Двор от крила и разруха

Глава 31

Премислих вариантите си.

Съмнявах се Гарваните на краля да са толкова глупави, че да си говорят с мен, докато силите ми се възвърнат. Пък и ако кралят наистина беше пристигнал… Трябваше да предупредя всички. Незабавно.

Ето защо ми оставаха три варианта.

Да им налетя с ножа си, при положение че те бяха въоръжени с по два меча и бяха достатъчно мускулести, за да боравят добре с тях.

Или да се помъчим да им избягаме, да се измъкнем от библиотеката — рискувайки живота на още жрици по горните етажи.

Или пък…

Неста им каза:

— Ако желае онова, което съм му отнела, нека дойде да си го вземе сам.

— Прекалено зает е да се занимава с теб — измърка белокосият, пристъпвайки към нас.

— Очевидно вие двамата не сте.

Стиснах пръстите на Неста със свободната си ръка. Тя ме погледна.

Трябва да ми се довериш, опитах да й предам наум.

Неста прочете призива в очите ми и кимна едва забележимо с брадичка.

— Допуснахте жестока грешка, идвайки тук — казах на Гарваните. — В моя дом.

Те се подсмихнаха.

Аз им отвърнах със същото, а после добавих:

— Дано ви разкъса на малки, кървави парченца!

Сетне хукнах, повличайки Неста след себе си. Но не към горните етажи.

А надолу.

Надолу към всевечния мрак на ямата в сърцето на библиотеката.

Към леговището на незнайното страшилище, дебнещо там.

Препускахме надолу и все по-надолу по тъмната спирала.

Рафтове и хартии, мебели и мрак; миризма на плесен и влага. Въздухът сякаш се сгъстяваше, а тъмнината полепваше като роса по кожата ми…

Неста дишаше на пресекулки, а полите й прошумоляваха с всяка стремглава стъпка.

Беше въпрос на време — въпрос на време, докато някоя от жриците повикаше Рис.

Ала дори една минута можеше да се окаже решаваща.

Нямах избор. Никакъв.

Покрай нас елфическите лампи престанаха да просветват.

Дълбок, противен смях отекна зад гърбовете ни.

— Не е толкова лесно да бродиш в мрака, нали?

— Не спирай! — рекох задъхано на Неста, като тласнах и двете ни още по-надълбоко в тъмата.

Отнякъде долетя оглушително изскърцване. Като от остри нокти, дращещи по камък. Един от Гарваните попита с лъжовно ласкав глас:

— Знаете ли какво се случи с кралиците?

— Продължавай — прошепнах, подпирайки се на стената, за да не се отклоня от пътя.

Скоро, съвсем скоро щяхме да достигнем дъното и тогава… Тогава щяхме да се изправим лице в лице с изчадие, толкова ужасяващо, че дори Касиан отказваше да говори за него.

По-малкият от двата дявола… или по-големият.

— Най-младата, оная кучка с мършаво лице, влезе първа в Котела. Направо прегази другите, за да скочи в него, след като зърна какво стори с теб и сестра ти.

— Не спирай — повторих, когато Неста се препъна до мен. — Ако ме убият, бягай с всички сили.

Нямах нужда да обмислям решението си. Не ме плашеше. Нито за миг.

Камъкът пак изскриптя под два чифта остри нокти.

— Но Котелът… О, той знаеше, че нещо му е било отнето. Неодушевен предмет, но… някак узна. И се разяри. Затова, когато младата кралица влезе в него…

Гарваните се изкикотиха. Изкикотиха се, а пътеката под краката ни започна да се изравнява. Достигнали бяхме до дъното на библиотеката.

— Дари я с безсмъртие, да. Възкреси я като елф. Но заради посегателството срещу него… Котелът й отне онова, което кралицата тачеше най-много. Младостта. — Те се изкискаха наново. — Влезе млада жена… а излезе съсухрена старица.

Някъде от катакомбите на паметта ми проехтя гласът на Илейн: „Видях как млади ръце се сбръчкват от старост“.

— Сега другите кралици се страхуват да влязат в Котела. А най-младата… О, трябва да чуеш как говори, Неста Арчерън. Какво иска да ти причини, след като Хиберн постигне целта си…

„Два гарвана летят насам.“

Илейн бе знаела. Усетила ги беше. И бе пробвала да ни предупреди.

Наоколо имаше древни рафтове с книги, а ние се блъскахме в безброй твърди ръбове, носейки се в слепия си бяг. Но къде се криеше страшилището, къде…

Продължихме да препускаме все по-навътре в първичния мрак.

— Омръзна ни да ви преследваме — заяви единият Гарван. — Господарят чака да ви отведем при него.

Изсумтях достатъчно високо, че да ме чуят.

— Изненадана съм, че въобще е намерил сили да преодолее заклинанията. Май разчита на цял куп магически предмети да му вършат работата.

Другият изсъска и ноктите му изскърцаха още по-оглушително по камъка.

— Според теб чия книга със заклинания открадна Амаранта преди толкова много десетилетия? Кой предложи най-развлекателното наказание за Двора на Пролетта: маските? Днес пък изразходи една друга магия, с която разби защитните ви заклинания. За жалост, само веднъж може да се използва.

Вперих поглед в тънката струйка светлина — нависоко и надалеч.

— Бягай към светлината — пророних на Неста. — Аз ще ги задържа.

— Не.

— Не се прави на героиня, ако това си намислила — изграчи един от Гарваните зад гърба ни. — Така или иначе ще ви заловим и двете.

Нямахме време, обитателят на ямата щеше да ни открие всеки момент. Нямахме време…

— Бягай — промълвих. — Моля те!

Тя се поколеба.

— Умолявам те… — повторих с пресекващ глас.

Неста стисна ръката ми веднъж.

И за част от секундата се стрелна настрани към центъра на ямата. Към светлината високо над нас.

— Какво… — озъби се единият Гарван, но аз вече атакувах.

Всяка кост на тялото ми изрева от болка, когато се блъснах в един от библиотечните шкафове. И отново. И отново.

Докато не се прекатури върху съседния. А той — върху онзи до него. Той пък — върху следващия.

Заприщвайки пътя към Неста.

И пътя ми за бягство. Чу се скърцане и трошене на дърво, по каменния под се посипаха книги.

А напред…

Заопипвах трескаво стената и хукнах към вътрешността на ямата, чувствайки магията си като суха пръст във вените си.

— Пак ще успеем да я заловим, не се безпокой — подхвърли равнодушно единият Гарван. — Нали не бива да разделяме сестричките.

Къде си къде си къде си

Не съзрях стената пред себе си.

Блъснах се челно в нея и зъбите ми почти изтракаха. Опипах я слепешком, търсейки края й, ъгъл…

Но тя просто продължаваше. Нямаше изход. Сякаш бях попаднала в задънена улица…

— Няма как да избягаш оттук, господарке — изграчи единият.

Стиснах зъби и пак се втурнах да търся, проверявайки силата, все още застинала в мен. Не смогвах да призова нито капчица от нея, която да освети пътя ми, да ми покаже къде съм…

Откъде мога да се измъкна…

Ужасът заключи костите ми. „Не. Не, не спирай, движи се…“

Протегнах ръце в отчаяна надежда да докопам някой рафт. Но кой би държал книги до дупка в земята…

Пуста чернота посрещна пръстите ми, промъквайки се между тях. Усуквайки се между тях.

Залитнах.

И този път докоснах кожа — твърда кожа. Започнах да опипвам коравите гърбове на книгите и с усилие сдържах стона си на облекчение. Като че бях сграбчила спасително въже в бурно море. Плъзнах длани напред по рафтовете и хукнах. Но редовете с книги свършиха твърде скоро. Направих още една крачка напред в нищото и се добрах до друг библиотечен шкаф, придвижвайки се наслуки край него. В този момент Гарваните изсъскаха гневно зад мен.

Звукът ми подсказа достатъчно.

Бяха ме изпуснали — макар и за миг.

Продължих бавно, долепяйки гърба си към поредния шкаф. Опитах да успокоя подивелите си дробове и дишането ми стана почти безшумно.

— Моля те — прошепнах едва доловимо в мрака. — Моля те, помогни ми.

Някъде в далечината силен трясък разтърси древния под.

— Велика господарке на Двора на Нощта — обади се напевно единият Гарван. — Каква клетка да ти предложи кралят ни?

Страхът щеше да ме убие, страхът щеше…

Тих глас прошушна в ухото ми:

Ти ли си Великата господарка?

Гласът беше едновременно млад и стар, ужасяващ и красив.

— Д-да — промълвих.

Не усещах телесна топлина, никакво физическо присъствие, но… го чувствах някъде зад себе си. Въпреки че бях с гръб към рафтовете, долавях как ме дебне отзад. Отвсякъде. Обгръщаше ме като с плащеница.

— Подушваме те — обади се другият Гарван. — О, как ще се разлюти другарят ти, като научи, че сме те отвлекли.

— Моля те — прошепнах на съществото, спотайващо се зад мен, над мен.

Как ще ми се отплатиш?

Опасен въпрос. „Никога не си прави уговорки“, беше ме предупредила Алис, преди да попадна В недрата на Планината. Да, но досегашните ми уговорки… в крайна сметка ни спасяваха. И една от тях ме събра с Рис.

— Какво искаш?

Един от Гарваните се ядоса.

— С кого приказва тя?

Камъкът и вятърът чуват всичко, казват всичко. Подшушнаха ми, че искаш да подчиниш Резбаря на волята си. Да сключиш сделка с него.

Дишах все по-трескаво, все по-учестено.

— И какво от това?

Познавах го някога… много отдавна. Още преди всички тези твари да плъзнат по земята.

Гарваните ме наближаваха, а единият изсъска опасно близо до мен.

— Какви ги бръщолеви тя?

— Да не би да знае някое заклинание като на господаря?

Пророних на гъстия мрак зад себе си:

— Каква е цената ти?

Стъпките на Гарваните проехтяха от толкова близо, че сигурно бяха на няколко крачки от мен.

— На кого говориш? — попита единият.

Компания. Изпрати ми компания.

Отворих уста и преди да съм размислила, вметнах:

— Искаш… искаш да изядеш някого ли?

От смеха му кожата ми настръхна.

Искам да ми разказва за живота.

Въздухът пред мен някак се измени — хибернските Гарвани ме бяха открили.

— Ето къде си била! — изсъска злобно единият.

— Договорихме се тогава — промълвих.

Кожата на лявата ми ръка изтръпна. А нещото зад мен… можех да се закълна, че усещам усмивката му.

Да ги убия ли?

— М-моля те.

Пред мен се разпръсна ярко сияние и аз примигнах срещу ослепителното кълбо елфическа светлина.

Първо съзрях двамата Гарвани с кълбото светлина над раменете им — за да им помогне да разбулят скривалището ми.

Погледите им се приковаха в мен. После се вдигнаха над рамото ми. Над главата ми.

Абсолютен, безусловен ужас превзе лицата им. Ужас от нещото зад мен.

Затвори очи, измърка то в ухото ми.

Подчиних се разтреперана.

А сетне се чуха писъци.

Оглушителни, умолителни писъци. Трошене на кости, плискане на кръв, съдиране на дрехи и пищене, пищене, пищене…

Стиснах клепачи толкова силно, че ме заболяха. Толкова силно, че се разтресох.

В следващия миг нечии топли, груби ръце ме сграбчиха и ме повлякоха нанякъде, а гласът на Касиан заповяда в ухото ми:

— Не гледай! Не гледай!

Не погледнах. Позволих му да ме отведе. И почувствах, че Рис пристига. Долових как каца на дъното на ямата с такава мощ, че цялата планина се разклати.

Чак тогава отворих очи. И видях как препуска към нас с безумна ярост, излъчвайки талази от нощен мрак…

— Изведи ги оттук!

Заповед към Касиан.

Писъците продължаваха да извират зад гърбовете ни.

Спуснах се към Рис, но него вече го нямаше, изчезнал зад параван от тъмнина.

За да не ми позволи да зърна в какво се впуска.

Защото знаеше, че ще погледна.

Писъците секнаха.

Сред ужасяващата тишина Касиан ме затегли навън към смътно осветения център на ямата. Неста ме гледаше оттам с изцъклени очи, прегърнала тялото си от страх.

Касиан само й протегна ръка. И сякаш в транс, тя просто отиде до него. Той ни обгърна здраво и Сифоните му сякаш лумнаха, озарявайки мрака с кървавочервената си светлина.

След това се изстреля нагоре.

А под нас пак отекнаха писъци.