Двор от крила и разруха

Глава 43

Залата беше точно такава, каквато си я представях — и съвсем различна. Дъбови столове с дебели възглавници бяха подредени в голям кръг в центъра на помещението — толкова, колкото да съберат Великите господари и придружителите им. Облегалките на някои от тях бяха предвидени за крила.

Явно крилата не бяха рядко явление и тук. Около красивия, строен господар, когото веднага разпознах от В недрата на Планината, се бяха струпали крилати елфи. Но ако крилата на илирианците наподобяваха прилепови… техните бяха като птичи.

Перегрините имат далечна връзка със Серафимите на Дракон и осигуряват на Тесан малък въздушен легион — обясни ми Рис относно мускулестите елфи в златни брони, скупчени заедно с женските. — Елфът от лявата му страна е негов капитан и любовник. — И наистина, красивият елф стоеше по-близо до Великия си господар, поставил ръка върху изящния меч на хълбока си. — Още нямат другарска връзка — продължи Рис, — но според мен Тесан просто не е смеел да я затвърди по време на управлението на Амаранта. Тя обичаше да скубе перата им едно по едно. Даже си направи рокля от тях.

Опитах да прикрия ужаса си, защото вече пристъпвахме върху лъснатия мраморен под, стоплен от слънчевите лъчи, които се изливаха през откритите сводове. Присъстващите погледнаха към нас и някои зашушукаха, виждайки крилата на Рис, но моето внимание отскочи право към същинското бижу на залата: басейна с огледално гладка вода.

Вместо маса, положена в центъра на кръга от столове, в самия под бе изсечен плитък, овален басейн. Тъмната му вода беше пълна с розови и златисти водни лилии, чиито цветове бяха широки и плоски, подобно на мъжка ръка, а под тях лениво плуваха риби с цвят на тиква и слонова кост.

Ето такова нещо — признах си на Рис — може и да ти поискам някой ден.

Той се засмя по връзката ни.

Ще го имам предвид за рождения ти ден.

Още глицинии се увиваха около колоните по външните краища на залата, а по масите до няколкото стени едри туфи виненочервени божури разгръщаха копринените си цветове. Измежду вазите се редяха плата и кошници с храна — дребни сладки, сушени меса и гирлянди от плодове пъстрееха пред запотени кани с освежаващи напитки.

А тримата Велики господари…

Е, не само ние се бяхме пременили.

С Рис спряхме в центъра на залата.

Разпознах ги и тримата — спомних си ги от месеците В недрата на Планината. Пък и Рис ми беше разказвал за тях, докато ме обучаваше. Когато насочиха очи към нас, се зачудих дали усещат силите си в мен.

Тесан тръгна с елегантна крачка към нас. Изящните му обувки, покрити с бродерия, стъпваха почти безшумно по пода. Туниката му полепваше по слабите му гърди, но широките му панталони — горе-долу каквито носеше Амрен — шумоляха около краката му. И кестенявата му коса, и бронзовата му кожа имаха златист оттенък, сякаш изгревът ги бе обагрил завинаги, но вирнатите му в крайчетата очи с цвета на прясно изорана нива бяха най-привлекателната му черта.

Той спря на няколко крачки от нас, прокарвайки поглед по двама ни с Рис, по антуража ни. По крилата, прибрани зад гърба на другаря ми.

— Добре дошли — рече Тесан с глас, дълбок и наситен като цвета на очите му. Възлюбеният му следеше всяко наше движение иззад гърба му, несъмнено усетил, че и нашите спътници вършат същото. — А може би — замисли се Тесан, — тъй като ти свика срещата, приветствието се полага на теб?

Бледа усмивка изплува по съвършеното лице на Рис. Из косата му се виеха сенки — и той, и спътниците му изпускаха по малко от силите си.

— Може аз да съм свикал срещата, Тесан, но ти имаше великодушието да ни поканиш в красивия си дворец.

Тесан му кимна признателно и тъй като навярно сметна за грубо да го разпитва за крилата, се обърна към мен.

Двамата вперихме погледи един в друг, докато приятелите ми свеждаха глави в поклон зад мен. Както трябваше да постъпи и съпругата на един Велик господар.

Аз обаче просто стоях пред него. Отвръщайки на взора му.

Рис не се намеси — това беше първото ми изпитание.

Зората носеше дара на изцерението. Именно силата на Тесан ми беше позволила да спася живота на Рисанд. Тя ме изпрати при сюриелите в деня на истината, който щеше да бележи безсмъртието ми.

Поздравих Тесан със сдържана усмивка.

— Домът ти е прекрасен.

Ала домакинът ни бе насочил вниманието си към татуировката ми. И осъзна положението ми в мига, в който забеляза, че мастилото покрива грешната ми ръка. И видя короната на главата ми. Той вдигна вежди.

Рис само сви рамене.

Другите двама Велики господари ни доближиха.

— Калиас — поздрави Рис белокосия, чиято кожа беше толкова бледа, че изглеждаше като заскрежена.

Дори сразяващо сините му очи приличаха на късчета от глетчер, докато изучаваха крилата на Рис, губейки скоропостижно интерес. Носеше жакет в кралскосиньо, избродиран със сребърна нишка; яката и ръкавите му бяха обточени с пухкава кожа от бял заек. Подобно облекло би ми се сторило неподходящо за такъв топъл ден — особено кафявите зимни ботуши до коляното, — но ако съдех по съвършено леденото му изражение, нищо чудно кръвта му да беше замръзнала. Тримата Върховни елфи със сходен облик останаха по местата си — поразяващо красивата елфа вторачи поглед в Мор с широка усмивка на уста.

Мор й отвърна със същото, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. Калиас отвори уста…

И в този миг приятелката ми изпищя.

Изпищя.

Двете елфи се втурнаха една към друга, а писъкът на Мор премина в тих вопъл, когато тя прегърна силно стройната непозната. Нейните ръце трепереха, докато притискаше Мор към себе си.

След като се посмяха и поплакаха в обятията си, двете затанцуваха една около друга, спирайки колкото да огледат лицата си, да избършат сълзите си и отново да се прегърнат.

— Изобщо не си се променила — отбеляза непознатата, ухилена до уши. — Това не е ли същата рокля, с която те видях в…

— И ти не си се променила! Колко типично да се появиш с кожух посред лято…

— Май си довела обичайните заподозрени…

— За щастие, свитата ни се обогати с нови попълнения… — Мор ме привика с ръка. От цяла вечност не я бях виждала толкова грейнала. — Вивиан, запознай се с Фейра. Фейра, това е Вивиан, съпругата на Калиас.

Надникнах към Тесан и Калиас. Великият господар на Зимата наблюдаваше съпругата си и Мор с вирнати вежди.

— Опитах да я убедя да остане у дома — обясни сухо Калиас, — но тя заплаши да ми замрази топките.

Рис се изкикоти мрачно.

— Звучи ми познато.

Хвърлих му кръвнишки поглед през блещукащото си рамо — тъкмо навреме да забележа как Калиас възвръща сериозния си облик, най-сетне насочил вниманието си към крилата на Рис. И не само към крилата му. Шеговитостта напусна и лицето на другаря ми и помежду им като че ли се обтегна и бездруго опъната нишка…

Но вече бях до Мор и Вивиан, затова заличих любопитството от собственото си лице, стисвайки ръката на елфата, която, за моя изненада, се оказа топла.

Сребристата й коса просветваше като девствен сняг на слънцето.

— Съпруга — изцъка с език Вивиан. — Знаете ли, още ми звучи странно. Всеки път, когато някой ме нарече така, надничам през рамо да видя за кого говори.

Калиас се обади от мястото си пред Рис:

— Още не мога да реша дали да го приемам за обида. Повтаря го всеки ден.

Вивиан му се оплези.

Мор я стисна за рамото.

— Крайно време беше.

Бледото лице на Вивиан поруменя.

— Е, да, всичко се промени след случилото се В недрата на Планината. — Сапфирените й очи се стрелнаха към моите и тя сведе глава. — Благодаря ти, че ми върна другаря.

— Другар? — възкликна Мор и погледът й запрескача между двамата. — Съпрузи и другари?

— Предполагам, знаете, че това е сериозна среща — подхвърли Рис.

— И че рибите в басейна са много чувствителни към пронизителни звуци — добави Калиас.

Вивиан отвърна и на двама им с вулгарен жест, заради който мигновено я харесах.

Рис надзърна към Калиас с многострадално изражение на мъжка съпричастност. Великият господар не му откликна със същото.

Просто продължи да се взира в Рис, а хуморът пак се изцеди от лицето му, заместен от онази студенина.

Между дворовете им бе съществувало… напрежение, обяснила ми беше Мор, когато спасиха двама ни с Люсиен онзи ден на леда. Остатъчен гняв от нещо, случило се В недрата на Планината…

Третият Велик господар най-сетне пристигаше при нас откъм басейна.

Някога баща ми беше продал медальон от злато и лазурит, изровен от руините на пустинно югоизточно кралство, където едно време елфите властвали като богове сред полюшващи се фурми и брулени от пясъчни бури дворци. Останала бях запленена от цветовете и изящната му изработка, но повече ме интересуваше товарът от смирна и смокини, пристигнал заедно с него — баща ми ми бе донесъл няколко от сочните плодове, докато се навъртах в кабинета му. Дори сега вкусвах сладостта им, подушвах земния им аромат и незнайно защо… си спомних за онзи древен медальон и неустоимите смокини, когато видях Хелион да крачи към нас.

Облеклото му се състоеше от едно-единствено парче бял плат — не роба, не туника, а нещо средно, надиплено и увито около мускулестото му тяло. Златна гривна с надигната змия обгръщаше единия му бицепс, изпъквайки на фона на почти сияйната му тъмна кожа, а върху ониксовочерната му коса блестеше корона от златни стрели — всъщност бяха слънчеви лъчи.

Същинско олицетворение на слънцето. Всемогъщ, небрежно грациозен, способен на милост и яростен гняв. Почти толкова красив, колкото Рисанд. И в някои случаи — по-студен дори от Калиас.

Антуражът му от Върховни елфи приблизително достигаше нашия по численост. Всичките му членове бяха облечени в сходни роби, но с различни наситени цветове — кобалтово, пурпурно, аметистово; очите на някои бяха старателно изписани с чернило и всичките пращяха от здраве.

А може би показната им физическа мощ — и най-вече неговата — беше ловък трик…

Хелион бе наричан Заклинателя и разправяха, че библиотеките му, наброяващи хиляда, съдържали цялото познание на света. Може би същото това познание го беше направило твърде бдителен, твърде студен зад ярките му очи.

А може би беше станал такъв, след като Амаранта бе ограбила част от библиотеките му. Чудех се дали си е върнал отнетото, дали скърбеше по изгореното.

Дори Мор и Вивиан прекратиха радушната си среща, когато Хелион спря на разумно разстояние от нас.

Неговата сила беше измъкнала приятелите ми от Хиберн. Точно тя ме озаряваше, когато с Рис преплитахме тела, погълнати от болезнено блаженство.

Хелион кимна с квадратната си брадичка към Рис, явно само той не се изненадваше от крилата на другаря ми. Очите му обаче, поразяващо кехлибарени, се спряха на мен.

— Знае ли Тамлин каква е тя?

Гласът му наистина бе по-студен и от този на Калиас. А въпросът му — пресметливо зададен.

— Ако имаш предвид красива и интелигентна — провлачи Рис, — да, мисля, че знае.

Хелион впери безстрастен поглед в него.

— Знае ли, че ти е другарка? И Велика господарка?

— Велика господарка? — изписука Вивиан, но Мор й изшътка, завличайки я настрана, за да й обясни приглушено.

Тесан и Калиас ме огледаха преценяващо. Бавно.

Касиан и Азриел се приближиха дискретно, незабележимо като нощен бриз.

— Ако се появи — отвърна невъзмутимо Рис, — ще разберем.

Хелион се изсмя мрачно. Опасно. Този целунат от слънцето Велик господар беше откровено смъртоносен.

— Винаги съм те харесвал, Рисанд.

Тесан пристъпи напред като един образцов домакин. Защото смехът на Заклинателя наистина вещаеше насилие. Любовникът му и останалите Перегрини като че ли заеха отбранителни позиции — или в готовност да защитят Великия си господар, или просто за да ни напомнят, че сме гости в дома им.

Вниманието на Хелион обаче прескочи към Неста.

И се задържа върху нея.

Тя просто отвърна на взора му. Необезпокоена, безразлична.

— Коя е придружителката ви? — попита с прекалено тих глас Великият господар на Деня.

Лицето на Касиан не разкриваше нищо, никаква следа, че изобщо познаваше Неста. Но генералът не помръдна от небрежната си отбранителна позиция. Азриел също.

— Това е сестра ми и наша официална пратеница в човешките земи — отговорих му, заставайки до Неста. — И ще разкаже историята си, когато всички пристигнат.

— Тя е елф.

— Страшна наблюдателност… — измърмори Вивиан и Мор се изкиска.

Калиас сбърчи предупредително вежди срещу тях, а Хелион дори не ги удостои с внимание.

— Кой я е възкресил? — попита любезно Тесан, килвайки глава.

Неста насочи поглед към него. Сетне и към Хелион. Към Калиас.

— Хиберн — отговори кратичко тя.

В очите й, в гордо вирнатата й брадичка не прозираше нито капка страх.

В залата се спусна оглушително мълчание.

На мен обаче не ми харесваше да зяпат сестра ми като експонат. Затова я хванах под ръка и я поведох към столовете с ниски облегалки, които реших, че са приготвени за нас.

— Хвърлиха я насила в Котела — обясних. — Заедно с Илейн, другата ми сестра. — Седнах и настаних Неста до себе си, после вперих непочтителен, дори дързък поглед в тримата Велики господари. — След като Върховната жрица Ианта и Тамлин им предадоха Притиан и семейството ми.

Неста кимна утвърдително.

Очите на Хелион мятаха искри като наковалня.

— Сериозно обвинение. Особено към бивш любовник.

— Не е обвинение — парирах, сключвайки ръце в скута си. — Всички присъствахме. И сега ще сторим нещо по въпроса.

Усетих вълна на гордост по връзката ни с Рис.

А след това Вивиан сръчка Калиас в ребрата и му подшушна:

— Защо ти не си ме направил Велика господарка?

Останалите закъсняваха.

Насядахме около басейна с лилиите и безкрайно вежливите прислужници на Тесан ни запренасяха храна и бокали с екзотични сокове от масите до стената. Разговорите спираха и се отприщваха наново, а Мор и Вивиан, настанили се една до друга, сякаш имаха да наваксват с клюки от поне петдесет години.

Вивиан не беше припарвала В недрата на Планината. Неин приятел от детство, Калиас я бе бранил ревностно през годините — десетилетия беше държал остроумната елфа на един граничен пост, за да не я въвличат придворните му в кроежите си. И не я беше допускал до Амаранта. На никого не беше разкрил чувствата си към белокосата хубавица, която също не бе подозирала, че я е обичал през целия си живот. Но в онези сетни мигове, когато заклинанието бе изтръгнало всичката му сила… Калиас беше успял да я предупреди с жалките останки от нея. Да й признае, че я обича. И да я помоли да брани народа му.

Тя се бе подчинила.

Също както Мор и другите ми приятели бяха пазили Веларис, Вивиан бдяла над малкия град, предлагайки убежище на всички, достигнали до него.

И нито за миг не забравила Великия господар и приятел, пленен В недрата на Планината, не спряла да търси начин да го освободи. Особено след като Амаранта стоварила чудовищните си деяния върху двора му за наказание. Въпреки това Вивиан успяла да защити поданиците му по време на деспотството й, съзнавайки междувременно колко държала на Калиас, какво изпитвала към него.

Щом се завърнал у дома, Великият господар веднага се ответрял при нея.

А тя го целунала още преди да е проронил и дума. Калиас мигом й паднал на колене и й предложил брак.

Само час по-късно отишли в близкия храм и се врекли един на друг. Същата нощ — по време на „сещаш се какво“, като ми бе обяснила с дяволита усмивка Вивиан — другарската връзка най-сетне се прояснила помежду им.

Разказът й обаче запълни времето ни, докато чакахме, понеже Мор настояваше да чуе всички подробности. До една. Дори онези, които прехвърляха границите на благоприличието и караха Тесан да се дави с виното си от бъз. Калиас обаче се усмихваше на своята съпруга и другарка толкова топло и слънчево, че независимо от ледения му образ, реших, че той е трябвало да бъде Велик господар на Деня.

Не злонамереният, безмилостен Хелион, който наблюдаваше двете ни с Неста като същински орел. Огромен, златен орел — с прекалено остри нокти.

Питах се в какъв ли звяр умее да се превръща, дали му порастваха крила като на Рисанд. И нокти.

Лвор от крила и разруха

И на Тесан — дали на него пък му изникваха бели крила като на бдителните, мълчаливи Перегрини, като на любовника му, който също не проронваше и дума на никого. Може би Великите господари на Слънчевите дворове до един имаха крила под кожите си, дар от небесата, които дворовете им бяха обявили за свое владение.

Мина цял час, преди Тесан да обяви:

— Таркуин пристигна.

Устата ми пресъхна. В залата се спусна неловко мълчание.

— Чух за кървавите рубини — подсмихна се Хелион на Рис, чоплейки златната гривна на бицепса си. — Ето тази история ми се ще да разкажеш.

Рис махна небрежно с ръка.

— Всичко с времето си.

Кучи син! намигна ми после.

В следващия момент Таркуин се появи в залата, обграден от Вариан и Кресеида.

Вариан ни обходи с поглед, очевидно търсейки някого, който не присъстваше сред нас, и се намръщи, като зърна Касиан, седнал от лявата страна на Неста. Касиан просто му се ухили самонадеяно.

„Разруших една сграда“, беше ми обяснил веднъж генералът за последното си посещение в Двора на Лятото… където имаше възбрана да стъпва. Явно дори героичното му участие в битката не я беше вдигнало.

Таркуин даже не погледна двама ни с Рисанд — всъщност никого от нас, включително крилата на Рис, — извинявайки се вяло за закъснението си, вината за което присъди на неочаквания щурм. И може би беше така. А може би бе обмислял до последния момент дали да дойде, независимо че бе приел поканата.

Отношенията им с Хелион, без съмнение, бяха също толкова обтегнати и като че ли само с Тесан се спогаждаха. Неутралитет ли? Калиас стана още по-студен, по-сдържан.

Но малко след поздравите…

Някакъв прислужник прошепна на Тесан, че Берон и всичките му синове били пристигнали. Усмивката светкавично напусна устата на Мор, очите й.

Моите също.

Агресията, която заструи от приятелите ми, бе достатъчна да разплиска водата в басейна. Великият господар на Есента мина през сводестия вход, следван от синовете си. Съпругата му — майката на Люсиен — вървеше до него; червеникавокафявите й очи обходиха стаята, като че издирваха липсващия им син. Вместо това обаче се застопориха върху Хелион, който й кимна подигравателно с тъмната си глава. Тя бързо извърна поглед.

Спасила бе живота ми В недрата на Планината. В замяна на това, че аз пощадих този на Люсиен.

Дали се чудеше къде е изгубеният й син? Дали я бяха застигнали измислените от мен слухове, сътворените от мен лъжи? Не можех да й съобщя, че в момента Люсиен търси омагьосана кралица — късче надежда за спасение — по гъмжащия от вражески армии континент.

Освен към събраните Велики господари към никой друг от присъстващите Берон не благоволи да обърне слабото си, обрамчено с кестенява коса лице. Синовете му обаче ни се ухилиха злобно. Толкова злобно, че Перегрините наежиха пера. Дори Вариан им се озъби предупредително, когато единият се вторачи похотливо в Кресеида. Баща им не си направи труда да ги смъмри.

Ерис пое тази роля.

Застанал на крачка зад своя родител, той им изсъска:

— Достатъчно!

И по-малките му братя се подчиниха. До един.

Не знаех дали е забелязал, дали изобщо го е грижа, но Берон не реагира никак. Просто спря в центъра на залата със сключени пред себе си ръце и се намръщи, сякаш заставаше пред глутница улични псета.

Берон, най-възрастният сред нас. Най-ужасният.

Рис го поздрави вежливо, макар че силата му тътнеше като черен вулкан под нас.

— Не се учудвам, че закъсняваш; все пак собствените ти синове бяха твърде бавни, за да заловят другарката ми. Явно е семейна черта.

Берон сбърчи леко устни, оглеждайки мен и короната ми.

— Другарка. И Велика господарка.

Впих равнодушен, отегчен поглед в него. Плъзнах го към противните му синове. Към Ерис.

Ерис само ми се усмихна, развеселен, но сдържан. Дали щеше да носи същата маска, докато убиваше баща си, отнемайки трона му?

Касиан наблюдаваше бъдещия Велик господар така, както ястребът следващата си плячка. Ерис все пак надникна към илирианския генерал и килна предизвикателно глава, потупвайки дискретно корема си. Беше готов за втори рунд.

Сетне отправи очи към Мор и я измери с такова презрение, че ми идеше да го удуша. Приятелката ми обаче му отвърна с пълно равнодушие.

Дори Вивиан прехапа устна. Явно знаеше какво е причинил на Мор — как й влияеше присъствието му.

Азриел стоеше толкова неподвижно, че не схващах дали изобщо диша. Но ако Мор забелязваше, ако усещаше, че независимо от опита й да преглътне сделката, която бяхме сключили, вината за нея още преследваше Азриел, то поне не го показваше.

Всички седнаха, запълвайки и последните столове.

Не остана нито един празен.

А това говореше достатъчно за плановете на Тамлин.

Помъчих се да не издавам облекчението си, докато прислужниците обгрижваха Двора на Есента, докато всички се приготвяхме за предстоящия разговор.

Тесан, в ролята си на домакин, проговори пръв:

— Рисанд, ти свика тази среща. Принуди ни да се съберем по-скоро от предвиденото. Сега е моментът да обясниш кое го наложи.

Рис примигна бавно.

— Смятах, че вражеските армии, акостиращи по бреговете ни, обясняват достатъчно.

— И за какво точно ни повика? — предизвика го Хелион, опирайки ръце в мускулестите си, лъскави бедра. — Да съберем обединена армия?

— Покрай други неща — рече кротко Рис. — Ние…

Появата му беше почти същата.

Почти същата като от онази нощ в старата колиба на семейството ми, когато вратата се пръсна и звярът влетя яростно в дома ни заедно със зимния мраз.

Не се приземи на балкона, нито изчака някой да го придружи до залата. Не водеше антураж.

Като грохотна светкавица, като свирепа пролетна буря той се ответря директно в залата.

И кръвта ми изстина повече от ледовете на Калиас, щом съзрях вълчата усмивка на Тамлин.