Двор от крила и разруха

Глава 61

Хелион ме ответря до военния ни лагер. Право в шатрата на Рис.

Другарят ми беше пребледнял. Омърлян и окървавен от глава до пети.

Отворих уста — не знаех дали, за да попитам как е завършила битката, или за да му разкажа какво се бе случило с мен.

Рис обаче просто ме придърпа в обятията си.

И когато ме обгърна с уханието си, с топлината и закрилата си… отново заридах.

Нямах представа кой друг беше в шатрата. Кой бе оцелял в сражението. Но всички си тръгнаха.

А другарят ми ме залюля нежно в прегръдката си, докато плачех безутешно.

Разказа ми какво бе станало чак когато сълзите ми пресъхнаха. Когато изми черната кръв на сюриела от ръцете и лицето ми.

Секунда по-късно излетях от шатрата, препускайки през калта, заобикаляйки морни, грохнали войници. Рис ме последва, но не продума нищо, когато нахълтах през входа на друга шатра и обходих с поглед вътрешността й.

Мор и Азриел стояха пред едно легло, следейки всяко движение на лечителката, седнала до него.

И разперила сияещи ръце над Касиан.

В този миг проумях — проумях за какво мълчание ми бе говорил веднъж самият той.

Точно това мълчание си проправи път в главата ми, като зърнах калното му, изкривено от болка лице, белязано почти от несвяст; като чух мъчителното му, хрипливо дишане.

Като видях разреза, лъкатушещ от пъпа му чак до дъното на гръдната му кост. Разпорената плът. Кръвта — макар и само малка струйка от нея.

Олюлях се на краката си и Рис ме прихвана под лактите.

Лечителката, свъсила съсредоточено вежди, дори не погледна към мен. Под светещите й ръце ръбовете на дълбоката рана бавно се приближаваха един към друг.

Но щом изглеждаше толкова страшна дори сега…

— Как? — пророних дрезгаво.

Преди малко Рис ми беше казал три неща:

Бяхме надвили врага — едва. Отново бяха оставили съдбата на оцелелите в ръцете на Таркуин. И Касиан бе пострадал тежко.

— Ти къде беше? — попита ме Мор.

Беше подгизнала, обляна в кръв и кал. Азриел също. За щастие, поне по тях не се виждаха други травми, освен дребни драскотини.

Поклатих глава. Докато Рис ме държеше в обятията си допреди няколко минути, го бях допуснала в съзнанието си. Показах му всичко — обясних му за Ианта, сюриела и Тъкачката. Какво ми беше казало съществото. Очите на Рис помътняха за миг и осъзнах, че Амрен вече пътуваше насам с Книгата. За да помогне на Неста да намери Котела… или поне да опита. Оставих на него да обясни на Мор.

Разбрал бе, че ме няма, чак след края на битката, когато осъзнал, че Мор участва в боя. И че вече не съм в лагера.

Тъкмо достигал шатрата на Илейн, когато Хелион изпратил вест, че ме е открил с помощта на дарбата си да долавя подобни неща. И че щял да ме върне в лагера. Смътен, сбит разказ.

— Той ще… да не би да…

Нямах сили да довърша. Думите ми се бяха превърнали в толкова чужди и далечни като звездите.

— Не — отвърна лечителката, без да ме удостои с поглед. — Но ще го боли няколко дни.

И наистина — двата края на раната вече се докосваха, плътта започваше да се прибира.

Горчива жлъчка се надигаше в гърлото ми от кървавата гледка…

— Как? — попитах отново.

— Не ни изчака — рече с равен тон Мор. — Спусна се сам да прегрупира войниците от предната редица. Един от вражеските командири го нападна. Касиан не отстъпи. Докато Аз го настигне, вече го бяха повалили.

Азриел непримиримо бе впил очи в затварящата се рана с каменно изражение на лице.

— Ти къде беше? — повтори въпроса си Мор.

— Ако ще се биете — обади се рязко лечителката, — излезте. Не помагате на пациента ми.

Никоя от нас не помръдна.

Рис погали ръката ми.

— Както винаги си свободна да ходиш където пожелаеш, когато пожелаеш. Но Мор май се опитва да каже… че е хубаво следващия път поне да оставиш бележка.

Говореше небрежно, но от погледа му надничаше паника. Не онзи покровителствен страх, на който бе робувал Тамлин, а… искрен ужас, породен от това, че не е знаел къде съм, дали нямам нужда от помощ. Точно както аз самата щях да се чудя къде е и дали му е необходима помощ, ако той беше изчезнал, когато врагът ни обкръжи.

— Съжалявам — промълвих.

На него, на приятелите ни.

Мор дори не се обърна към мен.

— Няма за какво да съжаляваш — каза Рис и постави длан върху бузата ми. — Решила си да вземеш нещата в свои ръце и благодарение на това си ни подсигурила ценна информация. Но… — Той погали с палец скулата ми. — Дотук имаме късмет. Все някак изпреварваме ходовете на Хиберн, съумяваме да се измъкнем от лапите му. Въпреки че днешната битка… не беше толкова успешна. И циникът в мен започва да се пита дали късметът ни няма да се поизчерпи. А предпочитам подобно нещо да не се случва именно с теб.

Сигурно всички ме смятаха за млада и безразсъдна.

Не — отсече Рис по връзката ни и осъзнах, че не съм вдигнала щитовете си. — Повярвай ми, ако знаеше дори за половината от дивотиите на Касиан и Мор, даже нямаше и да си го помислиш. Просто… Другия път ми остави бележка. Или ми кажи.

Щеше ли да ме пуснеш?

Не те пускам където и да било. — Той пое лицето ми в длани и Мор и Азриел извърнаха погледи. — Ти си отделна личност, сама взимаш решенията за себе си. Но с теб сме другари. Аз съм твой, ти си моя. Не контролираме действията си един на друг, но… Вероятно щях да настоявам да дойда с теб. Главно заради собственото ми спокойствие, за да знам, че си в безопасност.

Беше зает.

Устните му се изкривиха в бърза усмивка.

Ако забележех, че си непоклатимо убедена да идеш в Средните земи, веднага щях да се освободя.

Зачаках да ме нахока, че не съм проявила търпение, за цялостната ми постъпка, но… той просто килна глава.

— Чудя се дали Тъкачката ти е простила след този подарък — сподели на глас мислите си Рис.

Дори лечителната подскочи, щом чу името й.

По гръбнака ми пробяга студена тръпка.

— Не искам да узнавам.

Рис се засмя гърлено.

— Тогава да не й ходим повече на гости.

Ала шеговитостта светкавично се изпари от лицето му, когато погледна към Касиан. Към вече запечатаната рана.

Не си виновна за сюриела.

Въздъхнах, а клепачите на Касиан запърхаха.

Знам.

Вече бях прибавила смъртта му към разрастващия се списък с неща, за които скоро щях да накарам Хиберн да си плати.

Минутите се заточиха и всички се потопихме в мълчание. Не попитах къде е Неста. Мор се държеше така, като че ме нямаше. А Рис…

Когато Касиан най-сетне отвори очи и простена от болка, другарят ми седна в долния край на леглото му.

— Ето това ти се пада — смъмри го лечителката, събирайки нещата си, — щом скачаш пред мечове. — После сбърчи чело. — Тази вечер и утре си почивай. Не съм толкова наивна да настоявам и за трети ден почивка, но се постарай в близко време да не се хвърляш пред остри оръжия.

Касиан само запримига зашеметено, а тя се поклони на двама ни с Рис и излезе от шатрата.

— Колко точно е зле? — попита сипкаво генералът.

— Колко е зле раната ти — поде кротко Рис, — или колко зле ни сритаха задниците днес?

Касиан примигна отново. Бавно. Сякаш успокоителното, което лечителката му беше дала, още го държеше.

— В отговор на втория въпрос — продължи Рис, а Мор и Азриел отстъпиха крачка-две, доловили изострения му тон, — успяхме някак. Легионът на Кеир пое тежък удар, но… победихме. В отговор на първия въпрос… — Рис оголи зъби. — Повече никога не върши такива глупости.

От предупреждението, от гнева в гласа му очите на Касиан се поизбистриха и той се помъчи да се надигне в леглото. Но изсъска от болка, свеждайки смръщен поглед към червената, все още прясна рана, минаваща през гърдите му.

— Червата ти висяха, глупаво копеле такова! — изръмжа му Рис. — Аз ги държеше.

И наистина, по ръцете на сенкопоеца имаше засъхнала кръв — кръвта на Касиан. А лицето му беше сковано от леден гняв.

— Аз съм войник — заяви хладнокръвно Касиан. — Работата ми го изисква.

— Дадох ти заповед да изчакаш! — нахока го Рис. — Ти я пренебрегна.

Надникнах към Мор, към Азриел в безмълвен въпрос дали не бе редно да напуснем. Но те бяха твърде заети да гледат Рис и Касиан, за да ме забележат.

— Предната редица поддаваше — настоя Касиан. — Заповедта ти не струваше.

Рис опря ръце от двете страни на краката му и процеди в лицето му:

— Аз съм твой Велик господар. Нямаш право да отхвърляш мои заповеди само защото не са ти харесали.

Този път Касиан седна в леглото и изруга от болка.

— Не ми излизай с номера за ранга, понеже си ядосан…

— С проклетите си спектакли на бойното поле едва не умря. — Макар че изплю думите с ярост, в очите му пак прозираше паника. В гласа му. — Не съм ядосан. Бесен съм.

— Явно на теб ти е позволено да се вбесяваш, когато опитаме да те предпазим, а на нас не ни е позволено да се вбесяваме заради твоите откачени саможертви?!

Рис просто продължи да се взира в него. Касиан не му оставаше длъжен.

— Можеше да умреш — процеди сурово Рис.

— Ти също.

Поредното мълчание, а след него гневът промени посоката си.

Рис пророни тихо:

— Дори след Хиберн… трудно го понасям.

Да гледа как някой от нас страда.

Като чух гласа му, като зърнах как Касиан се привежда напред и го хваща за рамото, изтръпвайки от болка…

Излязох от шатрата. Дадох им шанс да си поговорят. Азриел и Мор тръгнаха след мен.

Примижах срещу воднистата светлина — последната преди настъпването на същинския мрак. Когато зрението ми се приспособи… Видях Неста пред най-близката шатра с празна кофа, положена между краката й. Косата й висеше на кичури от опръсканата й с кал глава. Щом забеляза, че излизаме, вдигна мрачно лице към нас…

— Добре е. Изцерен и буден — побързах да я успокоя.

Раменете на Неста се поотпуснаха от облекчение.

Спестяваше ми усилията да я издирвам, за да я попитам дали може да открие Котела. Най-добре беше да го сторя веднага, докато бяхме насаме. И най-вече, преди да е пристигнала Амрен.

Мор обаче каза студено:

— Не трябва ли да напълниш кофата?

Неста се скова. Стрелна презрително Мор. А тя от своя страна дори не трепна под погледа й.

След миг сестра ми взе кофата и зажвака през калта, вече оплискана до пищялите.

Като се обърнах, Азриел крачеше към шатрата на командирите, а Мор…

Мор ме гледаше с върлуваща ярост в очите.

— Не благоволи да ни каже, че си тръгнала нанякъде.

Ето откъде идваше гневът.

— Неста може да е всякаква, но несъмнено е предана.

Мор не се усмихна. Само процеди:

— Ти ме излъга.

Сетне закрачи бясно към шатрата си, а след такъв коментар… нямаше как да не я последвам.

По-голямата част от шатрата й бе заета от легло и малко писалище, отрупано с оръжия и карти.

— Не съм те излъгала — оспорих горчиво укора й. — Просто… не ти споделих какво съм намислила.

Тя се опули насреща ми.

— Подтикна ме да те оставя, увери ме, че ще си в безопасност в лагера.

— Съжалявам — отвърнах.

— Съжаляваш? Съжаляваш?

Тя разпери ръце и по пода се поръси засъхнала кал.

Аз недоумявах какво да правя с моите ръце, как да я погледна в очите. И преди я бях виждала ядосана, но никога… никога на мен. Никога не бях имала приятелка, с която да се карам, която да е достатъчно загрижена за мен.

— Отлично знам какво ще ми кажеш сега, знам всички оправдания да не ме вземеш със себе си — озъби ми се Мор. — Но никое от тези неща не ти дава право да ме лъжеш. Ако ми беше обяснила, щях да те пусна. Ако само ми се беше доверила. А може би щях да ти избия от главата това идиотско хрумване, което едва не те погуби. Враговете ни те издирват. Искаш да те докопат и да те използват. Да те наранят. Дотук си видяла само малка част от силата на Хиберн, от извращенията им. А за да те подчини на волята си, кралят е готов на всичко.

Не знаех какво друго да кажа… освен:

— Нуждаехме се от тази информация.

— Спор няма. Но наясно ли си какво ми беше да погледна Рис в очите и да му обявя, че нямам представа къде си? Да осъзная, че си изчезнала и по всяка вероятност си ме изиграла, за да успееш в начинанието си? — Тя потри мръсното си лице, размазвайки още повече калта и кръвта. — Мислех те за по-умна. Не вярвах, че си способна на подобно нещо.

Думите й прогориха като с огнен камшик зрението ми, гръбнака ми.

— Нямам намерение да те слушам повече.

Обърнах се да изляза, но Мор скочи и ме сграбчи за ръката.

— О, напротив, ще ме изслушаш. Рис може и да прощава лесно, но и пред нас ще отговаряш. Ти си моята Велика господарка. Как да разбираме това, че ни нямаш доверие да ти помогнем? Да уважим желанието ти, ако искаш да сториш нещо сама? Вместо това ни лъжеш.

— Искаш ли да си поприказваме за лъгането? — Дори не знаех какво излиза от устата ми. Прищя ми се да бях убила Ианта собственоръчно, колкото да се отърва от гнева, гърчещ се в костите ми. — Например за това, че лъжеш себе си и всички нас всеки ден?

Тя застина, но не отпусна хватката си върху ръката ми.

— Не знаеш какво бръщолевиш.

— Защо толкова време отблъскваш Азриел, Мор? Защо покани Хелион в леглото си? Очевидно не ти е донесло удоволствие; видях изражението ти на следващия ден. Така че, преди да обявиш мен за лъжкиня, защо не погледнеш себе си…

— Достатъчно.

— Така ли? Не ти харесва да те притискат? Да подлагат на критика личните ти решения? Е, нито пък на мен.

Мор пусна ръката ми.

— Излизай.

— Хубаво.

Изстрелях се от шатрата, без да се обърна назад. Питах се дали чува как думка сърцето ми, докато крачех яростно през калния лагер.

Направих само двайсетина стъпки, преди Амрен да се изпречи на пътя ми с вързоп в ръце.

— Винаги, когато ме зарежете у дома, все някой се оказва изкормен.