Двор от крила и разруха

Глава 22

На следващата сутрин, докато се обличахме, както и по време на обилната закуска, често усещах очите на Рис върху себе си. Въпреки това не ме притисна, не изиска да узнае какво ме е докарало до истерични писъци.

От доста време кошмарите не бяха преследвали съня и на двама ни. Не бяха преливали в реалността.

Чак когато отидохме да изчакаме Касиан във фоайето, преди да се ответреем в Затвора, Рис се облегна на парапета на стълбището и ме попита:

— Искаш ли да говориш за това?

Обърнах се към него сред скърцане на илириански кожени доспехи.

— С мен… или с някой друг — поясни той.

Отвърнах му искрено, подръпвайки крайчеца на плитката си.

— Като се има предвид какво ни очаква, какво е заложено на карта… — Пуснах плитката си. — Не знам. Май всичко това е отворило… някаква рана в мен, която бавно е зараствала досега.

Зараствала, благодарение и на двама ни.

Той кимна без страх или укор в очите.

Ето защо му разказах. Всичко. Запъвайки се на онези моменти, от които още ми прилошаваше. Той не ме прекъсна нито веднъж.

Щом приключих, продължавах да треперя, но… Изричайки всичко на глас, споделяйки с него…

Жестоката хватка на ужаса май се поразхлаби. Изпари се леко като роса под слънчевите лъчи. Въздъхнах дълбоко, сякаш прогонвах страховете от себе си, като че освобождавах тялото си от тях.

Рис се оттласна мълчаливо от парапета и ме целуна. Веднъж. Два пъти.

Касиан нахлу през входната врата само след секунда и простена от негодувание, че толкова рано му се налага да гледа как се целуваме. Другарят ми просто му се озъби, а сетне хвана и двама ни за ръцете и ни ответря до Затвора.

Стискаше пръстите ми по-силно от обичайното, докато вятърът бушуваше край нас, а Касиан все пак имаше благоразумието да си замълчи. Когато се изплъзнахме от черния, брулещ вятър, Рис се наведе да ме целуне трети път, топло и нежно, преди да ни посрещнат познатата сивкава светлина и свирепа виелица.

Очевидно край Затвора студът и мъглата върлуваха по всяко време на годината.

Застанали в подножието на обгърнатата с мъхове скалиста планина, в чието лоно бе изграден Затворът, двамата с Касиан вперихме смръщени погледи във върха.

Дори илирианската кожа не успяваше да възпре студа. Потрих ръце и стрелнах с вдигнати вежди Рис, който носеше ежедневното си облекло, толкова неподходящо за това влажно, ветровито зелено петънце, разположено насред море от сивота.

Той ни огледа съсредоточено, докато вятърът рошеше черната му коса. Касиан вече преценяваше планината с поглед, сякаш бе изправен пред опонент. Върху мускулестия му гръб бяха кръстосани два илириански меча.

— Като влезете — подхвана Рис с думи, почти заглушени от вятъра и бълбукането на сребристите поточета, стичащи се по планинския склон, — ще изгубите връзка с мен.

— Защо?

Потрих премръзналите си ръце и духнах в свитите си шепи, за да ги стопля.

— Заклинания и магии, много по-древни от Притиан — обясни сбито Рис. После посочи с брадичка към Касиан. — Не се разделяйте.

Сериозният му тон възпря непокорния отговор, напиращ в гърлото ми.

Гледаше ни с каменен, нетрепващ поглед. Докато ние двамата бяхме в Затвора, те с Азриел щяха да обсъдят информацията, която сенкопоецът бе съумял да събере за подхода на Двора на Есента към войната. А след това щяха да коригират стратегията си за срещата с Великите господари. Усещах обаче желанието му да дойде с нас. Да ни пази.

— Извикай ме по връзката, когато излезете — каза ми с едва доловима нежност.

Касиан надникна към него през рамо.

— Връщай се във Веларис, квачке. Ние ще се справим.

Рис впи нетипично строг поглед в него.

— Не забравяй кого си затворил тук, Касиан.

Касиан само сви крила, сякаш всеки мускул в тялото му се приготвяше за битка. Непоклатим и твърд като планината, която предстоеше да изкачим.

Рис ми намигна и изчезна.

Генералът провери катарамите на ножниците си и ми даде знак да започвам изкачването по стръмния склон. Коремът ми се сви на топка от височината, която трябваше да покорим. От налудничавата празнота на това място.

— Кого си затворил тук?

Мъхът, покриващ земята, омекотяваше стъпките ми.

Касиан долепи белязания си показалец до устните си.

— Най-добре да ти разкажа друг път.

Ясно. Закрачих до него с трескави от стръмното катерене бедра. Мъглата охлаждаше лицето ми. Касиан пазеше силите си, не пилееше дори капка от енергията си, за да ни предпазва от заобикалящата ни среда.

— Наистина ли вярваш, че като освободим Резбаря, ще имаме шанс срещу Хиберн?

— Ти си генералът — отвърнах задъхано, — ти ми кажи.

Той се замисли, докато вятърът разпиляваше тъмната му коса по мургавото му лице.

— Дори да му обещаеш, че ще намериш начин да го изпратиш обратно в неговия собствен свят заедно с Книгата, или каквото друго искане роди нечестивата му глава — подхвана вглъбено Касиан, — според мен ще трябва да се научиш да го контролираш в този свят, иначе ще си навлечем война на всички фронтове. И знам от коя страна ще ни сритат задниците.

— Толкова ли е страшен Резбарят?

— Точно сега ли намери да питаш?

— Предположих, че Рис ще откаже, ако е чак толкова рисковано — изсъсках насреща му.

— За твое сведение, Рис крои планове, от които сърцето ми направо спира — измърмори Касиан. — Затова не бих разчитал да прояви здрав разум.

Намръщих му се, а той ми отговори с вълча усмивка.

После огледа натежалото сиво небе, сякаш за да се увери, че никой не ни шпионира. След това плъзна очи и по мъха, тревата и скалите под ботушите ни, като че би забелязал, ако някой ни подслушваше изпод земята.

— Някога тук кипеше живот — благоволи да отвърне на въпроса ми най-сетне. — Преди Великите господари да превземат Притиан. Древни богове, така им викахме. Те властваха над горите, реките и планините. Някои дори бяха гори, реки и планини. Ала магията премина в ръцете на Великите господари, които доведоха със себе си Котела и Майката, и въпреки че малцина продължаваха да боготворят древните, повечето ги забравиха.

Вкопчих пръсти в една голяма сива скала, катерейки се по нея.

— Резбарят е бил древен бог?

Той прокара ръка през косата си и Сифонът му проблесна на воднистата светлина.

— Според легендата. Придружена от мълви, че бил способен да повали стотици воини с един дъх.

Хладна тръпка пробяга по кожата ми. И то не заради хапливия вятър.

— Полезно умение за бойното поле.

Златистокафявата кожа на Касиан пребледня, докато очите му кипяха заради идеята.

— Не и без нужните предпазни мерки. Заклинания, задължаващи го да ни се подчинява до последна глътка въздух.

Май и по този въпрос трябваше да помисля.

— Как се е озовал тук, в Затвора?

— Не знам. Никой не знае. — Касиан ми помогна да изкача една канара, стиснал здраво ръката ми. — По-интересното е как възнамеряваш да го освободиш от Затвора?

Изтръпнах.

— Предполагам, че нашата приятелка може да ми помогне. Все пак тя се е измъкнала.

Премерено изказване. Не биваше да споменаваме името на Амрен тук.

Лицето на Касиан помръкна.

— Тя не говори за това, Фейра. На твое място не бих я притискал.

Така и не й бяхме съобщили къде отиваме. Нито пък какво ще правим там.

Тъкмо се канех да продължа разговора ни, когато на върха на склона пред нас масивните костени порти се отвориха.

Забравила бях колко тежък и плътен бе въздухът в Затвора. Като да газиш през нетрепващия въздух на гробница. Като да откраднеш дъха от зейналата уста на череп.

И двамата вървяхме с по един илириански меч в ръка, докато елфическата светлина подскачаше пред нас, за да осветява пътя ни, и от време на време се връщаше да потанцува по лъскавата стомана. Свободните ни ръце… Касиан стискаше пръстите ми толкова здраво, колкото и аз неговите, докато се спускахме надолу сред вечната чернота на Затвора и сухата земя хрущеше под ботушите ни. Нямаше врати — или поне не съзирахме такива.

Въпреки това усещах затворниците зад масивната черна скала. Можех да се закълна, че из тъмния проход отекваше тихо дращене. Откъм другата страна на скалата.

Сякаш някой прокарваше нокти по камъка. Нещо огромно — и древно. И спотаено като вятър в житна нива.

Касиан не издаваше нито звук. Следеше нещо — броеше нещо.

— Това може да се окаже… много лоша идея — признах си, стисвайки още по-силно ръката му.

— О, няма спор, че е лоша идея — потвърди той с вяла усмивка, докато продължавахме да се спускаме все по-надолу и по-надолу в тежката черна, пулсираща тишина. — Но това е война. Добрите идеи са рядко явление. Можем единствено да пробираме измежду лошите.

Килията на Резбаря се отвори в мига, в който долепих длан до вратата й.

— Ето че си струва да търпиш несгодите от другарството с Рис — пошегува се Касиан, докато вратата от бяла кост се открехваше в мрака.

Отвътре долетя глух кикот.

Звукът мигновено изпари шеговитостта от лицето на Касиан. И двамата влязохме в килията, без да пускаме ръцете си.

Кълбото елфическа светлина заподскача пред нас, озарявайки изсеченото в камъка помещение.

Гледката накара Касиан да изръмжи.

Несъмнено виждаше някого, съвършено различен от познатото момче, което пак ми се усмихваше.

Тъмнокосо, със съкрушително сини очи.

Изтръпнах, зървайки това лице — не бях забелязала нещо при първата ни среща. Не го бях проумяла.

Взирах се в лицето на Рис. Цветът на кожата, очите… това беше лицето на другаря ми.

Но плътните, месести устни на Резбаря се извиха в онази потресаваща усмивка… Моята уста. Устата на баща ми.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Резбарят сведе глава за поздрав и за потвърждение, като че отлично знаеше какво бях осъзнала току-що. Кого виждаха очите ми.

Сина на Великия господар. Моят син. Нашият син. Ако изобщо оцелеехме, за да го сътворим.

Ако не се провалях в задачата си да привлека Резбаря на наша страна. Ако не се проваляхме в обединяването на Великите господари и Двора на Кошмарите. В опазването на стената.

Коленете ми едва не се подвиха. Лицето на Касиан беше толкова пребледняло, че… със сигурност не съзираше красиво младо момче.

— Чудно ми беше кога ще се върнеш — рече Резбарят с благото гласче на неродения ми син и същевременно с ужасяващия шепот на древното страшилище, дебнещо отвътре. — Велика господарке! — Поде наново той. — Моля, приеми поздравленията ми за другарския съюз. — После надникна към Касиан. — Подушвам вятъра по кожата ти. — Още една малка усмивчица. — Носите ли ми подарък?

Бръкнах в джоба на жакета си и хвърлих в краката на Резбаря парченце кост, голямо колкото дланта ми.

— Само това остана от Атора, след като го размазах по улиците на Веларис.

Сините му очи пламнаха от нечестива радост. Дори не бях предполагала, че някой бе запазил парчето. Именно за такива случаи.

— Колко е кръвожадна новата ми Велика господарка — измърка Резбарят, взе пропуканата кост и я завъртя в малките си фини ръчички. Сетне рече: — Подушвам сестра си по теб, Унищожителке на проклятия.

Устата ми пресъхна. Сестра му…

— Откраднала ли си й нещо? Успя ли да втъче нишка от живота ти в стана си?

Горската тъкачка. Сърцето ми забушува. Колкото и да дишах, не можех да го укротя. Касиан стисна ръката ми по-здраво.

Резбарят измърка към него:

— Какво ще ми дадеш, воинско сърце, ако ти разкрия една тайна?

Никой от двама ни не продума. Трябваше да внимаваме — безкрайно много трябваше да внимаваме с думите и действията си.

Резбарят погали парчето кост в дланта си, впил очи в каменното лице на Касиан.

— Ами ако ти кажа какво ми прошепнаха скалите, мракът и морето, Господарю на кръвопролитията? Как са тръпнели от страх на онзи остров сред морето, когато тя се е появила. Отнела ти е нещо… нещо скъпоценно. Откъснала го е със зъби.

По златистобронзовото лице на Касиан не бе останала и капка кръв. Държеше крилата си плътно прибрани.

— Какво разбуди оня ден в Хиберн, Принце на копелетата?

Кръвта ми замръзна.

— Онова, което излезе, не бе това, което влезе. — Резбарят се изкикоти дрезгаво и постави парчето кост на земята до себе си. — Колко е прелестна, млада като сърна, ала и древна като морето. Как те зове само. Кралица, каквато беше и сестра ми някога. Ужасяваща и горделива, красива като зимен изгрев.

Рис ме беше предупредил за склонността на затворниците да лъжат, да ти пробутват всичко, само и само да ги освободиш.

— Неста — промълви Резбарят. — Неста.

Стиснах ръката на Касиан. Достатъчно. Достатъчно подигравки и тормоз. Той обаче дори не ме погледна.

— Как вятърът стене името й. И ти ли го чуваш? Неста. Неста. Неста.

Не знаех дали Касиан диша.

— Какво е сторила, давейки се във всевечния мрак? Какво ти е отнела?

Отровата в последната дума скъса нишката на търпението ми.

— Ако наистина те интересува, най-добре да замълчиш поне колкото да ти обясним.

Гласът ми като че ли изтръгна Касиан от транса, в който беше изпаднал. Той се задъха през стегнато гърло и плъзна очи към лицето ми, а в тях се четеше разкаяние.

Резбарят се изкикоти.

— Толкова рядко ми идват гости. Прощавайте, че се разбъбрих така. — Той кръстоса глезени. — Е, защо съм ви нужен?

— Сдобихме се с Книгата на Диханията — подхвърлих небрежно. — Вътре се натъкнахме на… интригуващи заклинания. Загадки, втъкани в загадки и в още загадки. Една наша позната разгада повечето. Някои още й се опъват. Подобни заклинания биха могли… да изпратят такава като нея у дома. И други като нея също.

Виолетовите очи на Резбаря сякаш лумнаха.

— Слушам те.