Двор от крила и разруха

Глава 49

Връзката на Неста с Котела, размишляваше на глас Рис, когато се събрахме на вечеря в градската къща, й бе позволила да усети, че кралят на Хиберн събира силите си за атака.

Също както посредством моята връзка с Великите господари аз самата бях успяла да проследя дирите, оставени от силите им, откривайки Книгата на Диханията и Котела. Така и силата на Неста — безсмъртието й — беше толкова тясно обвързано с Котела, че когато ужасяващата му същност се бе пробудила, беше запратила вълна през нея.

Ето защо я преследваше и Хиберн. Не само заради откраднатата магия… но и защото Неста можеше да ни предупреди.

Всички напуснахме Двора на Зората броени минути след удара и след като Тесан обеща до два дни да изпрати нужните количества противоотрова на всеки Велик господар, добавяйки, че армията му и Перегрините му незабавно ще започнат подготовка, за да полетят с илирианците над бойното поле.

Калиас и Хелион се заклеха, че ще пратят собствените си сухопътни войски възможно най-скоро. Само Тамлин, чиято южна граница се простираше по цялото протежение на стената, не можеше да предложи почти нищо — армията му бе разпиляна.

Преди да си тръгне обаче, Хелион му каза:

— Изведи народа си. И докарай колкото можеш повече войници.

Колкото бяха оцелели след моята намеса…

Таркуин одобри съвета и обеща убежище за Двора на Пролетта. Тамлин не отговори на никого от двама им. А преди да се ответрее, и то без дори да ме погледне, не потвърди, че ще доведе войска. Какво мимолетно облекчение… тъй като не бях решила дали да поискам от него клетвено обещание, че ще участва в съюза ни, или да се изплюя в лицето му.

Сбогувахме се набързо. Вивиан прегърна силно Мор, а после, съвсем изненадващо, и мен. Калиас само стисна ръката на Рис с напрегнат, колеблив жест и изчезна заедно с другарката си. След тях се ответря Хелион, намигвайки на всички присъстващи. Таркуин си тръгна последен заедно с Вариан и Кресеида. Преценили бяха, че армадата му ще остане да брани техните градове, а пехотната му войска ще поеме на юг.

Поразително сините очи на Таркуин просветнаха, докато свикваше силата си, за да ги ответрее, но в последния момент Вариан заръча на двама ни с Рис:

— Благодарете й от мое име. — Той сложи ръка на гърдите си. Изящните златни и сребърни бродерии по тюркоазения му жакет проблясваха на утринното слънце. — Предайте й… — Принцът на Адриата поклати глава. — Аз ще й го кажа лично при следващата ни среща.

Прозвуча като обещание, че на всяка цена ще види отново Амрен, независимо от войната. Сетне тримата изчезнаха.

Когато се сбогувахме с Тесан, изразявайки признателността си, още не бяхме получили вест от Берон, че е размислил, че Ерис е смогнал да го склони.

Но не това притесняваше двете ни с Неста.

Ако стената беше повалена… явно бяхме закъснели. Всички проучвания… Щом като Амрен смяташе Неста за почти готова, трябваше да настоявам да не отлагаме и веднага да я заведем при стената. Да видим на какво е способна, макар и без заклинание от Книгата.

Сигурно аз бях виновна, задето пожелах да я подслоним, да й дадем възможност да се възстанови; задето й позволих да се затвори в себе си. Но ако я бях притискала прекалено…

Дори сега, докато седяхме около масата в трапезарията на градската къща във Веларис, не можех да проумея дали опасността да прекършим сестра ми завинаги беше оправдана, ако само така имахме шанс да спасим множество съдби. Недоумявах как Рис и другите от векове взимаха подобни решения. Особено под управлението на Амаранта.

— Трябваше да евакуираме всички още преди месеци — Неста наруши няколкоминутното мълчание, в което бяхме изпаднали, докато чоплехме храната пред себе си. Нейната собствена чиния с печено пиле и зеленчуци си стоеше недокосната.

Илейн също знаеше — Амрен й беше разказала. Сега седеше с нас на масата, по-изправена и будна от доста време насам. Дали беше съзряла тази развръзка в миражите, провокирани от новата й ясновидска сила? Дали Котелът й бе прошепнал за нея, докато нас ни нямаше? Не събирах смелост да я попитам.

Рис каза на Неста:

— Още тази вечер можем да отидем до вашето имение. Да изведем всички оттам и да ги придружим дотук.

— Няма да тръгнат с вас.

— В такъв случай вероятно ще умрат.

Неста подреди ножа и вилицата до чинията си.

— Не можеш ли да ги ответрееш някъде на юг, надалеч оттук?

— Толкова много хора? Първо ще е необходимо да им намерим безопасно убежище, а това ще отнеме време, с което не разполагаме. — Рис се замисли. — Ако се сдобием с кораб, може да поемат по вода…

— Ще настояват да вземат семействата и приятелите си.

Кратко мълчание. Нямаше начин. Тогава Илейн пророни тихо:

— Може да ги преместим в имението на Грейсън.

Равният й тон накара всички ни да обърнем очи към нея.

Тя преглътна и забелязах колко бледа е тънката й шия.

— Баща му има високи, дебели каменни стени. И достатъчно място за много хора и провизии. — Всички се стараехме да не поглеждаме към пръстена, който продължаваше да носи. Илейн додаде: — Баща му се готви за подобно нещо от… дълго време. Разполагат с укрепления, запаси… — Тя вдиша едва-едва. — И с ясенова гора с таен склад, в който държи оръжия, направени от ясен.

Касиан изръмжа тихо. Независимо от цялата им мощ… нещо в тези дървета поразяваше защитните сили на елфите. Бях го виждала с очите си — убих един от стражите на Тамлин със стрела в гърлото.

— Ако вражеските елфи имат магически сили — заяви Касиан и Илейн настръхна от свирепия му тон, — каменните стени няма да са им от помощ.

— Баща му е построил тайни тунели за бягство — прошепна малката ми сестра. — Може би е по-добре от нищо.

Илирианците се спогледаха.

— Бихме могли да уредим стража… — подхвана Касиан.

— Не — прекъсна го Илейн с глас, по-непоколебим от този, който бях чувала да използва последните месеци. — Те… Грейсън и баща му…

Касиан стисна челюсти.

— Тогава ще се прикрием…

— Имат хрътки. Създадени и обучени да ви издавят. Да ви надушват.

Приятелите ми се умълчаха, замислени как точно ги бяха обучили.

— Не може да оставим имението им незащитено — опита с по-мек тон Касиан. — Ясеновите оръжия няма да са достатъчни. Най-малкото ще трябва да използваме защитни заклинания.

Илейн се подвоуми.

— Бих могла да говоря с него.

— Не — отсякохме в един глас с Неста.

Илейн обаче допълни:

— Ако… ако вие и… всички вие — тя надникна към Рис, към приятелите ми — дойдете с мен, елфическият ви мирис може да отнеме вниманието на кучетата.

— И ти си елф — напомни й Неста.

— Омагьосай ме — обърна се Илейн към Рис. — Придай ми човешки вид. Само колкото да го убедя да отвори портите за нуждаещите се от убежище. Може би дори ще смогнете да поставите заклинания около имението.

Докато нашият мирис объркваше хрътките…

— Знаеш ли колко лошо може да завърши всичко това, Илейн?

Тя погали с палец годежната си халка от желязо и диамант.

— Вече завърши лошо. Сега ни остава само да преценим как ще се борим с последиците.

— Мъдри думи — отсъди Мор, усмихвайки се топло на Илейн, след което погледна към Касиан. — Трябва да мобилизираш илирианските легиони още днес.

Той кимна, но се обърна към Рис.

— След падането на стената ще се наложи да разясниш няколко неща на илирианците. Ще си ми необходим в лагера, за да изнесеш една от хубавичките си речи.

Устатата на Рис потрепна в лека усмивка.

— Всички ще отидем. А после потегляме към човешките земи. — Той плъзна очи към нас, към дома ни. — Имаме час да се приготвим. Сетне ще се срещнем тук и заминаваме.

Мор и Азриел веднага се ответряха, а Касиан отиде при Рис да го разпита за войниците от Двора на Кошмарите и подготовката им.

Двете с Неста тръгнахме към Илейн.

— Сигурна ли си? — попитахме отново в един глас. — Може аз да отида, нека аз да говоря с него… — Предложих.

Илейн се изправи на крака.

— Теб не те познава — каза тя. След това се извърна към Неста с неподправено, смаяно изражение. — А теб те мрази.

Една отвратителна част от мен се запита дали в такъв случай провалът на годежа им не беше за добро. Или пък Илейн предлагаше да посети имението на бившия си годеник точно след като Люсиен бе заминал за Притиан, за да си подсигури шанс да… Нарочно не довърших мисълта си.

Вместо това вперих поглед в мястото, където допреди малко бяха стоели приятелите ми, и промълвих:

— Трябва да разбереш, Илейн, че ако нещата тръгнат на зле… ако той се помъчи да нарани теб или някого от нас…

— Знам. Ще защитиш близките си.

— Ще защитя теб.

Обичайната празнота замъгли очите й. Въпреки това малката ми сестра вирна брадичка.

— Каквото и да става, моля те, не го убивай.

— Ще опитаме…

— Закълни се!

Никога не бях чувала подобен тон от нея. Никога.

— Не мога да ти обещая такова нещо — отвърнах непреклонно. — Но ще сторя всичко по силите си да го избегна.

Илейн като че ли разбираше. Тя сведе поглед към семплата си синя рокля.

— Трябва да се облека.

— Ще ти помогна — предложи Неста.

Илейн обаче поклати глава.

— Нуала и Серидуен ще ми помогнат.

После си тръгна с леко поизправени рамене.

Неста преглътна.

— Нямаш вина, че не съумяхме да спасим стената — прошепнах на голямата си сестра.

Стоманените й очи се впиха в мен.

— Ако бях останала, за да се упражнявам…

— Тогава просто щеше да стоиш тук и да чакаш да се върнем от срещата.

Неста заглади с длан тъмната си рокля.

— Какво да правя сега?

Цел — ето какво й бе потребно. Възлагайки й задачата да намери начин да поправи дупките в стената… бях отредила на сестра си нещо, което никога не бе притежавала като човек: важна роля.

— Ела с нас до имението на Грейсън, а после тръгни с армията. Ако си свързана с Котела, ще е нужно да си ни под ръка. За да ни предупредиш, ако кралят го използва отново.

Не беше особено голяма мисия, но Неста кимна.

В същия момент Касиан плесна Рис по рамото и закрачи към нас. Като ни доближи, спря и сбърчи чело.

— Роклите не са подходящи за летене, дами.

Неста не му отговори.

Той изви вежда.

— Днес нито лаем, нито хапем, а?

Неста обаче не отвърна на предизвикателния му тон; лицето й остана все така изпито и бледно.

— Никога не съм носила панталони — беше единственият й отговор.

Можех да се закълна, че по изражението на Касиан пробяга тревога. Той все пак смогна да я потисне и провлачи:

— Сигурно, ако носеше, отдавна щеше да си вдигнала въстание.

Никаква реакция. Дали Котелът…

Неста понечи да го заобиколи, ала Касиан застана на пътя й. И сложи загорялата си от слънцето, мазолеста ръка на челото й. Сестра ми се отърси от допира му, но той я сграбчи за китката, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Ако някое от онези човешки копелета пробва да ви нарани — пророни той, — убийте го.

Той нямаше да дойде с нас — трябваше да подготви за битка илирианските легиони. Азриел обаче щеше да ни придружи.

Касиан пъхна един от ножовете си в ръката на Неста.

— Ясенът вече може да те убие — процеди той с гибелно тих глас, докато сестра ми се взираше в оръжието. — Дори една драскотина може така да те зашемети, че да станеш уязвима. Запомни изходите от всяка стая, от всяка ограда, от всеки двор. Набележи ги още с влизането и преброй хората около себе си. Запомни къде са Рис и останалите. Не забравяй, че си по-силна, по-бърза. Цели се в меките части на тялото. — Добави той, свивайки пръстите й около дръжката на ножа. — А ако някой ти приложи хватка…

Сестра ми не продума, докато Касиан й показваше най-чувствителните точки по тялото на мъжа. Не само слабините, но и областта на стъпалото, също как да приклещи бедрото или как да използва лакътя си като оръжие. Щом приключи, Касиан отстъпи назад. Лешниковите му очи кипяха от емоция, която не можех да определя.

Неста огледа изящния кинжал в ръката си. После отправи поглед към него.

— Казах ти да идваш на тренировки — ухили й се наперено Касиан и си тръгна.

Взрях се в Неста, в кинжала, в притихналото й, кротко лице.

— По-добре си замълчи — предупреди ме тя и се устреми към стълбището.

Заварих Амрен да ругае Книгата в апартамента си.

— Тръгваме след час — уведомих я. — Имаш ли всичко необходимо тук?

— Да.

Амрен вдигна глава. Вирнатите й в ъгълчетата сребристи очи бушуваха от ярост. Не към мен, осъзнах с известна доза облекчение, а защото Хиберн ни беше победил в надпреварата за стената. Беше победил нея.

Но това не ме засягаше.

Не и докато думите от срещата с Великите господари още се виеха в бесни спирали из съзнанието ми. Не и докато виждах как Берон си тръгва, без да е обещал нито войници, нито помощ. Не и докато чувах как Рис и Касиан обсъждат колко малочислена беше обединената ни войска в сравнение с тази на Хиберн.

Подигравката на краля с Рис караше ума ми да ври от дни.

Хиберн очакваше от него да жертва всичко — всичко, — за да го спре. Бе заявил, че само това би ни дало шанс за победа. А аз познавах другаря си. Навярно по-добре от самата себе си. Знаех, че Рис ще изцеди до последно силите си, ще се самоунищожи, ако само така може да ни даде поне някаква надежда за оцеляване.

Останалите Велики господари… Не можех да си позволя риска да разчитам на тях. Хелион, независимо от могъществото си, не бе скочил да защити дори собствената си любовница. Таркуин вероятно щеше да се бори. Но другите… Тях не ги познавах. Нямаше кога да ги опозная. И не бих заложила на съмнителната им подкрепа. Не бих заложила живота на Рис.

— Какво искаш? — озъби ми се Амрен, когато продължих да се взирам в нея.

— Под библиотеката живее едно същество. Познаваш ли го?

Тя затвори Книгата.

— Казва се Бриаксис.

— И какво е?

— Не искаш да знаеш, момиче.

Дръпнах нагоре ръкава на абаносовочерната си рокля, чийто изтънчен вид далеч не подхождаше на разхвърляното таванско помещение, в което се намирах.

— Сключих сделка с него. — Показах й татуировката около долната част на ръката си. — Така че по-скоро искам да знам.

Амрен стана и изтупа прахоляка от сивия си панталон.

— Дочух. Глупаво момиче.

— Нямах избор. И сега съм му длъжница.

— Е, и?

— Ще поискам от него друга сделка. А от теб искам да проучиш заклинанията, които го държат в онази яма. И да ми обясниш някои неща. — Дори не си направих труда да я погледна умоляващо. Нито отчаяно. Нито признателно. Камо ли да изтрия студената, каменна маска от лицето си, когато добавих: — Идваш с мен. Веднага.