Двор от крила и разруха

Глава 55

— Прекалено стара съм за такива изненади — оплака се Мор, докато военната шатра стенеше под напора на виещия планински вятър до северната граница на Двора на Зимата.

Илирианските воини се приготвяха за сън. За да са свежи за утрешното нападение. Бяха летели цял ден, намирайки достатъчно затънтено място, където да скрием дори голяма армия като нашата. Поне до утре.

Предупредихме Таркуин, а до Хелион и Калиас изпратихме призив да се включат в боя, ако съумееха да ни достигнат навреме. Но час преди пукването на зората илирианският легион щеше да полети с всички сили към южното бойно поле. И с малко късмет да кацне преди началото на сражението. Тъкмо когато Кеир и командирите му ответрееха Мраконосците от Двора на Нощта.

Тогава касапницата щеше да започне. И от двете страни.

Ако Юриан казваше истината. Касиан се задави, когато му предадохме стратегическия съвет на някогашния ни враг. Реакцията му бе по-сдържана, както отбеляза Азриел, от неговата собствена първоначално.

Попитах Мор от единия край на наметнатото с дебела кожа канапе, което споделяхме в момента:

— Никога ли не ти е хрумвало, че Юриан може да е… от добрите?

Тя отпи от виното си и отпусна глава върху възглавниците, струпани пред заоблената част на облегалката. Сестрите ми бяха в друга шатра, по-малка, но също толкова комфортна. От двете й страни се намираха шатрите на Касиан и Азриел, а отпред — тази на Мор. Никой не можеше да стигне до тях без знанието на приятелите ми. Въпреки че в момента Мор ми гостуваше.

— Не знам — каза тя, загръщайки краката си с дебело вълнено одеяло. — Не бях толкова близка с Юриан, колкото с някои от другите, но… наистина се биехме заедно. Спасявахме се един друг. Просто предположих, че Амаранта го е прекършила.

— Някои части от него наистина се прекършени — потвърдих, изтръпвайки при мисълта за спомените и чувствата, които бях зърнала в съзнанието му.

Придърпах малко от одеялото й върху скута си.

— Всички сме прекършени — пророни Мор. — Всеки по свой собствен начин, и то на скрити за околните места.

Килнах въпросително глава, но тя попита:

— А Илейн… добре ли е?

— Не — отвърнах простичко.

Илейн не беше добре.

Плака тихо, докато я ответрявахме дотук. И през часовете след това, докато войниците пристигаха и градяха наново лагера. Не свали халката. Само лежеше на кревата в шатрата си, заровена в кожи и одеяла, и се взираше в нищото.

Дори мъничкият блясък в погледа й, мъничкият напредък… бяха изчезнали. Обмислях да се върна в онази крепост и да изпотроша всяка кост от тялото на Грейсън, но в крайна сметка устоях на изкушението — макар и само защото така бих дала право на Неста да освободи целия си гняв върху него. А смъртта в ръцете на Неста… Чудех се дали няма да измислят нова дума за „убийство“, когато приключеше с Грейсън.

Затова Илейн продължи да ридае тихо, а сълзите й бяха толкова неизчерпаеми, че започвах да се питам дали сърцето й не се бе пръснало. Заедно с последното й късче надежда, че Грейсън няма да престане да я обича, че въпреки всичко ще се ожени за нея и любовта им ще заглуши дори другарската връзка.

Единствената оцеляла нишка, свързваща я с някогашния й живот в човешките земи, се беше скъсала днес.

Баща ни, където и да се намираше той, беше последната ни връзка с онзи свят.

Мор разтълкува изражението ми и остави виното на малката дървена масичка до канапето.

— Трябва да поспим. Не знам защо изобщо пия.

— Днес… натъкнахме се на голяма изненада.

— Толкова е по-трудно — простена тя, хвърляйки другата част от одеялото в скута ми, за да стане, — когато врагове се превръщат в приятели. Е, и обратното. Какво не съм забелязала? Какво съм пропуснала или омаловажила? Подобни неща винаги ме карат да размишлявам повече относно мен самата, отколкото за виновника.

— Поредният подарък от войната?

Тя изсумтя и тръгна към изхода на шатрата.

— Не, от живота.

Почти не мигнах тази нощ.

Рис не се върна в шатрата — нито веднъж.

Станах от леглото, когато нощният мрак тъкмо започваше да посивява, и поех натам, накъдето ме дърпаше другарската връзка — както онзи ден В недрата на Планината.

Рис стоеше на една оголена скала, покрита тук-там с парчета лед, и съзерцаваше как звездите постепенно избледняват над още непробудилия се лагер.

Плъзнах безмълвно ръка около кръста му, а той помести крила, за да ме притисне до себе си.

— Много войници ще загинат днес — промълви тихо.

— Знам.

— Още не мога да свикна с това.

Могъщите черти на лицето му бяха някак изопнати, а зареяните му сред звездите очи — обточени в сребристо. Само тук, само сега щеше да разкрие скръбта си — тревогата и болката. В никакъв случай пред армията, пред враговете си.

Той въздъхна тежко.

— Готова ли си?

Щях да остана в задните редици заедно с Мор, за да усетя ритъма на битката. Устремът й, кошмарната й схема. Сестрите ми щяха да почакат тук, докато не сметнехме, че е безопасно да ги ответреем. Ако преди това всичко не отидеше по дяволите.

— Не — признах си. — Но нямам избор, освен да се приготвя.

Рис ме целуна по главата и продължихме мълчаливо да съзерцаваме гаснещите звезди.

— Благодарен съм — прошепна той след малко, докато лагерът протяжно се разбуждаше от първата сивкава светлина на зората, — че си до мен. Не знам дали някога съм ти казвал колко съм благодарен, че стоиш до мен.

Примигнах, за да потуша паренето в очите си, и хванах ръката му. Сложих я върху разтуптяното си сърце и го целунах за последно, докато звездите се изгубваха от небосвода, а армията под нас се приготвяше за битка.