Двор от крила и разруха

Глава 10

Брана прокара пръсти през златистата коса на Ианта, цъкайки с език заради кървавото подобие на ръка в скута й.

— Накъде си тръгнала, Фейра?

Свалих маската си.

— Чакат ме на едно място — обявих на хибернските командири, долавяйки как небрежно заемат постове от двете ми страни.

— Нима имаш по-важна работа от това да ни помагаш? Все пак си положила клетва пред краля ни.

Време — печелеха време, докато Тамлин се върнеше от лова с Юриан.

Люсиен се отблъсна от дървото, но не застана до мен. Нещо като агония пробяга по лицето му, когато най-сетне забеляза откраднатата ножница на Тамлин и раницата на гърба ми.

— Не съм се клела пред никого — казах на Брана, съзнавайки, че Дагдан бавно напуска полезрението ми. — Свободна съм да ходя където и когато си поискам.

— Така ли? — отвърна умислено Брана и плавно спусна ръка до меча на хълбока си. Аз се завъртях леко, за да не попадне Дагдан в мъртвата ми точка. — Толкова старателни кроежи през последните седмици, толкова опитни машинации. Май изобщо не ти хрумна, че и ние вършим същото.

Нямаше да позволят на Люсиен да си тръгне жив от поляната. Или поне с незасегнат ум.

Явно и той се досети в същия момент като мен, проумявайки, че нямаше да ни разкрият всичко това, ако не разчитаха, че ще си остане тайна.

— Вземете Двора на Пролетта, щом искате — заявих без преструвки. — И бездруго ще падне.

Люсиен изръмжа. Не му обърнах внимание.

— О, така и възнамеряваме да сторим — увери ме Брана и измъкна бавно меча си от тъмната му ножница. — Но въпросът е какво да предприемем с теб?

Освободих с палец два от илирианските бойни ножове.

— Не ти ли стана чудно защо така те боли главата? Защо се чувате толкова слабо по една определена телепатична връзка?

През последните седмици силите ми наистина се изцеждаха толкова бързо, изнемощяваха все повече и повече…

Дагдан изсумтя и най-накрая заяви на сестра си:

— Давам й десет минути, преди ябълката да подейства.

Брана се изсмя, побутвайки с ботуш белезниците от син камък.

— Първо дадохме прашеца на жрицата. Камък гибелф, стрит на толкова ситно, че нямаше как да го видиш, надушиш или вкусиш в храната си. Трябваше да слага по мъничко, за да не заподозреш нещо. Пък и за да не смачка силите ти наведнъж.

Тревога стегна корема ми.

— Даемати сме от хиляда години, момиче — ухили се презрително Дагдан. — Но дори не се наложи да влизаме в съзнанието й, за да я склоним. Ти обаче… колко храбра постъпка само. Опита да защитиш всички тях от нас.

Съзнанието на Дагдан полетя като черна стрела към това на Люсиен. Аз издигнах щит помежду им. И главата ми — костите ми се сковаха от болка…

— Каква ябълка? — попитах едва.

— Онази, която изяде преди час — обясни Брана. — Отгледана в личната градина на краля и редовно поливана с разтвор на гибелф. Достатъчна е да потисне силите ти за няколко дни. Затова няма да ни трябват окови. А ти май си мислеше, че никой не е забелязал подготовката ти за бягство. — Тя отново изцъка с език. — Чичо ни много би се разочаровал, ако допуснем подобно нещо.

Откраднатото ми време изтичаше. Можех да се ответрея, но така им оставях Люсиен, в случай че той самият някак не успееше да се освободи с гибелфа в кръвта си…

Да го оставя… Трябваше и можех да го оставя.

На съдба, навярно по-жестока от смъртта…

Червеникавото му око просветна.

— Върви.

И аз направих избора си.

Избухнах в нощ, дим и сенки.

И дори с хиляда години зад гърба си, Дагдан не беше готов, когато се ответрях пред него и атакувах.

Разрязах предницата на кожената му броня, но недостатъчно дълбоко, че да го убия, и когато стоманата закачи пластините й, той се извъртя ловко, принуждавайки ме или да изложа на опасност дясната си страна, или да загубя ножа си…

Ответрях се отново. Този път Дагдан дойде с мен.

Не се биех с поданици на Хиберн, спипани натясно в гората. Не се биех с Атора и пасмината му по улиците на Веларис. Дагдан беше хибернски принц — командир.

И се биеше подобаващо.

Ответряване. Атака. Ответряване. Атака.

Превърнахме се в черна вихрушка от стомана и сенки и месеците на строго обучение от Касиан ми помогнаха да остана на крака.

През мъглата от ярост мярнах смаяното изражение на Люсиен, изумявах дори Брана с неочакваните си бойни умения.

Ударите на Дагдан не бяха тежки — не, бяха прецизни и светкавични, но сякаш не се впускаше с пълна мощ в сражението.

Само печелеше време. Изтощаваше ме, докато тялото ми преработеше напълно ябълката и силата й ме превърнеше в простосмъртна.

Ето защо го ударих в слабото място.

Брана изпищя, блъсната от огнена стена.

Дагдан се разсея само за миг. Ревът му, когато забих ножа си надълбоко в корема му, прокуди птиците от околните дървета.

— Малка кучка! — изплю той, отскачайки от следващия ми удар.

Огънят се разсея и видяхме Брана на колене. Беше пропуснала да засили физическия си щит — очакваше да атакувам съзнанието й.

Сега трепереше, задъхана от агония. Острата миризма на обгорена кожа се понесе към нас от дясната й ръка, ребрата й, бедрото й.

Дагдан пак скочи към мен и аз посрещнах меча му с двата си ножа.

Този път не сдържа силата си.

Усетих отзвука й по всеки сантиметър от тялото си.

Усетих и надигащата се, задушаваща тишина. Познавах я отпреди — от онзи ден в Хиберн.

Брана скочи на крака с пронизителен вик.

Забравила за Люсиен.

Съсредоточила цялото си внимание върху мен, върху отмъщението за изгорената си красота, Брана не го забеляза да се доветрява пред нея, докато не стана твърде късно.

Докато мечът на Люсиен не отрази слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата. Преди да срещне плът и кост.

Горската полянка се разтресе, като че невидимата нишка между близнаците се скъса, когато тъмнокосата глава на Брана тупна в тревата.

Дагдан изкрещя и се хвърли срещу Люсиен, ответрявайки се през петте метра разстояние.

Люсиен тъкмо вдигаше острието си от разсечения врат на Брана, когато Дагдан се озова пред него, устремил меч към гърлото му.

Люсиен имаше време само колкото да отстъпи назад от гибелния замах на принца.

Аз обаче разполагах с време да го спра.

Ответрях се между двамата и Дагдан успя просто да се изцъкли от изненада, когато отблъснах меча му с единия си нож, а другия забих в окото му. Право в черепа му.

Кост и кръв, и мека тъкан задраха острието и се плъзнаха по него, а устата на Дагдан още зееше недоумяващо, когато изтръгнах ножа си от главата му.

Пуснах го да се строполи върху сестра си и сблъсъкът на плът в плът огласи тишината.

Аз просто надзърнах към Ианта с гаснеща сила и жестока болка в корема и й дадох последната си заповед, изменяща предходните.

— Кажи им, че аз съм ги убила. При самозащита. След като те ме нараниха толкова лошо, докато вие с Тамлин просто гледахте безучастно. Дори ако те изтезават за истината, ще казваш, че съм избягала, след като съм ги убила. За да спася този двор от извратените им деяния.

Празен, незрящ поглед беше единственият й отговор.

— Фейра — програчи Люсиен.

Аз избърсах двата си ножа в гърба на Дагдан и отидох да взема раницата си от земята.

— Връщаш се. В Двора на Нощта.

Сложих тежката раница на раменете си и най-накрая вдигнах очи към него.

— Да.

Смуглото му лице бе пребледняло. Погледът му обхождаше Ианта, двамата мъртви командири.

— Идвам с теб.

— Не — отсякох и тръгнах към гората.

Усетих режеща болка дълбоко в стомаха си. Трябваше да потеглям, да използвам жалките остатъци от силата, за да се ответрея до планината.

— Няма да се справиш без магия — предупреди ме той.

Аз просто стиснах зъби срещу острата болка в корема си, свиквайки сили за ответряването до далечните хълмове. Люсиен обаче сграбчи ръката ми и ме спря.

— Идвам с теб — повтори. Лицето му беше оплискано с кръв, червена като косата му. — Идвам, за да си върна другарката.

Нямахме време за спорове. За истината и разговора, и отговорите, които отчаяно търсеше.

Тамлин и другите вероятно бяха чули крясъците.

— Не ме карай да съжалявам — казах само.

Докато стигнем до подножието на планината няколко часа по-късно, устата ми отвътре беше пропита с кръв.

Задъхвах се, главата ми пулсираше, а стомахът ми представляваше усукан възел от агония.

Люсиен не изглеждаше по-добре; и той се ответряваше със същата немощ. Накрая спря сред морето от хълмиста зеленина и се преви надве, опрял ръце в коленете си.

— Край… свърши — рече задъхано. — Магията ми… не остана и въгленче. Явно и аз съм получил от отровата днес.

А на мен бяха дали и отровна ябълка, за да се подсигурят.

Силата ми ме напускаше като вълна, отдръпваща се от брега. Само дето не се завръщаше. Просто се отдалечаваше все повече и повече, губейки се в морето от нищо.

Надзърнах към слънцето, вече се беше издигнало на една педя от хоризонта и хвърляше тъмни, дебели сенки сред хълмовете. Опитах да се ориентирам, преравяйки наученото през последните седмици.

И пристъпих на север с олюляващи се крака. Люсиен обаче ме сграбчи за ръката.

— Ще минаваш през порта?

Плъзнах болезнени очи към него.

— Да.

Пещерите — порти, така ги наричаха — в тази падина водеха до други магически кътчета на Притиан. През една от тях се бях озовала право В недрата на Планината. Сега щях да използвам друга, за да се прибера у дома. Или поне колкото можеше по-близо. Защото никоя порта, нито тук, нито където и да било, не водеше до Двора на Нощта.

А нямах намерение да излагам приятелите си на риск, призовавайки ги да ме вземат оттук. Така или иначе почти не усещах връзката си с Рис.

Из тялото ми бавно плъзваше скованост. Трябваше да се измъкна от това място, и то веднага.

— Порталът на Двора на Есента е натам.

Предупреждение и укор.

— Вляза ли в Лятото, ще ме убият.

Мълчание. Той пусна ръката ми. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва преглътнах.

— Единствената друга порта в околността води В недрата на Планината. Затворихме всички останали. Отидем ли там, може да влезем в капан. Или изобщо да не намерим изход.

— Тогава отиваме в Есента. А оттам…

Не успях да довърша. У дома. Люсиен все пак се досети. И като че ли в този момент осъзна — осъзна, че това е за мен Дворът на Нощта. Мой дом.

Той поклати глава и почти видях думата в червеникавокафявото му око. После.

Кимнах безмълвно. Да — после щяхме да си говорим.

— В Двора на Есента ще има не по-малко опасности, отколкото в Лятото — предупреди ме той.

— Просто трябва да се укрием някъде. Да изчакаме, докато… докато отново имаме сили да се ответряваме.

Тихо жужене и дрънчене отекна в ушите ми. И почувствах как магията ми изчезва напълно.

— Сещам се за едно място — рече Люсиен и тръгна към пещерата, която щеше да ни отведе в дома му.

В земите на семейството, което го беше предало също толкова жестоко, колкото този двор бе предал моето.

Поехме през хълмовете, бързи и тихи като сенки.

Портата към Двора на Есента нямаше охрана. Люсиен надникна през рамо към мен, сякаш да ме попита дали аз бях отговорна за липсата на обичайната стража.

Кимнах отново. Бях проникнала в съзнанията им, преди да тръгнем, уверявайки се, че портата ще ме чака отворена. Касиан ме беше научил винаги да си подсигурявам втори изход. Винаги.

Люсиен спря пред виещия се мрак отвъд входа на пещерата. Черната й вътрешност сякаш ни дебнеше като Миденгард, готов да ни погълне. Един мускул потрепна нервно по челюстта му.

— Остани тук, ако решиш — казах му. — Стореното — сторено.

Хиберн идваше — вече беше тук. От седмици размишлявах дали е по-добре да превземем Двора на Пролетта, или да го зарежем в ръцете на враговете ни.

Но нямаше как да остане безпристрастен — бариера между силите ни в Севера и човеците в Юга. Лесно можех да призова Рис и Касиан, да накарам Касиан да доведе един илириански легион, за да завладеят двора, чиито основи вече се клатеха заради моите машинации. Ако изобщо се беше възстановил достатъчно.

Така обаче щяхме да покорим една територия, намираща се на цели пет двора от нашата. А и мнозина можеше да проявят съпричастност към Двора на Пролетта; да се съюзят със силите на Хиберн срещу нас, приели това завоевание като доказателство за злината ни. Но ако Пролетта паднеше в лапите на Хиберн… Можехме да привлечем другите дворове към нашата кауза. Общите ни сили да атакуват Хиберн директно от Севера.

— Права си била — обяви накрая Люсиен. — Момичето, което някога познавах, наистина е умряло В недрата на Планината.

Не можех да преценя дали го изрича като обида. Въпреки това кимнах.

— За това поне сме на едно мнение, значи.

Встъпих в зейналата паст от студ и тъмнина.

Люсиен ме настигна и минахме заедно под грубо изсечения каменен свод, напускайки топлата зеленина на вечната пролет с оръжия в ръце.

А в далечината, толкова смътен, че се почудих дали не е само в съзнанието ми, зверски рев прониза въздуха.