Двор от крила и разруха

Глава 41

Следващите два дни бяха толкова натоварени, че не можах пак да се упражнявам с Азриел. Главатарят на шпионите се върна, след като беше разнесъл съобщенията от Мор за по-ранната дата на срещата. Великите господари приеха поне нея. Мястото обаче, с колкото и непоклатим тон да го бе обявила Мор, отхвърлиха единодушно. Това от своя страна породи безкрайна върволица от писма между дворовете.

Някога В недрата на Планината се бе превърнало в най-неутралното място за срещи.

И макар да бе все така отворено, вече никой не желаеше да стъпва там.

По този начин започна ожесточеният дебат за това кой да стане домакин на събитието и да посрещне всички Велики господари.

Е, поне шестима от тях. Берон най-сетне беше благоволил да се присъедини. От Двора на Пролетта обаче нямахме отговор, въпреки че знаехме, че са получили известията ни.

Всички щяхме да присъстваме — с изключение на Амрен и Неста, тъй като Амрен заяви, че трябвало да се упражняват още. Главно защото предишната нощ бе открила един пасаж от Книгата, който вероятно можел да ни помогне за поправянето на стената.

Предната вечер, броени часове преди уречената дата, най-сетне се достигна до взаимно съгласие — срещата щеше да се състои в Двора на Зората. Той се оказваше най-близо до центъра на земите ни и тъй като Калиас, Великият господар на Зимата, не допускаше никого в територията си след издевателствата на Амаранта, това беше единственото място в непосредствена близост до неутралната земя по средата.

Рис и Тесан, Великият господар на Двора на Зората, бяха в сравнително добри отношения. Зората почти странеше от конфликти, макар че като един от трите Слънчеви двора поначало клонеше към другите два. Тесан не беше толкова силен съюзник, колкото Хелион Заклинателя от Двора на Деня, но все пак достатъчно могъщ.

Това не спря Рис, Мор и Азриел да се съберат около масата в трапезарията на градската къща в нощта преди срещата, за да обсъдят всяко възможно късче информация, научено за двореца на Тесан — всички възможни клопки и капани. И маршрути за бягство.

Едва се удържах да не закрача нервно из стаята, да не попитам дали рисковете не надхвърлят ползите. Толкова неща се бяха объркали в Хиберн. Толкова неща се объркваха в момента из целия свят. Всеки път, проговореше ли Азриел, чувах болезнения му рев, когато онази ясенова стрела прониза гърдите му. Всеки път, оспореше ли Мор някой аргумент, я виждах как отстъпва пребледняла от краля. Всеки път, поискаше ли Рис да чуе моето мнение, го съзирах коленичил в кръвта на приятелите си, умолявайки краля да не прекъсва връзката ни.

От време на време Неста и Амрен спираха упражненията си във всекидневната, колкото Амрен да се намеси в разговора ни със съвет или предупреждение относно срещата. Или за да нахока сестра ми да се съсредоточи, да се старае повече. Докато тя самата продължаваше да се рови из Книгата.

„Още няколко дни“, бе отсъдила Амрен, когато Неста се оплака от главоболие и отиде да полегне. Още няколко дни и сестра ми, благодарение на мистериозната си сила, вероятно щеше да придобие нужните умения. Стига обаче, бе добавила Амрен, тя самата да смогнеше да разшифрова навреме набелязаната част от Книгата. След това тъмнокосата елфа ни бе пожелала лека нощ, заричайки се, че отива да чете, докато очите й не прокървят.

Като се имаше предвид колко ужасяваща беше Книгата на Диханията, може би не се шегуваше.

Почти не докоснах вечерята си. И почти не мигнах цяла нощ, гърчейки се между чаршафите. Накрая Рис се събуди и изслуша търпеливо опасенията ми, докато не избледняха до сенки.

Зората пукна и докато се обличах, утрото разцъфна в сух, слънчев ден.

Независимо от намерението ни да разкрием истинската си същност на срещата, решихме да се явим с обичайните си облекла: Рис в любимия му черен жакет и панталон, Азриел и Касиан в илирианските им брони с лъснати до съвършенство Сифони. Мор се беше отказала от типичната си червена рокля в полза на тъмносиня със същите прозирни ивици и разкроени ефирни поли, но в тази имаше нещо… сдържано. Царствено. Тоалетът на принцеса.

Обичайно облекло — с изключение на моето.

Дори не бях търсила нова рокля, защото никоя не можеше да засенчи тази, с която застанах във фоайето, когато часовникът над камината удари единайсет.

Рис още не беше слязъл, а Амрен и Неста явно нямаха намерение да ни изпращат. Май подранявахме с няколко минути, но… Пак сведох очи надолу към себе си. Дори под топлата елфическа светлина във фоайето роклята ми блещукаше и сияеше като току-що шлифован скъпоценен камък.

Преправили бяхме роклята ми от Звездопада, добавяйки прозирни копринени парчета на гърба. Лъскавият плат се разстилаше зад мен като изтъкана звездна светлина вместо пелерина. Ако Рисанд беше Победителят Нощ, то аз бях звездата, която сияеше единствено заради неговата тъмнина, светлината, видима единствено заради него.

Вперих свъсен поглед в стълбището. Ако изобщо благоволеше да се появи.

Нуала беше вдигнала косата ми в сложно оплетена, изящна дъга около главата ми, а пред нея…

Хванах Касиан да надзърта към мен за трети път в рамките на минута и попитах:

— Какво?

Устните му потрепнаха в крайчетата.

— Просто изглеждаш толкова…

— Започва се — измрънка Мор, чоплейки червените си нокти, опряна на стълбищния парапет.

Пръстени лъщяха на всяко кокалче, на всеки неин пръст; цели снопове гривни дрънчаха върху китките й.

— Официално — довърши Касиан, стрелвайки смаян поглед към Мор. Сетне махна с ръка към мен и Сифонът му проблесна. — Шикозно.

— Петстотингодишен — поклати глава Мор, — опитен воин и генерал, прочут по близки и далечни земи, а до ден-днешен не се е научил да прави комплименти на дамите. Напомни ми защо те водим по дипломатически срещи?!

Азриел, загърнат в сенки до входната врата, се изкиска тихо. Касиан го изгледа гневно.

— Какво, ти да не би да пращиш от лирика, братко?

Все още усмихнат, сенкопоецът скръсти ръце.

— Никога не съм опирал до нея.

Мор се изсмя, а аз изсумтях, спечелвайки си сръчкване в ребрата от Касиан. Отблъснах ръката му с хватка, но се сдържах да го сръчкам обратно само защото го виждах за пръв път след Адриата и в очите му още тъмнееха сенки, както и страх украшението върху главата ми да не падне.

Короната.

Рис ми слагаше корона за всяко официално събитие, което посещавахме заедно, и то още преди да му стана другарка и Велика господарка. Дори В недрата на Планината.

Никога не възразявах срещу тиарите, диадемите и короните, които Нуала и Серидуен вплитаха в косите ми. Никога не ги отхвърлях — дори когато отношенията ни бяха съвсем различни. Тази корона обаче… Спокойните, напети стъпки на Рис отекнаха глухо по килима и аз вдигнах поглед към стълбището.

Тази корона беше по-тежка. Не я чувствах като неприятен товар, но… някак странна. А когато Рис се появи на върха на стълбището, прелестен с черния си жакет и разперени крила, блеснали, сякаш ги беше полирал, пак се озовах в онази стая, където ме беше отвел късно снощи, след като го бях събудила с трескавото си мятане в леглото.

Помещаваше се един етаж над библиотеката в Дома на Ветровете и беше защитена с толкова заклинания, че му отне няколко секунди да ги премахне. Само ние двамата и бъдещите ни наследници, добавил бе той с нежна усмивка, можеше да влизаме там. И наши гости, разбира се.

Стаята тънеше в хладна чернота, като че прониквахме в съзнанието на някой спящ звяр. А из кръглото й пространство мъждукаха островчета светлинки. Скъпоценности.

Съкровища, трупани десет хиляди години.

Бяха старателно подредени по постаменти, отворени чекмеджета и лавици.

— Семейните бижута — обяви с дяволита усмивка Рис. — Някои от онези, които не харесваме особено, държим в Двора на Кошмарите, колкото да не мрънкат и защото понякога ги заемаме на семейството на Мор, но тези тук… тези са само за нашето семейство.

Той ме поведе покрай изложени на показ бижута, които искряха като малки съзвездия. Цената на едно такова… Въпреки че бях дъщеря на търговец, не можех дори да си я представя.

А в дъното на стаята, притулена в още по-гъста тъмнина…

Чувала бях за катакомбите на континента, където черепите на обичани или презирани хора се съхранявали в малки ниши — десетки или стотици на една стена.

Тук идеята беше същата: в скалата бе изсечена цяла стена с корони. Всяка си имаше свое гнездо, покрито с черно кадифе, всяка бе озарена от…

— Светулки — обясни ми Рис.

Дребните, синкави сферички, струпани по извивките на всяка ниша, блещукаха като нощно небе. Даже… Светлинките по високия таван, които бях сметнала за елфически… всъщност бяха светулки. Бледосинъото им или тюркоазено сияние, копринено като лунни лъчи, озаряваше скъпоценностите с древния си, тих огън.

— Избери си една — прошепна в ухото ми Рис.

— Светулка ли?

Той гризна ухото ми.

— Умницата ми тя! — Върна ме при стената с корони, всяка от тях толкова различна от другата, също като човешкия череп. — Избери си онази, която пожелаеш.

— Не мога просто… да си взема корона.

— Напротив, можеш. Всичките ти принадлежат.

Вдигнах вежда.

— Нищо подобно.

— По закон и традиция всички скъпоценности тук са твои. Продай ги, претопи ги, носи ги. Твоя воля.

— И не те интересува какво ще сторя с тях?

Махнах към съкровището, струващо повече от някои кралства.

— Ами, имам любими бижута, които бих те убедил да запазиш, но… Всичко е твое. До последния скъпоценен камък.

Очите ни се срещнаха и знаех, че той също си спомня думите, които му бях прошепнала още преди месеци — че всяка частица от още незарасналото ми сърце му принадлежи. Усмихнах се и погалих рамото му, преди да тръгна към стената с корони.

Някога, в двора на Тамлин, се бях ужасявала при мисълта, че трябва да нося корона. Настръхвала бях от нея. С Рис обаче от самото начало някак я приемах. Като че една малка част от мен открай време съзнаваше, че тук ми е мястото: до него като негова равна. Негова кралица.

Рис килна глава, сякаш в знак на съгласие — виждаше мислите ми и ги разбираше. И той самият винаги бе знаел.

Сега, докато слизаше по стълбището на градската къща, той мигом впи поглед в короната на главата ми. И емоцията, която превзе лицето му, беше толкова силна, че накара Мор и Касиан да извърнат свенливо очи.

Бях позволила на короната сама да ме призове. Не я бях избрала заради вида й или заради удобство, а защото долових притегателната й сила, също като с пръстена в колибата на Тъкачката.

Короната ми беше от сребро и диаманти, изваяна с форми, наподобяващи спираловидни съзвездия и различните лунни фази. Заобленият й връх завършваше с полумесец от масивен диамант, обграден от две избухващи звезди. А в комбинация с лъскавата рокля от Звездопада…

Рис слезе по стълбището и взе ръката ми.

Победителят Нощ и Звездите Вечни.

Ако той беше сладкият, смразяващ кръвта мрак, аз бях плахата светлина, която само неговите сенки можеха да прояснят.

— Нали тръгвахте? — обади се от горната част на стълбището Неста.

Свиках силите си, откъсвайки очи от Рис.

Неста беше облечена в тъмносиня рокля, не носеше бижута, а косата й беше вдигната и също бе без всякакви украшения. Но с поразяващата й красота май не й бяха нужни. Като да окичиш лъв със скъпоценни камъни. И все пак, да се яви така облечена…

Сестра ми тръгна надолу по стълбището и когато всички останали замлъкнаха, осъзнах…

Надникнах възможно най-дискретно към Касиан.

Двамата не се бяха виждали отпреди Адриата.

Воинът обаче я огледа бегло и се обърна да каже нещо на Азриел. Мор ги наблюдаваше изпитателно — предупреждението, което беше отправила към сестра ми, сякаш звънтеше нямо помежду им. А Неста, Майката да ме прокълне, като че ли си го спомняше. И овладя думите, несъмнено парещи на езика й, тръгвайки кротко към мен.

Сърцето ми едва не спря от шок, когато спря пред мен и ми каза:

— Много си красива.

Примигнах насреща й.

— Това, Касиан — обади се Мор, — трябваше да кажеш преди малко.

Той измърмори нещо, което се престорихме, че не чухме.

— Благодаря ти — отвърнах на Неста. — Ти също.

Тя само сви рамене.

— Защо си се облякла толкова хубаво? — притиснах я аз. — Нямаше ли да се упражнявате с Амрен?

Усетих как вниманието на Касиан се плъзва към нас, как всички поглеждат към сестра ми.

— Идвам с вас — отговори тя.