дори не надникна към приятеля си.

Не беше толкова глупав, че да моли за прошка.

Този разговор, този сблъсък щеше да се състои в друг момент. След дни, седмици или месеци.

После влязоха Дракон и Мириам заедно с група придружители, след които…

Подскочих, щом забелязах слабата, тъмнокоса елфа от дясната страна на Мириам. Крилата й бяха доста по-малки от тези на останалите Серафими.

Надзърнах към Азриел, стоящ от другата страна на Рис. Целият беше в превръзки, а крилата му — укрепени с шини след вчерашните му издевателства над тях. Сенкопоецът кимна утвърдително. Нефел.

Когато легендарната книжовница воин ме погледна, минавайки покрай мен, аз й се усмихнах. Тя ми отвърна със същото.

Калиас и Вивиан влязоха с елфата, която наистина се оказа нейна сестра. След тях се появиха Таркуин и Вариан, последвани от Тесан и видимо контузения му перегрински капитан, чиято ръка господарят държеше здраво.

Хелион пристигна последен от Великите господари. Не дръзнах да надникна през разрушената врата на всекидневната към Люсиен, който вече стоеше безмълвно до Илейн пред оцелелите прозорци.

Берон имаше благоразумието да не го закача. А Ерис само го държеше под око.

Хелион се движеше вкупом с няколко от капитаните и генералите си и макар да накуцваше, скалъпи мрачна усмивка.

— Не свиквайте с тази гледка — посъветва двама ни с Рис. — Едва ли ще напуснем къщата толкова обединени.

— Благодаря ти за насърчението — казах му сухо и той се изкикоти, влизайки във всекидневната.

Все повече и повече хора изпълваха стаята и скованите разговори все по-често и по-често се прекъсваха от смях и поздрави. Най-накрая Рис подкани семейството ни да отиде при останалите, а ние двамата решихме да чакаме.

И чакахме дълги, дълги минути.

Съзнавах, че пътят дотук щеше да им отнеме повече време, понеже не можеха да се ответряват и да се придвижват през света бързо като нас.

Тъкмо се канех да поведа Рис към всекидневната, за да започнем без тях, когато две мъжки фигури изпълниха входа, отвъд който вече цареше нощ.

Юриан. И Грейсън.

А зад тях… малка група от други човеци.

Преглътнах сухо. Сега започваше трудната част.

Грейсън явно бе готов да се върне и прясната порезна рана по бузата му се бърчеше от намръщеното му изражение, но Юриан го побутна да влезе. Той самият идваше с насинено ляво око. Зачудих се дали е от Мириам или Дракон. И бях склонна да заложа на Мириам.

Грейсън ни кимна доста сдържано. Юриан ми се подсмихна.

— Сложих ви в срещуположни краища на стаята — обявих му.

Както спрямо Мириам и Дракон, така и спрямо Илейн.

Никой от двамата не отвърна. Просто влязоха с горда походка в стаята, пълна с елфи.

Рис ме целуна по бузата и пое след тях. Оставаше единствено…

Както Люсиен ми беше обещал, след като се спусна мрак, Васа сама ме намери.

Последният гост — последният участник в срещата. Тя влетя във фоайето, задъхана и непоколебима, и спря на крачка от мен.

Червеникавозлатистата й коса беше разпусната; гъсти тъмни мигли и вежди обрамчваха най-поразително сините очи, които някога бях съзирала. Красотата й се допълваше от сияйна златистокафява кожа, обсипана с лунички. Беше едва с няколко години по-голяма от мен, но… излъчваше младост. Непокорство. Пламенна, необуздана жена въпреки проклятието си.

Васа ме попита с мелодичен акцент:

— Ти ли си Фейра, Унищожителната на проклятия?

— Да — отговорих, долавяйки, че Рис слуша скришом от съседната стая, където другите гости започваха да се умълчават.

В очакване да вляза.

Васа стисна плътните си устни.

— Моите съболезнования за баща ти. Беше велик човек.

Неста, която тъкмо излизаше от всекидневната, спря, чувайки думите й. И измери Васа с поглед.

Тя от своя страна я удостои със същото.

— Ти си Неста — обяви тя и се запитах как ли я бе описал баща ни, за да я разпознае веднага. — Моите съболезнования и към теб.

Неста продължи да я наблюдава с неизменното хладно безразличие.

— Чух, че си убила краля на Хиберн — добави Васа и пак огледа Неста със сбърчени вежди, търсейки следа от воина, нужен за това, скрит вероятно под синята й рокля. Когато сестра ми не отговори, Васа просто сви рамене и се извърна към мен. — Беше ми по-добър баща от моя собствен. Дължа му много и ще почитам паметта му до края на живота си.

Погледът, който Неста впиваше в кралицата, бе достатъчен да попари тревата отвъд разбитата входна врата. И далеч не омекна, когато Васа попита:

— Можеш ли да унищожиш моето проклятие, Фейра Арчерън?

— Затова ли така лесно си склонила да дойдеш?

Половинчата усмивка.

— Отчасти. Люсиен намекна, че имаш определени умения. Някои от другите Велики господари също.

Баща му например — истинският му баща. Хелион.

Тя продължи, преди да смогна да отговоря.

— Не ми остава много време. Трябва да се връщам при езерото. При него.

При магьосника, който я държеше на каишка.

— Кой е той? — поинтересувах се аз.

Васа поклати глава и макар че очите й притъмняха, махна с ръка, повтаряйки въпроса си:

— Можеш ли да унищожиш проклятието ми?

— Не знам… не знам как да разрушавам подобни заклинания — признах. Лицето й посърна. А аз побързах да допълня: — Но… ще пробваме.

Тя се замисли.

— Тъй като армиите ни трябва да се възстановят, няма как да си тръгна веднага. Може би това ще ми осигури… вратичка, както се изрази Люсиен, за да остана по-дълго. — Тя отново поклати глава. — Ще го обсъдим по-късно. — Заяви. — Както и заплахата от другите кралици.

Сърцето ми прескочи.

Свирепа усмивка изви устните на Васа.

— Ще опитат да се намесят — обясни ми тя. — Да повлияят на мирните преговори. Хиберн ги е изпратил у дома преди битката, но не се и съмнявам, че те са го подтикнали към това решение. За да не пропиляват войските си тук.

— За да ги използват другаде? — включи се Неста.

Васа отметна гладката си коса през рамо.

— Ще видим. А вие мислете как да ми помогнете.

Изчаках да се отправи към всекидневната, преди да вдигна вежди заради заповедта й. Или не знаеше, или не я беше грижа, че и аз съм кралица.

Неста се подсмихна.

— Освен да ти пожелая успех.

Намръщих се, потискайки тревогата, която вече се зараждаше в стомаха ми, и попитах:

— Къде тръгна? Срещата започва.

— Защо да присъствам?

— Ти си почетният гост. Все пак уби краля.

По лицето й пробягаха сенки.

— Е, и?

Примигнах насреща й.

— Освен това си наша пратеница. Редно е да присъстваш.

Неста надникна към стълбището и чак тогава забелязах, че държи нещо в юмрук.

Малка дървена фигурка. Не можех да определя на какво животно е, но мигом разпознах дървото. Изработката.

Беше една от миниатюрните фигурки, които баща ни дялаше от дърво през годините, когато… когато не вършеше нищо друго. Вперих очи в лицето й, преди да е забелязала, че я наблюдавам.

Неста попита:

— Според теб ще постигнем ли нещо с тази среща?

От съседната стая ни слушаха толкова много елфически уши, че не посмях да дам друг отговор, освен истината.

— Не знам. Но съм готова да опитам. — Протегнах ръка към сестра си. — Искам и ти да участваш. Да останеш с мен.

Тя погледна изпънатата ми напред ръка. За секунда допуснах, че ще си тръгне.

Но тя я пое в своята и влязохме заедно в стаята, пълна с човеци и елфи. Двете части на този свят. Всички части на този свят.

Върховни елфи от всички дворове. Мириам и Дракон с тяхната собствена свита. Човеци от множество земи.

Множеството обърна очи към нас, когато с Неста прекрачихме прага, отправяйки се към мястото, където Рис и другите ни чакаха, наредени с лице към пълната стая. Потиснах студената тръпка, полазила ме при вида на съсипаните мебели, съдраните тапети, провисналите завеси. Ала и това беше по-добре от нищо.

Навярно същото можеше да се каже и за света ни.

В стаята се спусна тишина. Усетих ръката на Рис върху кръста си; той ме побутна нежно и аз пристъпих напред. Вдигнах брадичка, плъзвайки поглед по лицата пред себе си. Усмихнах им се — човеци и елфи, събрани в мир.

Проговорих с ясен, уверен глас:

— Казвам се Фейра Арчерън. Някога бях човек; вече съм елф. Наричам и двата свята мой дом. И бих искала да обсъдим изменението на Мирния договор.