Двор от крила и разруха

Глава 42

Никой не каза нищо.

Неста само вирна брадичка.

— Не искам… — За пръв път я виждах да се препъва в думите си. — Не искам да ме запомнят като страхливка.

— Никой не би си го помислил — уверих я тихо.

— Аз бих! — Неста обходи всички ни с поглед, прескачайки единствено Касиан. Не за да го обиди, а… за да избегне очите му. В които се четеше одобрение. И нещо повече. — Някога войната ми беше далечна. — Обясни тя. — Но вече… вече не е. Ще им разкажа… какво ми се е случило. Ако само така мога да ви помогна.

— Даде достатъчно — казах и роклята ми изшумоля, като се осмелих да направя малка стъпка към нея. — Амрен твърди, че си близо да овладееш нужното умение. По-добре остани, съсредоточи се върху това.

— Не. — Категорична, ясна дума. — Дори да отложа обучението си с ден-два, нищо няма да се промени. Може пък, докато се върнем, Амрен да е дешифрирала заклинанието от Книгата. — Тя сви рамо. — Отидохте да се биете за двор, който едва познавате, чийто господар вече не ви има за свои приятели. Амрен ми показа кървавия рубин. А като те попитах защо… ти отвърна, че така било редно. Хората се нуждаели от твоята помощ. — Тя преглътна. — Никой няма да се бори за човеците отвъд стената. Никой не го е грижа. Само мен. — Неста зачопли с пръсти една от диплите на роклята си. — Само мен.

Рис пристъпи до мен.

— Като Велика господарка, Фейра вече не е моя пратеница в човешкия свят. — Той се усмихна колебливо на Неста. — Искаш ли поста?

Лицето на сестра ми остана непроницаемо, но можех да се закълна, че в очите й пробяга искрица.

— Да приемем срещата като изпитателен срок. И да знаеш, че ще си плащаш прескъпо за услугите ми.

Рис й се поклони театрално.

— Все пак си от рода Арчерън. — Сръчках го в ребрата и той се разсмя. — Добре дошла в двора ни! — Обърна се пак към сестра ми. — Чака те страшен първи ден.

За мое огромно смайване устните на Неста трепнаха в усмивка.

— Няма връщане назад — обади се Касиан, махвайки към крилата на Рис.

Другарят ми пъхна ръце в джобовете си.

— Реших, че е време светът да разбере кой се слави с най-голям размах.

Касиан се засмя и дори Азриел се усмихна. Мор така ме изгледа, че трябваше да прехапя устна, за да не прихна в гръмогласен смях.

— Обзалагам се на двайсет златни монети, че още през първия час ще избухне бой — рече Касиан, все така упорито избягвайки да надзърне към Неста.

— Трийсет. И казвам четирийсет и пет минути — скръсти ръце Мор.

— Да не забравихте клетвите и заклинанията за неутралност?! — отбеляза кротко Рис.

— На вас, драги мои, не ви трябват юмруци и магия, за да се биете — изчурулика Мор.

— Петдесет — обади се Азриел от вратата. — И казвам трийсет минути. Есента ще запали фитила.

Рис врътна очи.

— Постарайте се да не показвате, че сте превърнали срещата в хазартна игра. И провокациите се приемат за мамене — Усмивките, с които го удостоиха, едва ли разсеяха опасенията му. Рис въздъхна. — Сто монети за бой до петнайсет минути.

Неста изсумтя тихо. Ала всички погледнаха към мен в очакване.

Аз свих рамене.

— С Рис сме екип. Той да пилее парите ни по подобни дивотии.

Всички като че ли се засегнаха дълбоко.

Рис ме хвана под ръка.

— Кралица наглед, а…

— Да не си посмял да довършиш! — предупредих го.

Той се засмя.

— Тръгваме ли?

Рис щеше да ответрее мен, Мор явно щеше да вземе Касиан и Неста, а Азриел щеше да е сам. Другарят ми надникна към часовника във всекидневната и кимна на сенкопоеца.

Азриел изчезна мигновено. Планът беше да пристигне пръв, за да провери дали не ни чакат капани.

Останалите се притаихме мълчаливо. Една минута. Две.

После Рис въздъхна и обяви:

— Чисто е.

Преплете пръсти с моите и ме стисна силно.

Мор се прегърби леко и бижутата й проблеснаха от движението. Сетне тръгна към Касиан.

Той обаче най-накрая бе доближил Неста. И докато светът се превръщаше в сенки и вятър, зърнах как генералът се извисява над сестра ми, как тя вирва опърничаво брадичка.

— Здравей, Неста — изръмжа той.

Рис като че ли позабави ответряването, за да ги чуем.

— Значи си жив — рече сестра ми.

Касиан оголи зъби в свирепа усмивка, разпервайки леко крила.

— Надяваше се да не съм ли?

Мор ги наблюдаваше — наблюдаваше ги толкова зорко, че всичките й мускули бяха напрегнати. Отново се пресегна за ръката му, но Касиан й се изплъзна, без да откъсва очи от огнения взор на Неста.

— Не дойде да… — избръщолеви сестра ми, но се спря.

Светът сякаш застина пред недовършеното й изречение — Касиан най-вече. Заобхожда с поглед лицето й, като че четеше яростно някой боен доклад.

Мор не каза нищо, когато Касиан взе слабата ръка на Неста в своята и преплете пръсти с нейните. След това прибра крила и сляпо протегна другата си ръка към Мор в безмълвна заповед да ги ответрее.

Очите му не напуснаха нито за секунда тези на Неста; тя също не откъсна поглед от него. По лицата и на двама им не се долавяше нито капчица топлина, нежност. Само тази бясна натегнатост, смесица от презрение, разбиране и плам.

Рис продължи с ответряването и тъкмо когато тъмният вятър ни връхлиташе отново, чух Касиан да казва на Неста с гърлен, дрезгав глас:

— Следващия път, пратеницо, ще дойда да те поздравя.

Рис ми беше описал в достатъчни подробности какво да очаквам от Двора на Зората, но дори живописните картини, които бе нарисувал, не можеха да се мерят с истинската гледка.

Първо видях облаците.

Гигантски облаци се носеха из кобалтовото небе, меки и величествени, все още розовеещи от изгрева, макар че заоблените им краища вече се обагряха в златисто от светлината на утрото. В роената свежест на благоуханния въздух всички зареяхме погледи към планинския дворец, чиито кули се извиваха към небесата.

Ако замъкът над Двора на Кошмарите беше изсечен от лунен камък, този тук сигурно беше от… слънчев камък. Не знаех името на златистия камък с почти опалови отблясъци, който сякаш съдържаше в себе си сиянието на хиляди изгреви.

Стълбища, балкони, сводове, веранди и мостове свързваха кулите и позлатените куполи на двореца. Синкаволилави ипомеи се увиваха по колоните и прецизно изсечените каменни блокове, за да пируват със златистите мъгли, които се стелеха наоколо.

Стелеха се наоколо, защото планината, приютила двореца… Неслучайно съзрях първо облаците.

Верандата, на която се озовахме, беше празна, като се изключеха Азриел и един слаб прислужник, облечен в златисторубинената ливрея на Зората. Лека, свободна роба, която, макар и плътна, някак следваше извивките на тялото.

Елфът се поклони, а гладката му бронзова кожа беше свежа и красива.

— Насам, Велики господарю!

Дори гласът му бе приказен като първия златист проблясък на хоризонта. Рис отвърна на поклона му с леко кимване и ми предложи ръката си.

Тръгвайки след нас заедно с Неста, Мор прошепна:

— Ако някога ти хрумне да ни строиш нов дом, Рис, използвай този за вдъхновение.

Рис й хвърли учуден поглед през рамо. Касиан и Азриел изсумтяха тихо.

Надникнах към Неста, докато прислужникът ни водеше не към свода в другия край на верандата, а към спираловидното стълбище, виещо се нагоре по голата фасада на една от кулите.

Сестра ми изглеждаше също толкова чужда на мястото тук, колкото всички нас — с изключение на Мор.

Ала… по лицето й се четеше удивление.

Същинско удивление от замъка сред облаците, от тучния пейзаж далеч под нас, осеян с червените покриви на малки селца и прорязан от пълноводни, искрящи реки. Злачна, вечна природа, грейнала от магията на лятото.

Зачудих се дали и моето лице бе придобило това изражение в деня, когато за пръв път видях Веларис. Пропито със смесица от почит и гняв в добавка с прозрението, че светът е толкова голям и красив, и поразително чуден, че няма как да го обхванеш с един поглед.

В земите на Зората имаше и други дворци, разположени в малки градчета, прославили се със занаятчиите, часовникарите и изобретателите си. Тук обаче… освен малките селца, сгушени сред хълмовете, не съществуваше друга цивилизация. Само замъкът, небето и облаците.

Вече се изкачвахме по витото стълбище, а отвъд плашещо близкия му край се спускаха главозамайващо стръмни скали в топли цветове, покрити с розови храстчета и пухкави туфи пурпурни божури. Красива, живописна смърт.

С всяка стъпка нагоре по шеметната фасада на кулата долавях как мускулите ми се напрягат, въпреки че ръката на Рис не трепваше върху моята.

Крилата му си оставаха на мястото си, а походката му разкриваше съвършена увереност.

Той плъзна ведър, въпросителен поглед към мен. И ме попита по връзката:

Ти мислиш ли, че трябва да префасонирам дома ни?

Минавахме покрай открити покои, пълни с дебели, копринени възглавници и разточителни килими; покрай прозорци с пъстри витражи; покрай урни, преливащи от лавандула, и фонтанчета, чиято бистра вода бълбукаше под меките лъчи на слънцето.

Това не е съревнование, отвърнах му напевно.

Той стисна ръката ми.

Е, Тесан може и да има по-хубав дворец, но само аз съм благословен с Велика господарка до себе си.

Изчервих се.

Особено когато Рис добави:

Тази вечер те искам с короната в леглото. Само по корона.

Проклетник.

Както винаги.

Усмихнах се и той се приведе да ме целуне нежно по бузата.

Мор измърмори да се смилим над нея.

Приглушени гласове долетяха откъм откритата зала на върха на кулата от слънчев камък — едни дълбоки, други резки, трети мелодични — още преди да сме довършили последната обиколка около нея. Сводестите прозорци без стъкла нямаше как да изолират звука.

Трима вече са пристигнали — предупреди ме Рис, а вероятно точно това шепнеше и Азриел на Мор и Касиан зад нас. — Хелион, Калиас и Тесан.

Великите господари на Дворовете на Деня, Зимата и Зората.

Тези на Есента и Лятото — Берон и Таркуин — още ги нямаше. Нито пък на Пролетта.

Продължавах да се съмнявам, че Тамлин ще дойде, но Берон и Таркуин… Може би битката беше накарала Таркуин да размисли. А нямаше да се учудя Берон вече да е заел страната на Хиберн, независимо от машинациите на Ерис.

Забелязах как Рис преглътна, докато изкачвахме последните стъпала към отворения вход. Дълъг мост свързваше другата част на кулата със самия дворец. Парапетите му бяха обвити в глицинии с тежки виолетови цветове. Зачудих се дали и другите господари бяха довели по същото стълбище, или трябваше да го възприемем като обида.

Да разперим ли щитовете? попита ме Рис, макар и да знаеше, че моят е в готовност още от Веларис.

Както аз знаех, че той е обгърнал и съзнанията ни, и нас самите с предпазен купол без значение от условията на примирието.

И въпреки че лицето му сякаш беше спокойно, въпреки че крачеше с изопнат гръб, пророних по връзката ни:

Виждам те целия, Рис. И обичам всяка частица от теб с цялата си същност.

Той стисна ръката ми, а сетне сложи пръстите ми в свивката на лакътя си и така го вдигна, че навярно изглеждахме доста изискано на влизане в залата.

Няма да се прекланяш пред никого, беше единственият му отговор.