Двор от крила и разруха

Глава 64

Неста седеше в моята шатра, положила глава в дланите си. Нито продумваше, нито помръдваше. Сякаш се беше свила навътре в себе си, мъчейки се да запази самообладание — така поне изглеждаше. А аз така се чувствах.

Илейн — пленница на хибернската армия.

Неста беше откраднала нещо жизненоважно от Котела. А в онези моменти, в които тя го издирваше по наша молба… Котелът бе научил какво е жизненоважно за нея.

И й го бе отмъкнал като отплата.

— Ще си я върнем — изграчи Касиан, седнал върху заоблената странична облегалка на канапето в другия край на малкото общо помещение, откъдето я наблюдаваше внимателно.

Рис, Амрен и Мор щяха да се срещнат с другите Велики господари, за да ги уведомят за случилото се. Да проверят дали те не знаят нещо. Дали не могат да ни помогнат.

Неста свали ръце и вдигна глава. Очите й бяха зачервени, устните й — стиснати.

— Не, няма. — Тя посочи картата върху масата. — Видях онази армия. Размерите й, воините в нея. Видях всичко и никой от вас не е способен да се промъкне до сърцевината й. Дори ти. — Додаде тя, когато Касиан отново отвори уста. — Особено ранен.

А като се замислех какво можеше да причини Хиберн на Илейн, какво й причиняваше вече…

Сякаш в отговор на някакъв безмълвен диалог Азриел се обади от сенките до входа на шатрата:

— Аз ще я доведа.

Неста плъзна поглед към сенкопоеца. Лешниковите очи на Азриел сияеха в златисто сред сенките.

— И ще умреш — отсече Неста.

Азриел просто повтори с блеснал от ярост поглед:

— Ще я доведа.

С помощта на сенките можеше и да съумее да се прокрадне сред армията. Но като че ли забравяше предпазните заклинания и древната магия на краля и Котела…

За миг в съзнанието ми просветна споменът за боите, които Илейн ми беше купила със спестените си пари. Червеното, жълтото и синьото, с които бях изрисувала скрина в колибата ни. От години не бях докосвала четката, тъй като не исках да харча пари за себе си… ето защо Илейн ги беше похарчила вместо мен.

Станах. И срещнах разлютения поглед на Азриел.

— Идвам с теб — обявих.

Той само кимна.

— Няма да успеете да се промъкнете достатъчно навътре в лагера — предупреди ни Касиан.

— Ще вляза, и то без никой да ме спре.

Приятелите ми сбърчиха вежди насреща ми, а аз се преобразих. Не покрих лицето си с магическа маска, а направо измених чертите му.

— Мамка му! — процеди Касиан, щом приключих.

Неста се изправи.

— Може вече да знаят, че е мъртва.

Ала в този момент се бях сдобила с лицето на Ианта, с косата й. Трикът изцеди почти напълно и бездруго изчерпаната ми магия. Опитах ли още нещо… вероятно нямаше да ми остане достатъчно дори за да задържа чертите й върху лицето си. Но имаше и други начини да постигна необходимото.

— Трябва ми един от Сифоните ти — казах на Азриел. Синьото беше малко по-наситено, но посред нощ… едва ли щяха да забележат разликата.

Той протегна отворена ръка към мен. В дланта й се появи плосък син камък и той ми го подхвърли. Стиснах го в юмрук и силата му запулсира във вените ми, подобно на чудновато сърце.

Сетне надзърнах към Касиан.

— Къде е ковачът?

Ковачът на военния лагер не ми зададе никакви въпроси, когато му подадох сребърните свещници от шатрата ми и Сифона на Азриел. Когато го помолих да ми изработи диадема. Час по-скоро.

На простосмъртен ковач поръчката ми можеше да му отнеме доста време, даже дни. Но елфическите…

През това време Азриел отиде до жрицата на лагера и поиска една от робите й. Не беше точно същата като на Ианта, но задоволително сходна. Никой не дръзваше да се взира прекалено втренчено във Върховна жрица. Да я разпитва.

Тъкмо поставях диадемата върху качулката си, когато Рис влезе тихо в шатрата ни. Азриел точеше Изповедника с безпощадна съсредоточеност, а Касиан подготвяше оръжията, които щях да скрия под робата си, в ножниците на илирианския си боен костюм.

— Ще долови силата ти — заявих на Рис, преди да е продумал.

— Знам — отговори дрезгаво той.

И тогава разбрах нещо — другите Велики господари не можеха да ни помогнат.

Ръцете ми затрепериха. Съзнавах шансовете си. Съзнавах какво ме чака във вражеския лагер. Съзряла го бях в съзнанието на Неста още преди часове.

Рис скъси разстоянието помежду ни и стисна ръцете ми. Впери поглед в мен, не в лицето на Ианта, сякаш виждаше душата ми изпод чуждия облик.

— Лагерът е обграден с предпазни заклинания. Не можеш да се ответрееш вътре. Ще се наложи да влезеш пеша. И да излезеш по същия начин. После ще можеш да се ответрееш дотук.

Кимнах.

Той ме целуна леко по челото.

— Ианта предаде сестрите ти — рече той с рязък, непоколебим глас. — Съвсем удачно е да я използваш, за да си върнеш Илейн.

Рис обхвана лицето ми с длани и приближи носа си до моя.

— Не се разсейвай. Не се бави. Ти си воин, а воините знаят как да подбират битките си.

Кимнах до лицето му.

Той изръмжа.

— Взеха нещо наше. А ние не прощаваме подобни престъпления.

Силата му забушува покрай мен, обгърна ме.

— Не се страхувай — пророни Рис. — Не се колебай. Не се предавай. Влез, вземи я и се върни при нас.

Кимнах отново, без да откъсвам очи от неговите.

— Не забравяй, че си вълчица. И никой не може да те натика в клетка.

Той ме целуна по челото още веднъж и кръвта ми закипя, нададе стръвен вълчи вой.

Заех се да закопчавам оръжията, които Касиан беше подредил в спретнати редици по масата, а Рис ми помогна с каишките и катарамите, разполагайки ги така, че да не се открояват под робата. Не можех да вместя единствено илирианския меч, нямаше как да го скрия на леснодостъпно място. Касиан ми даде някакъв кинжал вместо него.

— Вкарваш нея, изкарваш и двете, сенкопоецо — нареди Рис на Азриел, когато се изправих до него, привиквайки с тежестта на оръжията по себе си и широката роба над тях. — Не ме е грижа колко ще е потребно да избиеш за целта. Само ги изведи и двете.

Азриел кимна с мрачно, сериозно изражение.

— Разчитай на мен, Велики господарю.

Тържествени думи, тържествени звания.

Хванах белязаната ръка на Азриел, чувствайки напора на Сифона му върху качулката на робата ми. Двамата погледнахме към Рис, после към Касиан и Неста — и към Мор, която се появи задъхана на входа на шатрата. Очите й попаднаха върху мен, след това и върху сенкопоеца, и лумнаха от изумление и страх…

Но в следващия миг вече ни нямаше.

Тъмният вятър на Азриел бе различен от този на Рис. По-студен. По-режещ. Разсичаше света като острие, като копие, устремено към вражеския лагер.

Нощта още господстваше над небето, а до зората оставаха около два часа, когато Азриел ни приземи в гъста гора на билото на един хълм, откъдето се виждаше периферията на внушителния лагер.

Кралят използваше същите заклинания, с които Рис бе защитил Веларис и собствените ни сили. Заклинания, които го скриваха от нежелани погледи и отпращаха случайни минувачи.

Благодарение на насоките от Неста се приземихме отвъд периметъра им. Попаднахме на място с идеален изглед към войнишкия град, ширнал се под нощното небе.

Лагерните огньове бяха многобройни като звездите. Незнайни зверове се зъбеха и ръмжаха, изпъвайки веригите си. Не се мяркаше краят на страховитата армия, опасла земята така, сякаш смучеше жизнените й сили.

Азриел безмълвно се сля с мрака, докато не се превърна просто в моя сянка.

Позагладих с длани светлата роба на жрицата, нагласих диадемата върху главата си и се запромъквах надолу по склона.

Към сърцето на хибернската армия.