Двор от крила и разруха

Глава 14

Досега не смеех дори да си го представя: че отново ще вляза в облицованото с дърво фоайе на градската къща; че отново ще чуя песента на чайките, реещи се високо в небето над Веларис, ще подуша соления аромат на река Сидра, лъкатушеща през сърцето на града, ще почувствам по гърба си топлината на слънцето, изливащо се през прозорците.

Мор ответря всички ни и сега стоеше леко задъхана зад мен, докато гледахме как Люсиен проучва новата обстановка.

Металното му око бръмчеше тихо, а другото обхождаше предпазливо стаите около фоайето: трапезарията и всекидневната с изглед към малкото предно дворче и улицата; стълбището към втория етаж; коридора до него, водещ към кухнята и задната градина.

Накрая стигна и до затворената входна врата. И града отвъд нея.

Касиан застана до парапета и скръсти ръце с онзи арогантен маниер, който обикновено вещаеше неприятности. Азриел остана до мен с увиващи се около кокалчетата на ръцете му сенки. И двамата се държаха така, сякаш боят със синовете на Велики господари беше ежедневно занимание за тях.

Чудех се дали Люсиен съзнава, че първите му думи тук щяха или да го обрекат, или да го спасят. Питах се и каква ще е моята роля във всичко това.

Не — решението беше мое.

На Великата господарка. Аз стоях по-високо в йерархията от всички тях, от приятелите ми. Аз решавах дали Люсиен ще запази свободата си.

Ала бдителното мълчание на приятелите ми говореше достатъчно: нека той реши собствената си съдба.

Най-накрая Люсиен вдигна поглед към мен. Към нас.

И каза:

— От улицата се чува детски смях.

Примигнах насреща му. В думите му се четеше… кротка изненада. Като че не бе чувал този звук от много, много време.

Отворих уста да отвърна, но друг ме изпревари.

— След нападението на Хиберн това е доказателство за усърдната работа на хората от Веларис да построят града си наново.

Завъртях се и видях Амрен да става от мекия диван в съседната стая. Явно големите възглавници бяха укривали досега дребното й тяло.

Появи се точно както при последната ни среща: изправила се в същото това фоайе с предупреждение да внимаваме в Хиберн. Дългата й до брадичката гарвановочерна коса проблясваше на слънчевата светлина, а сребърните й неземни очи сияеха необичайно ярко, когато срещнаха моите.

Фината елфа сведе глава в поклон. Най-големият жест на покорство, който същество на петнайсет хиляди години би оказвало на новопровъзгласена Велика господарка. И приятел.

— Виждам, че си водиш нов домашен любимец — сбърчи неодобрително нос Амрен.

Нещо като страх нахлу в окото на Люсиен, сякаш и той усещаше чудовището, скрито зад красивото й лице.

Явно беше чувал за нея, защото още преди да ги запозная, се поклони дълбоко. Касиан изсумтя иронично и аз го стрелнах предупредително.

Амрен се усмихна леко.

— И то вече възпитан.

Люсиен се изправи бавно, като че стоеше пред отворената паст на дива котка от степите, която не желаеше да уплаши с резки движения.

— Амрен, това е Люсиен… Вансера.

Люсиен се скова.

— Не използвам фамилното име на семейството си — обясни той на Амрен с още един почтителен поклон. — Викайте ми просто Люсиен.

Вероятно бе спрял да използва това име в мига, в който сърцето на любимата му бе престанало да бие.

Амрен изучаваше металното му око.

— Хитро изобретение — рече тя, преди да обърне взора си към мен. — Май някой те е изподрал, момиче.

Поне раната на ръката ми беше оздравяла, макар и завещавайки ми грозен червен белег. Предполагах, че и лицето ми не изглеждаше много по-добре. Но преди да й отговоря, Люсиен попита:

— Какво е това място?

Всички го погледнахме.

— Домът ни — отговорих му. — Това е… моят дом.

Виждах как съзнанието му попива всеки детайл. Липсата на мрак. Липсата на писъци. Мириса на море и цитруси вместо на кръв и разложение. Детският смях, който и сега отекваше по улицата отпред.

Най-голямата тайна в историята на Притиан.

— Това е Веларис — обясних му. — Градът на Звездната светлина.

Гърлото му подскочи.

— А ти си Велика господарка на Двора на Нощта.

— О, да — провлачи нов глас зад мен и кръвта ми секна.

Секна от мириса, който ме връхлетя, пробуди ме. По лицата на приятелите ми изплуваха усмивки.

Обърнах се.

Рисанд стоеше подпрян на свода към всекидневната със скръстени ръце и скрити крила, облечен в обичайния си безупречен тоалет — черен жакет и панталон.

А когато виолетовите му очи срещнаха моите, когато познатата ми полуусмивка избледня…

Лицето ми сякаш рухна. Тъничък, треперлив звук изпълзя от гърлото ми.

Рис веднага тръгна към мен, но моите крака вече бяха поддали. Килимът във фоайето омекоти сблъсъка на коленете ми с пода.

Покрих лицето си с ръце, докато събитията от последния месец ме нападаха с жестока ярост.

Рис коленичи пред мен и опря коленете си в моите.

Сетне нежно отлепи ръцете ми от лицето ми. Нежно пое бузите ми в длани и избърса сълзите ми.

Забравила за публиката ни, вдигнах глава и съзрях радостта, тревогата и обичта в разкошните му очи.

Без да го е грижа, че ни слушат, Рис пророни:

— Любов моя.

И ме целуна.

Успях само да заровя пръсти в косата му, преди да ме грабне на ръце и да се изправи с ловко движение. Откъснах устни от неговите, поглеждайки към пребледнелия Люсиен, но Рисанд, без дори да надникне към приятелите ни, нареди:

— Намерете си друга работа за малко.

Не изчака да види дали ще му се подчинят.

Просто ни ответря нагоре по стълбището и тръгна целеустремено по коридора. Надзърнах към фоайето тъкмо навреме да видя как Мор хваща Люсиен за ръката и кимва на останалите, преди всички да изчезнат.

— Искаш ли да обсъдим случилото се в Двора на Пролетта? — попитах дрезгаво, изучавайки лицето на другаря си.

В него нямаше нито капка шеговитост, само онзи хищнически глад, съсредоточен във всяка моя глътка въздух.

— Първо ми се правят други неща.

Занесе ме в спалнята ни — някога негова спалня, сега пълна и с мои притежания. Изглеждаше точно както я бях оставила: огромното легло, към което крачеше сега, двата гардероба, писалището до прозореца с изглед към задната градина, разцъфнала в лилаво, розово и синьо сред тучната зеленина.

Приготвих се да ме хвърли на леглото, но Рис спря по средата на стаята. Целунат от звезди вятър затвори тихо вратата след нас.

Рисанд ме положи бавно върху мекия килим, плъзвайки ме безсрамно надолу по тялото си. Сякаш не можеше да устои на нуждата да ме докосва, сякаш и той не искаше да се отделя от мен, също както аз от него.

Всяка точка на допир между телата ни, всеки сантиметър от неговото — топъл, силен, истински… ме изпълваше с копнеж. Със стегнато гърло долепих длан до изваяните му гърди и грохотният тътен на сърцето му под черния жакет отекна в плътта ми. Единственият белег на потока, протичащ в тялото му, докато плъзваше бавна милувка нагоре по ръцете ми, преди да стисне раменете ми.

Палците му чертаеха нежни линии по мръсните ми дрехи, докато оглеждаше лицето ми.

Красив. Беше още по-красив от облика, който бях запечатала в спомените си, в бляновете си през дългите седмици в Двора на Пролетта.

За един безкраен момент просто споделяхме въздуха помежду ни. И можех единствено да вдишвам аромата му надълбоко в дробовете си, за да го запазя там. Вкопчих пръсти в жакета му.

Другарят ми. Моят другар.

Сякаш дочул думите ми по връзката ни, Рис най-сетне пророни:

— Когато връзката ни угасна, помислих, че… — Страх, истински ужас затъмни очите му дори докато продължаваше да гали раменете ми с палци. — Когато стигнах до Двора на Пролетта, теб вече те нямаше. Тамлин беснееше из гората, издирваше те. Но ти беше скрила мириса си. И дори аз не можех… не можех да те открия…

Трепетът в думите му беше като нож в корема ми.

— Влязохме в Двора на Есента през една от портите — обясних, слагайки свободната си ръка на рамото му. Възлестите мускули отдолу се разместиха при допира ми. — Не си могъл да ме намериш, защото двама хибернски командири са тровили храната и водата ми с гибелф, достатъчно, че да потиснат силите ми. Още… още не мога да си ги върна напълно.

По красивото му лице пробяга леден гняв и палците му замръзнаха върху раменете ми.

— Убила си ги.

Не беше точно въпрос, но аз кимнах.

— Хубаво.

Преглътнах.

— Хиберн плячкосал ли е Двора на Пролетта?

— Още не. Каквото и да си направила… подействало е. Стражите на Тамлин са го изоставили. Повече от половината му поданици са отказали да се явят на Десятъка преди два дни. Някои отпътуват към други дворове. Други говорят за метежи. Явно си успяла да влезеш в сърцата им. Превърнали са те в светица. — Познатият хумор най-сетне стопли чертите на лицето му. — Доста са се ядосали, когато решили, че Тамлин е позволил на Хиберн да те подтикне към бягство със зверствата си.

Проследих с пръсти бледите сребристи извивки на бродерията върху предната част на жакета му. Можех да се закълна, че потръпна от допира ми.

— Вероятно скоро ще научат, че всъщност съм добре обгрижвана. — Рис стисна раменете ми в знак на съгласие, като че се канеше да ми покаже колко съм обгрижвана всъщност, но аз килнах глава. — Ами Ианта? И Юриан?

Рисанд въздъхна и мощните му гърди се надигнаха под дланта ми.

— Сведенията и за двамата са мъгляви. Юриан май се е върнал при ръката, която го храни. Ианта… — Рис вирна вежда. — Предполагам, че нейната ръка е твое произведение, не на командирите.

— Просто е паднала — отвърнах невинно.

— Сериозно падане е било — рече умислено той с мрачна усмивка на уста и се доближи още повече към мен. Топлината на тялото му се просмука в моето, докато ръцете му се спускаха лениво надолу по гърба ми. Прехапах устна, съсредоточавайки се върху думите му вместо върху копнежа да се извия като дъга към него, да притисна лице към гърдите му и да си припомня всяка тяхна извивка. — В момента се възстановява след злополуката. Отказва да напусне храма си.

Този път аз промълвих:

— Това е добре.

Можеше пък някоя от хубавичките й последователни да реши, че се е наситила на лицемерните й словоизлияния, и да я удуши в съня й.

Сложих ръце на хълбоците му, готова да ги пъхна под жакета му, обзета от нужда да докосна голата му кожа, но Рис изпъна гръб и се отдръпна. Не много, защото едната му ръка остана на кръста ми, но другата…

Хвана лакътя ми и грижовно огледа червената резка, където стрелата бе разкъсала кожата ми. В ъгъла на стаята се струпа мрак.

— Касиан току-що ме пусна в съзнанието си, за да ми покаже какво се е случило на леда. — Той погали с палец белега ми като с перце. — Дните на Ерис винаги са били преброени. Не щеш ли, Люсиен може да се окаже по-близо до престола, отколкото някога е очаквал да стигне.

Гръбнакът ми се скова.

— Ерис е точно толкова ужасен, колкото ти го описваше.

Палецът му пак се плъзна по предмишницата ми, оставяйки настръхнала кожа след себе си. Обещание — не за възмездието, което кроеше, а за онова, което ни очакваше в тази стая. В леглото на няколко крачки от нас. Накрая пророни:

— Самообявила си се за Велика господарка.

— Не трябваше ли?

Той пусна ръката ми, за да ме погали по бузата с опакото на пръстите си.

— Искам да го изкрещя от най-високия покрив на Веларис още от мига, в който жрицата те помаза. Колко типично за теб да осуетиш поредния ми грандиозен план.

Усмивка подръпна ъгълчетата на устните ми.

— Случи се преди по-малко от час. Сигурна съм, че ако се развикаш от нечий комин, всички ще научат първо от теб.

Пръстите му се оплетоха в косата ми, повдигайки лицето ми нагоре. Дяволитата му усмивка се разшири и накара пръстите на краката ми да се свият в ботушите.

— Ето я моята скъпа Фейра.

Той наведе глава, впил поглед в устата ми с пламнали от глад виолетови очи…

— Къде са сестрите ми?

Мисълта прокънтя в мен като звън на оловна камбана.

Рис замръзна за миг, сетне измъкна ръка от косата ми с посърнала усмивка.

— В Дома на Ветровете. — Той се поизправи и преглътна сухо, сякаш въпросът ми го беше накарал да се замисли. — Бих могъл… да те заведа при тях.

Всяка дума като че ли напускаше гърлото му с голям напън.

Но осъзнах, че наистина е готов да го стори. Да потисне потребностите си и да ме отведе при тях, стига да го пожелаех. Аз решавах. С него винаги аз решавах.

Поклатих глава. Нямаше да ги видя, не и точно сега. Не и докато не укрепнех достатъчно.

— Но са добре, нали?

Колебанието му бе съвсем красноречиво.

— В безопасност са.

Не ми даваше конкретен отговор, но и аз не се самозаблуждавах, че сестрите ми са в свои води. Опрях чело в гърдите му.

— Касиан и Азриел са се възстановили — пророних до жакета му, вдишвайки аромата му все по-дълбоко и по-дълбоко. През гръбнака ми пробяга тръпка. — Ти ми каза… но някак не… не го проумявах. Досега.

Рис провлачи ръка надолу по гърба ми, а другата вкопчи в бедрото ми.

— Азриел оздравя за няколко дни. Крилата на Касиан… изискваха по-сложен процес. Той обаче тренира всеки ден, за да им възвърне силата. Наложи се лечителят да ги изгради почти наново. Въпреки това ще се оправи.

Преглътнах, за да отпусна стегнатото си гърло, и преметнах ръце през кръста му, притискайки цялото си лице към гърдите му. В отговор ръката му стисна още по-силно бедрото ми, а другата се озова на тила ми, за да ми даде опора, докато вдишвах уханието му.

— Мор каза, че си бил далеч. Затова не си дошъл с другите.

— Съжалявам.

— Не. — Вдигнах глава да го погледна в очите, леко насълзени от чувство на вина. — Нямах това предвид. Просто… — Толкова беше хубаво да го усещам под дланите си. — Къде беше?

Рис замръзна и аз се приготвих за отговора му, сервиран с небрежен тон:

— Не бих те изоставил да свършиш цялата работа по подкопаването на враговете ни.

Не се усмихнах.

— Къде. Беше.

— Тъй като Аз още се съвземаше, реших да поема малко от неговата работа.

Стиснах челюсти.

— Каква по-точно?

Той се наведе, заравяйки нос в шията ми.

— Не искаш ли да утешиш другаря си, който толкова страда по теб седмици наред?

Сложих ръка на лицето му и го избутах назад с намръщена гримаса.

— Искам другарят ми да обясни къде е бил. Чак тогава ще получи утеха.

Рис гризна пръстите ми, потраквайки игриво със зъби.

— Безмилостна, красива елфа.

Стрелнах го изпод свъсени вежди.

Рис врътна очи с въздишка.

— Бях на континента. В двореца на човешките кралици.

— Какво? — задавих се аз.

— Е, реално летях над него, но…

— И си отишъл сам?

Той ме изгледа учудено.

— Каквито и грешки да допуснахме в Хиберн, аз съм достатъчно способен да…

— Отишъл си в човешкия свят, и то в лагера на враговете ни сам?

— Със сигурност бих предпочел да го направя аз вместо някой от другите.

Още от самото начало имаше този недостатък. Все трябваше той да се жертва.

— Защо? — попитах го. — Защо реши да се подложиш на такъв риск? Случва ли се нещо?

Рис отмести поглед към прозореца, сякаш виждаше чак до земите на простосмъртните. Устните му се стегнаха.

— Всъщност ме притеснява спокойствието отвъд морето. Не събират войски, не привличат човешки съюзници. След нападението на Хиберн не чуваме нищо. Затова реших да проверя с очите си каква е причината. — Той перна с пръст носа ми и отново ме придърпа към себе си. — Тъкмо наближавах границата на земите им, когато долових, че връзката ни се пробужда. Знаех, че другите са по-близо до теб, затова изпратих тях.

— Не е нужно да ми обясняваш.

Той опря брадичка върху главата ми.

— Исках аз да дойда. Да те намеря. Да те доведа у дома.

— Е, при всички обстоятелства обичаш драматичните появи.

Той се засмя и дъхът му стопли косата ми, докато слушах как звукът отеква през тялото му.

Естествено, че бе действал срещу Хиберн, докато ме нямаше. Може би бях очаквала всички да си седят кротко на задниците цял месец?! Рис вечно кроеше планове, винаги беше една стъпка напред… Несъмнено беше използвал това време в своя полза. Хрумна ми да го разпитам, но точно сега, докато вдишвах аромата му, усещах топлината му… Щеше да почака.

Рис притисна устни към косата ми.

— Върна се у дома.

Тъничък, треперлив звук напусна тялото ми и кимнах с глава, придърпвайки го още по-плътно към себе си. У дома. Не само във Веларис, а навсякъде, където беше той, семейството ни.

Абаносови нокти погалиха стената в съзнанието ми — ласкаво, умолително.

Свалих щитовете си, за да го пусна, а той свали своите. Съзнанието му се уви около моето, също както тялото му ме обгръщаше.

— Липсваше ми всяка една секунда — пророни Рис и се наведе да целуне ъгълчето на устата ми. — Усмивката ти. — Погали с устни крайчеца на ухото ми и аз извих леко гръб. — Смехът ти. — Целуна шията ми, точно под ухото, и аз килнах глава, за да улесня достъпа му, сдържайки молбата си да вземе още от мен, и то по-бързо. — Ароматът ти.

Затворих очи, а ръцете му се плъзнаха по хълбоците ми и обвиха задните ми части, стискайки леко, докато целуваше гърлото ми.

— Звуците, които издаваш, когато проникна в теб.

Плъзна език по местенцето, което бе целунал, и един от същите тези звуци се изниза от гърдите ми. Рис целуна вдлъбнатинката на едната ми ключица, разтапяйки цялата ми същина.

— Храбрата ми, неустрашима, блестяща другарка.

Той вдигна глава и аз едва отворих очи. Да посрещна погледа му, докато ръцете му чертаеха лениви линии надолу по гърба ми, по задните ми части и обратно нагоре.

— Обичам те — промълви той.

И ако не му бях повярвала, то можех да го почувствам чак в костите си, в светлината по лицето му, докато изричаше думите…

В очите ми пак запариха сълзи и се отрониха, преди да смогна да ги спра.

Рис се наведе и ги изпи с устни. Една след друга. Както бе направил някога В недрата на Планината.

— Имаш право на избор — прошепна до едната ми скула. — Или да оближа всеки сантиметър от тялото ти… — Ръката му се плъзна към едната ми гърда, обикаляйки в мудни кръгове върха й. Сякаш имахме дни на разположение за това. — Или да влезеш във ваната, която вероятно вече е готова.

Отдръпнах се от него с вдигнати вежди.

— Намекваш, че смърдя ли?

Той се подсмихна и можех да се закълна, че душата ми подскочи в отговор.

— За нищо на света. Но… — Очите му притъмняха и страстта и шеговитостта напуснаха лицето му, докато оглеждаше дрехите ми. — Покрита си с кръв. Твоя и чужда. Реших като един примерен другар да ти предложа вана, преди да те обладая всецяло.

Засмях се и прокарах ръка през косата му, любувайки се на копринените черни кичури между пръстите ми.

— Колко съобразително от твоя страна. Само дето не е за вярване, че изрита всички от къщата, за да ме вкараш в леглото.

— Едно от множеството преимущества на поста Велик господар.

— Потресаваща злоупотреба с властта.

Половинчатата усмивка затанцува по устните му.

— Е, какво решаваш?

— Колкото и да ми се ще да погледам как се мъчиш да оближеш от тялото ми едноседмичен слой мръсотия, пот и кръв… — Очите му просветнаха от предизвикателството в думите ми и аз отново се засмях. — Ще предпочета обикновена вана.

Рис имаше нахалството да ме изгледа леко разочаровано. Сръчках го в гърдите и станах, отправяйки се към голямата баня до спалнята ни. Масивната порцеланова вана вече беше пълна с гореща вода и…

— Пяна?

— Имаш морално възражение срещу нея ли?

Ухилих се и разкопчах жакета си. Пръстите ми бяха почти черни от мръсотията и засъхналата кръв. Изтръпнах при мисълта.

— Май ще ми е нужна повече от една вана, за да се почувствам чиста.

Той щракна с пръсти и кожата ми мигновено стана бебешки чиста. Примигнах насреща му.

— Щом можеш така, какъв е смисълът от ваната?

Беше го правил няколко пъти В недрата на Планината. Но някак бях пропуснала да го разпитам за магическото му почистване.

Той се облегна на вратата, наблюдавайки как събличам съдрания си, мърляв жакет. Седеше там, като че изпълняваше най-важната мисия в живота си.

— Същинската част от мръсотията си остава. — Гласът му загрубя, докато следеше всяко движение, с което развързвах ботушите си. — Подобно на слой олио.

И наистина — въпреки че кожата ми изглеждаше чиста, я чувствах някак… немита. Изритах ботушите си към опърпания си жакет.

— Значи е просто с естетическа цел.

— Прекалено много се бавиш — смъмри ме той, кимвайки към ваната.

Гърдите ми се стегнаха от тихото ръмжене, стаено в думите му. Той забеляза и това.

Усмихнах се на себе си, извивайки гръб малко повече от необходимото, докато свалях ризата си, която хвърлих на мраморния под. Слънчевата светлина се процеждаше през парата, стелеща се от ваната, оцветявайки пространството между нас в златисто и бяло. Рис издаде гърлен звук, който смътно наподобяваше скимтене, докато оглеждаше голия ми торс и гърдите ми, вече толкова натежали от копнеж, че едва съумях да преглътна молбата си да забравим за ваната.

Въпреки това се престорих, че не забелязвам погледа му. Разкопчах панталона си и го оставих да се свлече на пода. Заедно с бельото ми.

Очите на Рис закипяха.

Подсмихнах се, дръзвайки да надникна към неговия панталон. Към доказателството за въздействието на гледката, ширнала се пред него, доказателството, опънало черния плат с впечатляваща настойчивост.

— Жалко, че във ваната няма място за двама — измърках.

— Голям недостатък, който ще поправя още утре.

Гласът му беше пресипнал и тих, като че плъзгащ невидими ръце по гърдите ми, между краката ми.

Спаси ме, Майко! Някак успях да стигна до ваната, да вляза в нея. Да си спомня как да се изкъпя.

Рис остана подпрян на вратата през цялото време, откъдето ме наблюдаваше с безмълвна, неотстъпчива съсредоточеност.

Май обливах с вода по-дълго някои части от тялото си. И май се постарах да го забележи.

Той просто стискаше рамката на вратата толкова силно, че дървото стенеше под пръстите му.

Въпреки това дори не понечи да ми налети… дори докато се бършех с кърпата и разресвах оплетената си коса. Сякаш и въздържанието… сякаш и то беше част от играта.

Щом оставих четката за коса пред огледалото над мивката, босите пръсти на краката ми се свиха върху мраморния под, като че всяка част от тялото ми го усещаше на вратата зад мен, долавяше погледа му.

— Като нова съм — обявих дрезгаво, срещайки очите му в огледалото.

Можех да се закълна, че отвъд раменете му се стелеха само нощният мрак и звездите. Едва мигнах, и вече ги нямаше. Но хищническият глад по лицето му…

Обърнах се, а пръстите ми трепереха леко, придържайки кърпата около тялото ми.

Рис протегна ръка — неговите пръсти също трепереха. Усещах дори кърпата прекалено груба върху чувствителната си кожа, но просто сложих ръка в неговата и мазолите му одраскаха леко кожата ми. Копнеех да драскат цялото ми тяло.

Той ме поведе към спалнята, стъпка след стъпка, докато мускулите по широкия му гръб се местеха внушително под жакета му. И тези по-надолу, по изваяните му, мощни бедра, задните му части…

Щях да го погълна целия. От глава до пети. Щях да го погълна…

Рис обаче спря пред леглото, пусна ръката ми и се обърна към мен на безопасна крачка разстояние. Изражението на лицето му, когато помилва все така чувствителната кожа на едната ми скула, поугаси горещината, заплашваща да изпепели всичките ми сетива.

Преглътнах, докато от косата ми капеше вода по пода.

— Боли ли те?

— Почти ми мина.

В стаята пак се изви тъмнина.

Огледах съвършеното му лице. Всяка линия, всеки ъгъл. Страхът, яростта, любовта към него — мъдростта, проникновението и силата…

Позволих на кърпата да се свлече върху килима.

Позволих му да ме огледа, слагайки ръка на гърдите му, точно върху бушуващото му сърце.

— Готова съм за обладаване.

Думите ми не прозвучаха с дързостта, която опитах да влея в тях.

Рис ми отвърна с тъмна, свирепа усмивка.

— Не знам откъде да започна. Изправен съм пред толкова много възможности.

Той вдигна показалец и зарисува лениви кръгове по едната ми гърда, сетне и по другата. Дъхът ми се учестяваше с всеки по-тесен и по-тесен кръг.

— Бих могъл да започна оттук — промълви Рис.

Стиснах бедрата си. Той забеляза движението и мрачната му усмивка се разшири. И тъкмо преди пръстът му да достигне върха на гърдата ми, тъкмо преди да ми даде онова, за което всеки момент щях да започна да го умолявам, той го плъзна нагоре — към шията ми, към брадичката ми. Към устата ми.

Очерта с него устните ми съвсем, съвсем леко.

— Може да започна и оттук — прошепна, пъхвайки върха на пръста си в устата ми.

Не се сдържах и затворих устни около него, погалих с език чувствителната му възглавничка.

Рис обаче извади показалеца си с тих стон и отново го плъзна надолу. По шията ми. По едната ми гърда. Право до зърното. Спря там, перна го веднъж, после поглади с палец мястото.

Вече треперех, едва стоях на краката си, когато пръстът му подмина гърдата ми.

Той зарисува с него по корема ми и оглеждайки лицето ми, измърка:

— Или пък…

Не смогвах да мисля за друго, освен за пръста му, за единствената точка на допир помежду ни, докато го провлачваше все по-надолу и по-надолу, точно там, където исках.

— Или пък? — смогнах да пророня.

Той наведе глава и косата му се свлече върху челото му; наведе я, за да гледа — заедно с мен — как широкият му пръст пътува надолу.

— Или пък бих могъл да започна оттук — продължи с гърлен, пресипнал глас.

Не ме интересуваше особено, не и като прокара пръста си по най-съкровеното кътче от тялото ми. И заописва кръгове по него, леки и съблазнителни.

— Тук би било добро място — рече с пресеклив дъх. — Или пък тук дори. — Довърши и проникна с пръста си в мен.

Простенах, вкопчвайки пръсти в ръката му, впивайки нокти в мускулите й — мускули, които се раздвижиха, щом тласна пръста си навътре веднъж, два пъти. Сетне го извади и бавно попита, вирвайки вежди:

— Е? Откъде да започна, скъпа ми Фейра?

Почти не бях способна на думи, на мисли. Ала реших, че съм дотук с игрите.

Затова грабнах пъклената му ръка и я завлякох към сърцето си, върху извивката на лявата си гърда. Срещнах притворените му очи и изрекох думите, с които знаех, че ще го надвия в малката му игричка, думите, които се надигаха в мен с всяка глътка въздух.

— Мой си.

Това скъса бента на задръжките му докрай.

Дрехите му просто изчезнаха — всичките — и устата му покри моята.

Целувката му не беше нежна. Не беше лека, нито изпитателна.

Беше същинско присвояване, първично и необуздано, сякаш освободи пълната си мощ. А вкусът му… горещината на тялото му, взискателният напор на езика му по моя… У дома. Бях си у дома.

Вплетох ръце в косата му и го придърпах още по-близо към себе си, отвръщайки на всяка от прогарящите му целувки, неспособна да се наситя, да го докосна и почувствам достатъчно силно.

Без да се отлепва от мен, Рис ме поведе към леглото, а ръцете му обхождаха жадно задните ми части, докато му се любувах, галейки кадифената му мекота, всяка негова твърда и могъща извивка. Красивите му, величествени крила изскочиха от гърба му, разгърнаха се широко, а после се свиха.

Краката ми се долепиха до леглото зад нас и Рис спря, треперейки целият. Даваше ми възможност да размисля… дори и сега. С напрегнато сърце откъснах уста от неговата. После, впивайки поглед в очите му, легнах по гръб върху белите чаршафи и се издърпах назад.

Назад, и още по-назад, докато цялата не се разкрих пред него. Докато не съзрях внушителната му, горда мъжественост и същността ми не се обтегна като струна в отговор.

— Рис — прошепнах и името му се отрони като молба от устата ми.

Крилата му се разгънаха и гърдите му се изпълниха с въздух, а в очите му заискриха звезди. И поривът в тях — спотаен под страстта, под потребността, поривът в прелестните му очи ме накара да сведа поглед към планините, татуирани върху коленете му.

Символ на този двор — нашия двор. Клетвата, че няма да коленичи пред никого и нищо, освен пред короната си.

И мен.

Мой — Рис беше мой. Изпратих тази мисъл по връзката ни.

Без повече игри, без повече отлагане — исках го върху себе си, в себе си. Копнеех да го почувствам, да го прегърна, да споделя дъха си с него. Той долови отчаяната ми нужда, усети я през връзката помежду ни.

И без да откъсва очи от моите, се възкачи отгоре ми с движения, изящни като на дебнеща планинска котка. Задъхан, Рис преплете пръсти с моите, разтвори краката ми с коляно и се настани между тях.

Внимателно и ласкаво той вдигна сключените ни ръце до главата ми и проникна в мен, шепнейки в ухото ми:

— Ти си моя.

С първия му тласък аз се хвърлих напред да превзема устата му.

Прокарах език по зъбите му, поглъщайки сладостния му стон, докато бедрата му се поклащаха с нежни движения и го водеха навътре, навътре, и още по-навътре в мен.

У дома. Бях си у дома.

А когато Рис ме изпълни до дъно, когато поспря за миг, за да ми позволи да се наглася и да поема целостта му, имах чувството, че ще изригна в експлозия от лунна светлина и огън, че ще умра от мощната вълна, която обля тялото ми.

Щом насечените ми издихания започнаха да граничат с вопли, впих пръсти в гърба му и Рис се поотдръпна от мен, за да огледа лицето ми. Да разтълкува изражението по него.

— Никога повече — обеща ми, излизайки от мен, преди да проникне отново, ала този път съкрушително бавно. Целуна челото ми, едното ми слепоочие. — Скъпа моя Фейра.

Онемяла, раздвижих ханша си, приканвайки го да навлезе по-надълбоко, по-силно. Рис се подчини.

С всяко движение, с всеки споделен дъх, с всеки ласкав шепот, с всеки стон връзката, която досега бях крила в себе си, засилваше по-ярко. По-ясно.

И когато отново грейна като озарен диамант, екстазът ми достигна връхната си точка, обливайки ме като буен водопад, карайки кожата ми да заискри като новородена звезда.

Като ме видя, докато прокарвах пръст по чувствителната вътрешност на едното му крило, Рис изкрещя името ми, достигнал зенита на собствената си наслада.

Притисках го към себе си до последното му дълбоко издихание, докато не се отпусна напълно, все още във вътрешността ми, любувайки се на интимния си допир с мен.

Дълги минути останахме така, преплетени един в друг, заслушани в собственото си дишане, което се укротяваше… по-благозвучно от всяка музика на света.

След известно време Рис надигна гърди колкото да хване дясната ми ръка. За да огледа татуировките по нея. Целуна една от спиралите, изписани по кожата ми с почти черно-синьо мастило.

Гърлото му подскочи леко.

— Липсваше ми. Всяка секунда, с всеки мой дъх. Не само това. — Той размърда бедрата си, за да демонстрира, изтръгвайки стенание дълбоко от гърлото ми. — Но и… да разговаряме. Да сме смеем заедно. Липсваше ми в леглото, но още повече ми липсваше като приятел.

Очите ми запариха.

— Знам — съумях да му отвърна и плъзнах ръка надолу по крилата му и по гърба му. — Знам. — Целунах голото му рамо, точно над усуканата илирианска татуировка. — Никога повече. — Обещах му и продължих да го шепна, докато слънчевата светлина се разливаше бавно по пода.