Двор от крила и разруха

Глава 5

Допълзях обратно в имението два часа след полунощ, твърде уморена да посрещна зората.

Особено като забелязах как ме гледа Тамлин, припомняйки си този изгрев миналата година, когато ме беше отвел от тълпата и ме беше целунал.

Помолих Люсиен да ме изпрати, а той се съгласи на драго сърце, понеже, след като бе намерил другарката си, вече не проявяваше никакъв интерес към друга женска компания. И понеже Ианта цял ден се мъчеше да го хване натясно, за да го разпита за случилото се по време на церемонията.

Облякох си нощницата, оскъдна дантелена дрешка, която някога носех за наслада на Тамлин, а сега с радост нахлузвах върху потната си кожа, и се пльоснах в леглото.

Почти половин час просто ритах чаршафите и се въртях нервно в леглото.

Аторът. Тъкачката. Сестрите ми, хвърлени в Котела. Всички тези спомени се преплитаха и гърчеха в съзнанието ми. А аз не се опитах да ги прогоня.

Повечето хора още празнуваха, когато изкрещях ненадейно и скочих от леглото, уплашена от собствения си вик.

С блъскащо по вените и костите ми сърце отворих вратата и прекосих коридора, потна и пребледняла.

Люсиен отговори още на второто ми почукване.

— Чух те… какво има?

Той ме огледа с широко отвореното си червеникавокафяво око — разчорлената ми коса, подгизналата ми от пот нощница.

Преглътнах с безмълвен въпрос, изписан върху лицето ми, и той кимна, отстъпвайки назад в стаята си, за да ме пусне. Макар и гол от кръста нагоре, бе съумял да нахлузи панталона си, преди да отвори вратата, и побърза да го закопчае, докато минавах покрай него.

Стаята му беше обзаведена в цветове от Двора на Есента — единственият белег за произхода му, който си бе позволил да допусне. Втренчих се в потъналото в нощен мрак пространство, в измачканите чаршафи върху леглото му. Той седна върху тапицираната странична облегалка на креслото пред незапалената камина и ме загледа как кърша ръце, изправена в средата на пурпурния килим.

— Често сънувам В недрата на Планината — пророних сипкаво. — А като се събудя, не знам къде съм. — Вдигнах вече небелязаната си лява ръка пред себе си. — Не знам… кога съм.

Истина — и половин лъжа. Още сънувах онези кошмарни дни, но вече не ме поглъщаха така. Вече не тичах към банята посред нощ, за да повърна.

— Какво сънува тази нощ? — попита ме тихо той.

Вперих очите си в неговите, изтерзани и мрачни.

— Беше ме приковала към стената. Като Клер Бедор. И Аторът…

Потръпнах и прокарах ръце през лицето си.

Люсиен стана и тръгна към мен. Вълната от страх и болка заради собствените ми думи прикриваше достатъчно добре мириса ми, прикриваше силата ми, когато мрежата ми от черни клопки в къщата долови леко трептене.

Люсиен спря на една педя от мен. И не възрази, когато сключих ръце около врата му и зарових лице в топлите му, голи гърди. Морска вода от дарбата на Таркуин бликна от очите ми, търкулна се надолу по бузите ми и се зарони по златистата кожа на Люсиен.

Той въздъхна тежко и плъзна ръка през кръста ми, заравяйки другата в косата ми.

— Съжалявам — промълви. — Съжалявам.

И ме задържа в прегръдките си, докато пръстите му милваха успокоително гърба ми. След малко овладях воплите си, а сълзите от морска вода пресъхнаха като мокър пясък под жарко слънце.

Накрая вдигнах глава от изваяните му гърди и впих пръсти в твърдите мускули на раменете му, взирайки се в угриженото му лице. Задъхана, сбърчих вежди, отворих устни и…

— Какво става тук?

Люсиен завъртя глава към вратата.

Тамлин стоеше на прага с маска на студено спокойствие, изписана върху лицето му. По кокалчетата на ръцете му проблясваха върховете на хищнически нокти.

Двамата се откъснахме един от друг, прекалено бързо, за да изглежда небрежно.

— Сънувах кошмар — обясних на Тамлин, приглаждайки нощницата си с длани. — Не исках… не исках да будя всички.

Тамлин просто се взираше в Люсиен, който беше стегнал устни в тънка линия, наблюдавайки ноктите му, само наполовина прибрани.

— Сънувах кошмар — повторих по-остро, сграбчих Тамлин за ръката и го изведох от стаята, преди Люсиен да е отворил уста.

Дори след като притворих вратата, долавях, че вниманието на Тамлин е приковано към елфа зад нея. Той не прибра ноктите си. Ала и не ги извади повече.

Извървях няколкото метра до собствената ми стая, забелязвайки как Тамлин преценява коридора. Разстоянието между вратите ни с Люсиен.

— Лека нощ — казах и затворих моята в лицето му.

Изчаках петте минути, които бяха нужни на Тамлин да реши да не убива Люсиен, и се усмихнах.

Чудех се дали Люсиен бе смогнал да събере две и две. Да се досети, че съм очаквала Тамлин да се появи в стаята ми тази вечер след всичките ми свенливи докосвания и погледи през деня; че съм облякла най-неприличната си нощница не заради горещината, а за да съм сигурна, че когато невидимите ми клопки в къщата ме уведомяха, че Тамлин най-сетне е придобил куража да се качи в стаята ми, ще изглеждам подобаващо.

Измислен кошмар и доказателството за него — измачкани чаршафи. Освен това оставих вратата на Люсиен открехната, а той така се притесни за мен, пък и нали нищо не подозираше, изобщо не се сети да я затвори, нито пък почувства щита от твърд въздух, който разгърнах около стаята, за да не чуе стъпките на Тамлин и да не долови мириса му.

Докато Тамлин не ме завари в прегръдките му с набрана нагоре нощница и не видя как впиваме погледи един в друг с толкова емоция, че вероятно изглеждаше така, сякаш току-що започваме нещо, или пък го приключваме. Дори не го зърнахме, докато не застана на прага, а миг преди това вдигнах невидимия щит, за да не го усети.

„Кошмар“, обясних на Тамлин.

Но аз бях кошмарът.

Използвах точно онова, от което Тамлин се боеше още от първия ми ден тук.

Не бях забравила как в самото начало налетя на Люсиен. Предупреди го да спре да флиртува с мен. Да стои настрана. Страхуваше се, че може да избера червенокосия господар вместо него и да объркам всичките му планове. „Долу ръцете от нея“, беше повишил тон на Люсиен.

Не се и съмнявах, че в момента Тамлин преглеждаше в съзнанието си всеки поглед, всеки наш разговор. Всеки път, когато Люсиен ме бе защитавал — както В недрата на Планината, така и след това. Преценяваше доколко новата му връзка с Илейн имаше влияние над приятеля му.

Размишляваше върху факта как точно тази сутрин Люсиен коленичи пред мен, заклевайки се във вярност на новородената си богиня, а светлината ни обгръщаше, като че и двамата бяхме Избраници на Котела.

Задържах усмивката на лицето си още малко, после се облякох.

Чакаше ме още работа.