Двор от крила и разруха

Глава 36

Първото и второто убийство бяха най-трудни. Не пилях физически сили по групичката от петима хибернски войници — Върховни елфи, и по нисшите твари от расата на Атора, които се мъчеха да проникнат в една барикадирана стая, пълна с ужасени прислужници.

Колкото и тялото ми да се колебаеше при всяко убийство, магията ми действаше безпощадно.

Двамата най-близки войници имаха слаби щитове. Пробих ги с пращяща огнена стена. После същият огън нахлу в гърлата им, прогаряйки всеки сантиметър плът по пътя си.

Накрая стопи кожата, мускулите и костите им, докато главите им не се катурнаха от изпепелените им тела.

Мор подходи по-консервативно и просто обезглави най-близкия до себе си войник.

Завъртя се още преди главата му да е паднала на земята и отсече тази на устремения към нас войник.

Петият последен войник спря да кърти полуразбитата врата.

И ни загледа с лъснали от омраза очи.

— Давайте тогава! — подкани с акцент като на Гарваните.

Вдигна масивния си меч и по жлеба на острието му се спусна струя кръв.

Някой ридаеше истерично от другата страна на вратата.

Войникът скочи към нас и серафимската стомана на Мор просветна в ръцете й.

Аз обаче атакувах първа — змия от чиста вода го ухапа по лицето и го зашемети. Сетне се провря през отворената му уста и пое надолу по гърлото му, нагоре към носа му. Спря притока му на въздух.

Той се свлече на земята, дращейки шията си, сякаш се надяваше да отвори път на водата, която го давеше.

Зарязахме го така, без да погледнем назад, и гъргоренето му скоро утихна.

Мор ме стрелна косо.

— Напомни ми да не те ядосвам.

Оценявах опита й да ме разсмее, но… смехът ми беше чужд в момента. Съществуваха единствено въздухът в напрегнатите ми дробове, кънтежът на магията из вените ми и непоклатимата бистрота на погледа ми, който изследваше всичко наоколо.

Заварихме другите осем войници да убиват и измъчват невинни прислужници; бяха превърнали спалното им помещение в стая за изтезания. Без да оглеждам в подробности зверщината им, просто си направих сметка кого колко бързо да убия.

Онези, които само колеха, умряха светкавично.

Останалите… с Мор им отделихме повечко време. Не много, но поне колкото да издъхнат в мъки.

Пощадихме двама — бяха тежко ранени и обезоръжени, но живи. За да ги убият оцелелите нисши елфи.

За целта им подарих два илириански ножа.

Хибернските войници запищяха още преди да напуснем етажа.

Коридорът на долното ниво беше оплискан с кръв. И изпълнен с оглушителна шумотевица. Десетина войници в сребристосинята броня на двора на Таркуин се сражаваха с всички останали хибернски нападатели, отбранявайки коридора.

Многобройният вражески отряд ги бе изтласкал почти до стълбището, от което ние се появихме. Хибернците прескачаха телата на падналите воини от Двора на Пролетта — тъпчеха по тях.

Хората на Таркуин изнемогваха, но продължаваха да размахват мечове, да се борят. Един от задната редица ни видя и отвори уста да ни прогони. В следващия миг обаче забеляза броните ни, кръвта по нас и по оръжията ни.

— Не се страхувайте — каза Мор.

А аз протегнах ръка и се спусна мрак.

Войниците и от двете страни се разкрещяха, заотстъпваха назад с дрънчащи оръжия и брони.

Накарах очите си да виждат в тъмното, както бях сторила в онази илирианска гора, когато за пръв път пролях хибернска кръв.

Мор, доколкото знаех, беше родена с остро нощно зрение.

Ответрявахме се през черния като абанос коридор на кратки прескоци.

Съзирах ужаса в очите на хибернските войници, докато ги избивах. Те обаче не ме виждаха.

Всеки път, изникнехме ли пред нашите врагове, подивели в непрогледния мрак, хвърчаха глави. И още, и още. Ответряваш се, замахваш с меча, някой се стоварва на пода.

Докато от войниците не останаха само труповете им по коридора, лежащи в локви кръв.

Като прогоних мрака, задъханите стражи от Двора на Лятото впериха смаяни погледи в нас. В касапницата, която бяхме сътворили едва за минута.

Нарочно не се озърнах. Мор също си го спести.

— Сега накъде? — попитах.

Прочистихме двореца до най-долните етажи. После поехме по улиците на града, спускащи се стръмно към гъмжащия от хибернски войници залив.

Издигащото се утринно слънце напичаше все по-безпощадно, карайки телата ни да подпухват от пот под кожените ни дрехи. А потта по дланите ми… вече дори не я различавах от кръвта.

Не усещах и много други неща, докато убивахме, и убивахме — понякога в пряка битка, друг път направо с магия, като тук-там се сдобивахме със синини и дребни рани.

Ала слънцето не спираше да се възкачва по обичайната си небесна дъга така, както не секваше и битката в залива. Илирианските сили връхлитаха хибернския флот отгоре, докато армадата на Таркуин го притискаше от задната страна.

С Мор бавно прочиствахме улиците от хибернски войници. Долавях само как слънцето изпича кръвта, наслоена по кожата ми, вдишвах и медния й мирис, превзел ноздрите ми.

Тъкмо бяхме обезопасили някаква тясна уличка и Мор обхождаше повалените врагове, за да се увери, че оцелелите… ще спрат да оцеляват. Аз се облегнах на оплисканата с кръв каменна стена до счупената витрина на един магазин за дрехи, наблюдавайки как живачното острие на Мор се издига и се снишава като светкавица.

Навсякъде около нас крясъците на умиращите наподобяваха нескончаемия предупредителен звън на градските камбани.

Вода — имах отчайваща нужда от вода. Макар и колкото да изплакна устата си от кръвта.

Не собствената ми кръв, а на войниците, които покосявахме. Кръв, пръскала в устата ми, в носа ми, в очите ми, докато ги колехме.

Когато Мор довърши зловещата си работа, ужасени Върховни и нисши елфи най-сетне започнаха да подават глави от вратите и прозорците по калдъръмената уличка. Не срещнах Алис, племенниците и братовчедка й, нито пък някого, който приличаше на тях — било то сред живите или сред мъртвите. Поне това ме радваше.

Трябваше да продължим. Чакаше ни още много, толкова много…

Докато Мор вървеше към мен, разплисквайки с ботушите си локви кръв, аз протегнах въображаема ръка към връзката ни. Към Рис, към познатата опора.

Отвърнаха ми вятър и тъма.

Надникнах към моста, който ни свързваше, и тясната уличка, кръвта, и слънцето останаха на заден план в съзнанието ми.

Рис.

Нищо.

Хукнах по моста, препъвайки се сляпо сред вилнеещата буря от нощ и сенки. По същия начин, както понякога чувствах връзката ни като жив лъч светлина, сега тя се бе превърнала в мост от вледенен обсидиан.

А в отсрещния му край се издигаше… съзнанието на Рис. Стените му, щитовете му… Бяха образували същинска крепост.

Докоснах с въображаемата си ръка черния диамант и сърцето ми се разтуптя още по-лудо. Срещу какво беше изправен, какво виждаше, за да направи щитовете си толкова непробиваеми?

Не го долавях от отвъдната им страна.

Имаше само камък, мрак и вятър.

Рис.

Мор почти бе стигнала до мен, когато получих отговора му.

Пролука в щита — толкова мимолетна, че смогнах единствено да се стрелна през нея, преди стената да се затвори зад мен. Ограждайки ме в неговото съзнание.

Улиците, слънцето, градът изчезнаха.

Съществуваше само това място — само той. И битката.

Гледайки през очите на Рисанд, както онзи далечен ден В недрата на Планината… усещах жаркото слънце, усещах как струйките пот и кръв се стичат по лицето му и надолу… под деколтето на черната му илирианска броня, подушвах соленото море и металическия мирис на кръв. Чувствах умората, която раздираше и мускулите, и магията му.

Усетих как хибернският боен кораб се разтърси под него, когато той кацна на главната му палуба с илириански меч във всяка ръка.

Шестима войници умряха мигновено, броните и телата им се превърнаха в червеносребриста мъгла.

Останалите спряха на място, осъзнали кой е кацнал сред тях, в сърцето на флота им.

Рис плъзна бавен поглед по шлемовете пред себе си, преброявайки оръжията. Не че имаше някакво значение. Всички до един съвсем скоро щяха да се превърнат в кървава мъгла или в храна за зверовете, кръстосващи водите около воюващите армади. А сетне корабът щеше да се пръсне на трески.

След като приключеше. Защото не беше дошъл заради войниците.

Защото вместо силата му да струи на унищожителни талази… просто тътнеше глухо. Като че нещо я задушаваше.

Тръгнал бе насам по следите на онова, което потискаше неговата мощ и тази на Сифоните. Навярно заклинание, под чието въздействие магията сякаш се изплъзваше от хватката му. Не се подчиняваше на волята му.

Затова и битката се проточваше толкова дълго. Чистият, точен удар, който бе възнамерявал да нанесе още с пристигането си, сразяващата мълния, с която щеше да спаси толкова много съдби… Някак се бе провалила.

И ето че беше проследил до този кораб нещото, което го саботираше, проправил си бе път през цяла Адриата, за да стигне до него. Ала умората започваше да го тегли надолу, когато… Въоръжените войници около Рисанд се отдръпнаха и той изникна пред него.

Затворена в съзнанието на Рисанд, можех единствено да гледам как по стълбите откъм долната палуба с усмивка се изкачва кралят на Хиберн.