Хиберн беше предприел решаващ ход. А ние не го бяхме предвидили.
Знаех, че Азриел ще поеме вината. И само като го зърнах да влиза през вратата на градската къща минути по-късно, следван от Касиан, проумях, че вече я бе поел.
Събрахме се във фоайето, макар че Неста остана на масата в трапезарията зад мен.
— Таркуин потърсил ли е помощ? — обърна се Касиан към Амрен.
Никой от нас не посмя да полюбопитства откъде беше научила за обсадата.
Тя стисна челюсти.
— Не знам. Получих вестта и… нищо повече.
Касиан кимна и се извърна към Рис.
— Когато бяхте в Двора на Лятото, разполагаха ли с подвижни военни отряди?
— Не — отвърна Рис. — Армадата му беше разпиляна по цялото крайбрежие.
Той надзърна към Азриел.
— Едната половина е в Адриата, другата е разпръсната — обясни сенкопоецът. — Сухоземната си армия премести по границата с Двора на Пролетта след… случката с Фейра.
Най-близкият му легион е на около три дни път. Малцина от воините му могат да се ответряват.
— С колко кораба е снабден? — попита Рис.
— В Адриата са двайсет с пълно въоръжение.
Другарят ми отмести преценяващ поглед към Амрен.
— Имаш ли сведения за числеността на хибернската армия?
— Не. Но е многобройна. Вероятно… положението е безнадеждно.
— Какво съобщение получи?
Чиста, безусловна повелителност прозираше от всяка негова дума.
Очите на Амрен блещукаха като разтопено сребро.
— Беше предупреждение. От Вариан. Да подсилим нашата защита.
Абсолютно мълчание.
— Принц Вариан ти е изпратил предупреждение? — намеси се с леко притаен глас Касиан.
Амрен впи кръвнишки поглед в него.
— Така постъпват приятелите.
Още мълчание.
Срещнах очите на Рис, долових тежестта и страха, и гнева, надигащи се изпод хладнокръвната му фасада.
— Не можем да оставим Таркуин да се бори сам — казах.
Навярно кралят беше изпратил Гарваните си вчера, за да отклони вниманието ни от собствените ни граници. За да го насочи към Хиберн вместо към крайбрежието ни.
Рис стрелна косо Касиан.
— Кеир и Мраконосците далеч не са готови за сражение. Кога можеш да вдигнеш илирианските легиони?
Рис веднага ответря Касиан във военния лагер, за да даде лично заповедта. Азриел изчезна с тях, взимайки най-доверените си шпиони на разузнавателна мисия в Адриата.
В стомаха ми се разля неприятно чувство, когато Касиан и Азриел почукаха с пръсти Сифоните на ръцете си и онази люспеста броня обгърна телата им. Върху всяка се появиха по седем Сифона. Белязаните ръце на сенкопоеца провериха катарамите на ножниците и колчана му, а Рис материализира допълнително илирианска стомана за Касиан — два меча на гърба му и по един кинжал от двете му страни.
После всички изчезнаха с каменни, решителни лица. Готови за кръвопролития.
Мор пристигна след няколко секунди, беше тежковъоръжена, със сплетена коса и потръпващо от нетърпение тяло.
Но двете с нея трябваше да изчакаме заповедта на Рис — той щеше да ни призове. През седмиците, докато ме нямаше, Касиан бе разположил илирианските легиони по-близо до южната граница, но въпреки това щяха да са им потребни няколко часа да се подготвят. И Рис трябваше да ги ответрее.
Всички. Чак до Адриата.
— И вие ли ще се биете?
Неста беше застанала няколко стъпала нагоре по стълбището на градската къща и наблюдаваше приготовленията ни с Мор. Съвсем скоро Азриел или Рис щяха да ни дадат знак да се ответреем до Адриата.
— Ако е необходимо — отговорих, проверявайки за пореден път дали коланът ми с ножове е добре пристегнат върху хълбоците ми.
Мор също носеше илириански кожени доспехи, но нейните оръжия бяха различни. По-тънки, по-леки; някои имаха извити върхове. Същински въплъщения на светкавици. Оръжията на Серафимите. Подарил й ги беше принц Дракон по време на Войната.
— Какво разбирате от воюване?
Не можех да преценя дали тонът на сестра ми е обиден, или просто въпросителен.
— Предостатъчно — отвърна накратко Мор, премятайки дългата си плитка между мечовете на гърба си.
Илейн и Неста щяха да останат тук под закрилата на Амрен. Тя щеше да брани и Веларис заедно с малък легион илирианци, на които Касиан бе наредил да лагеруват в планината над града. Мор се беше разминала с нея по пътя насам — Амрен вероятно отиваше до касапницата, за да се запаси за престоя си тук, докато се върнехме от Адриата. Ако изобщо се върнехме.
Пак срещнах погледа на Неста. Тя ми отвърна с обичайната си предпазлива сдържаност.
— Ще изпратим вест, когато можем — обещах й.
Грохот от среднощен гръм погали стените на съзнанието ми. Безмълвен сигнал, изпратен отвъд планини и равнини. Като че цялото внимание на Рис бе насочено другаде и той не смееше да го отклони.
Сърцето ми прескочи. Хванах ръката на Мор и кожените люспи се врязаха в дланта ми.
— Пристигнали са. Да вървим!
Мор се обърна към сестра ми. За пръв път я виждах в облика й на воин. Знаех, че съществува някъде под женствената й фасада, но чак сега съзирах истинската Мориган. Елфата, която се бе сражавала във Войната, която умееше да отнема нечий живот със стомана и магия.
— Фасулска работа ще е — обяви Мор на сестра ми с нахакана усмивка, преди да изчезнем.
Черен вятър зафуча и забрули тялото ми, а аз се държах здраво за Мор, докато ни ответряваше през дворовете, изпълвайки ушите ми с насеченото си дишане…
А след броени мигове — ослепителна светлина и задушлива жега, и писъци, и тътнещи взривове, и дрънчене на метал…
Залитнах и разтворих крака, за да запазя равновесие, плъзвайки премрежен поглед наоколо.
Рис и илирианците вече се бяха включили в мелето.
Мор ни беше ответряла върху голото било на един от хълмовете покрай сърповидния залив на Адриата. От тази височина се разкриваше идеален изглед към островния град в центъра му и този на континента.
Водите на залива бяха червени.
Пушилка се издигаше на криволичещи черни стълбове от сгради и потъващи кораби.
Изпод нас отекваха писъци на адриатци, викове на войници…
Толкова много.
Не бях очаквала да видя подобно множество от войници. И от двете страни.
Представяла си бях стълкновение в спретнати редици. А не същински хаос. Не илирианци в небесата над града и пристанището, сипещи магическа мощ и стрели по хибернската армия, вилнееща по улиците. Незнайно колко кораба дебнеха като морски чудовища на хоризонта, заприщвайки и двата входа към залива. А самият залив…
— Това са корабите на Таркуин — обясни с изопнато лице Мор, сочейки към белите платна, които връхлитаха със страшен устрем сивите платна на хибернския флот.
Макар и врагът да ги превъзхождаше числено, магическите им стрели от вода и вятър, камшиците им от вълшебни лиани поразяваха всеки кораб, дръзнал да ги доближи. А онези, които смогнеха да се промъкнат през магическата защита, биваха посрещани от войници, въоръжени с копия, стрели и мечове.
Пред тях към флота бавно пълзяха илирианските редици.
Толкова много воини. И Рис ги беше дответрял дотук всичките. Колко ли бе изцедил силите си…
Мор преглътна шумно.
— Никой друг не е дошъл — пророни тя. — Няма други дворове.
Тамлин и Двора на Пролетта също ги нямаше сред редиците на Хиберн.
Оглушителна експлозия от тъмна мощ удари хибернския флот, разпръсвайки корабите му… но не много от тях. Сякаш…
— Или Рис почти е изразходил силата си, или я възпират с нещо — промълвих. — Дали пак не използват гибелф?
— Хиберн не е толкова глупав, че да не използва гибелф.
Пръстите й се свиваха и разпускаха до тялото й. По слепоочията й избиваше пот.
— Мор?
— Знаех, че е неизбежна — прошепна тя. — Поредната война. Знаех, че ни чакат битки в нова война. Но… бях забравила колко е ужасяващо. Звуците. Миризмите.
И наистина, дори от върха на високата ни скала беше… поразяващо. Острият мирис на кръв, умолителните писъци… Мисълта да се впусна в тази сеч…
Алис. Алис си беше тръгнала от Двора на Пролетта, страхувайки се от ада, който щях да отприщя там… и бе дошла тук. Право в този ужас. Молех се да не живее в града, молех се племенниците й да са в безопасност.
— Трябва да отидем в двореца — изправи рамене Мор. Не смеех да наруша концентрацията на Рисанд, търсейки го по връзката ни, но явно все пак беше способен да раздава заповеди. — Вражески войници са обсадили северната му част.
Кимнах, а Мор извади тънкия си, извит меч. Серафимската стомана проблесна като очите на Амрен.
Издърпах илирианския меч от ножницата на гърба ми. Древният му метал тъмнееше в сравнение с живия сребърен пламък в ръката на приятелката ми.
— Ще се движим заедно, не се откъсвай от мен! — нареди трезво и непоколебимо Мор. — Преди да тръгнем по коридор или стълбище, първо ще проверяваме дали са безопасни.
Кимнах, загубила напълно дар слово. Сърцето ми галопираше, китките ми се потяха. Вода — прииска ми се да имах вода. Чувствах устата си пресъхнала.
— Ако не смееш да убиваш — добави тя без нито капка укор, — тогава се приготви да пазиш гърба ми с щит.
— Мога… да убивам — програчих аз.
Предостатъчно животи бях отнела онзи ден във Веларис.
Мор прецени с поглед дали държа здраво меча си, дали съм изправила рамене.
— Не спирай и не се бави. Хвърляме се напред, докато аз не наредя отстъпление. Ранените оставяме на лечителите.
Сега съзнавах, че всъщност никой от приятелите ми не обичаше войната. Завръщайки се от бойното поле, не усещаха нужда да я прославят, да възвеличават спомена за нея в идните векове. Но бяха готови отново да се впуснат в същия пъкъл, за да спасят Притиан.
— Да вървим! — подканих.
Всяка секунда, която пропилявахме тук, можеше да коства нечий живот в лъскавия дворец край залива.
Мор преглътна и ни ответря до двореца.
Явно го беше посещавала няколко пъти през вековете, защото знаеше къде да ни пренесе.
Средните етажи от двореца на Таркуин играеха ролята на свръзка между долните, на които бяха натикани прислугата и нисшите елфи, и лъскавите покои на Върховни елфи по горните. При последното ми посещение в огромната приемна зала ярката, бяла светлина се отразяваше в облицованите с миди стени, танцувайки по рекичките в пода. Морето отвъд високите прозорци сияеше като тюркоаз, прошарен с бистър сапфир.
Сега същото това море кипеше от величествени кораби и кръв, а от ясното небе в решителен, непоклатим устрем към тях се спускаха илириански воини. Масивните им метални щитове проблясваха на слънцето с всяка атака и се издигаха облени в кръв. Ако изобщо се върнеха към небесата.
Моята мисия обаче беше тук. В тази сграда.
Огледахме пода, заслушани в трескавия шепот и тежкото трополене, отекващи откъм стълбищата към горните етажи.
— Барикадират се по високите етажи — отговори на безгласния ми въпрос Мор.
Значи… зарязваха нисшите елфи в капан долу. Безпомощни.
— Копелета — прошепнах.
Нисшите елфи не притежаваха толкова магия, колкото Върховните.
— Насам! — Мор посочи с брадичка към стълбището, водещо надолу. — Три етажа под нас са и се качват бързо. Петдесет са.
Един кораб войници.