Двор от крила и разруха

Глава 18

— Моля те, не казвай, че трябва да ходим в Двора на Кошмарите — измърмори с пълна уста Касиан.

Рис вдигна вежда.

— Не си в настроение да тормозиш тамошните ни приятели?

Златистото лице на Мор пребледня.

— Ще поискаш от баща ми да се включи във войната? — попита тя Рис.

Почти ахнах от смайване.

— Какво е Дворът на Кошмарите? — поинтересува се Неста.

Люсиен отвърна пръв:

— Мястото, където останалата част от света вярва, че се подвизава мнозинството от Двора на Нощта. — Той кимна към Рис. — Центърът на властта му. Поне преди беше.

— О, и продължава да бъде — увери го Рис. — За всички извън Веларис. — Той впери нетрепващ поглед в Мор. — А за да отговоря на твоя въпрос, да. Мраконосният легион на Кеир е сериозна сила, което е достатъчно оправдателна причина за среща с баща ти.

При последната ни среща с него Кеир си бе навлякъл толкова много счупвания на ръката, че накрая бе провиснал като парцал. Съмнявах се скоро да склони да застане на наша страна — вероятно затова и Рис настояваше за подобно нещо.

Неста сбърчи вежди.

— Защо просто не им заповядаш? Не са ли ти подвластни?

Касиан пусна вилицата си, забравил за храната.

— За жалост, между двата ни поддвора съществуват протоколи, що се отнася до такива въпроси. В общи линии са автономни, бащата на Мор им е камерхер.

Гърлото на Мор подскочи. Азриел я наблюдаваше внимателно със стиснати устни.

— Камерхерът на Изсечения град има законното право да откаже подкрепление за армиите ми — обясни Рис на двете ни с Неста. — Това е част от споразумението, което предшественикът ми е сключил с Двора на Кошмарите преди хиляди години. Те трябвало да стоят в планината, да не напускат границите й с агресивни намерения спрямо нас… и си запазвали правото да откажат съдействие в случай на война.

— А отказвали ли са досега? — попитах.

Мор кимна мрачно.

— Два пъти. Не лично баща ми. — Почти се задави с думата. — Но… преди много, много време избухнали две войни. И те избрали да не участват в тях. Победили сме, но… с усилие. С огромни загуби.

А за войната, която ни предстоеше… нуждаехме се от всички възможни съюзници. Всички войски.

— Заминаваме след два дни — заяви Рис.

— Няма да се съгласи — увери го Мор. — Не си губи времето с него.

— Е, тогава ще намеря начин да го склоня.

Очите на Мор просветнаха.

— Какъв?

Азриел и Касиан се размърдаха нервно в столовете си, а Амрен изцъка с език. Неодобрително.

— Сражавал се е във Войната — рече спокойно Рис. — Може пък и този път да извади късмет.

— Нека ти напомня, че поведението на Мраконосния легион било не по-ужасно от това на врага — отбеляза Мор, избутвайки чинията си настрана.

— Този път ще има нови правила.

— Няма да си в позиция да се разпореждаш и много добре го знаеш — озъби се Мор.

Рис просто завъртя виното в чашата си.

— Ще видим.

Надникнах към Касиан. Генералът поклати дискретно глава. Не се намесвай. Поне засега.

Преглътнах и му кимнах също толкова дискретно.

Мор извърна глава към Азриел.

— Твоето мнение какво е?

Сенкопоецът устоя на погледа й с неразгадаемо изражение на лице. Размишляваше. Опитах да не притаявам дъх. Трябваше да избере дали да защити възлюбената си, или да застане на страната на Великия си господар.

— Нямам думата.

— Скапан отговор — предизвика го Мор.

Можех да се закълна, че в очите на Азриел пробяга болка, но той само сви рамене с все същата маска на студено равнодушие. Мор стисна устни.

— Не е нужно да идваш, Мор — каза кротко Рис.

— Ще дойда, то се знае. Без мен ще е още по-зле. — Тя отметна глава назад и изгълта виното си наведнъж. — Е, значи, разполагам с два дни да си намеря достатъчно скандална рокля, с която да ужася баща ми.

Амрен се засмя поне на това, Касиан — също.

Рис обаче продължи да я наблюдава още дълго време и част от звездите в очите му угаснаха. Хрумна ми да попитам дали не съществуваше и друг начин, друг вариант, чрез който да избегнем поне тази свада помежду ни, но… По-рано аз му се бях сопнала. А и не биваше да забравям, че Люсиен и сестра ми бяха с нас… Затова просто си замълчах.

Е, поне по този въпрос. Заиздирвах нещо що-годе нормално, с което да заместя мълчанието, спуснало се около масата, и накрая се обърнах към Касиан.

— Хайде да започнем тренировката в осем сутринта. Ще дойда направо на площадката.

— Седем и половина — настоя той с обезоръжаваща усмивка, от която повечето му врагове вероятно биха избягали.

Люсиен продължи да чопли храната в чинията си. Мор напълни чашата си с вино, докато Азриел следеше всяко нейно движение, стиснал вилица в белязаната си ръка.

— Осем — не отстъпих аз. После се обърнах към Неста, която зорко и мълчаливо следеше целия ни разговор. — Искаш ли да дойдеш?

— Не.

Този път настъпилата за момент тишина беше твърде оглушителна, за да убегне някому. Аз обаче свих небрежно рамене и взех чашата си с вино. Сетне заявих на всички:

— Искам да се науча да летя.

Мор изплю глътката си вино върху масата, изпръсквайки гърдите и шията на Азриел. Сенкопоецът беше твърде зает да ме зяпа втрещено, за да обърне внимание.

Касиан май се чудеше дали да се изсмее на Азриел, или да впери смаян поглед в мен.

Магията ми още беше твърде слаба, за да ме дари с илириански крила, но аз махнах с ръка към илирианците.

— Искам вие да ме научите.

— Сериозно? — изуми се Мор.

А Люсиен — Люсиен — подхвърли:

— Е, това обяснява крилата.

Неста се приведе напред, за да ме огледа.

— Какви крила?

— Мога да се… преобразявам — признах си. — А все пак идва война. — Изтъкнах на всички им. — Умението да летя със сигурност ще е… полезно. — Направих жест към Касиан, който ме изучаваше със смущаваща вглъбеност. Преценяваше ме. — Предполагам, че в сраженията срещу Хиберн ще участват и илирианци. — Генералът кимна леко. — Тогава възнамерявам да се бия с вас. В небето.

Зачаках отказа, тежката дума на Рис.

Но продължих да чувам само воя на вятъра отвъд прозорците на трапезарията.

Накрая Касиан въздъхна шумно.

— Не знам дали изобщо е възможно за толкова кратко време. Ще трябва да се научиш не само как да летиш, но и да носиш тежки оръжия и щит. И да се биеш в илирианска формация. Последното ще ни отнеме десетилетия. А ние разполагаме най-много с месеци, вероятно седмици.

Сърцето ми се сви леко.

— В такъв случай ще й предадем колкото можем повече знания дотогава — заяви Рис. Звездите в очите му замръзнаха, когато добави: — Държа да има възможно най-голямо преимущество, най-голям шанс да се измъкне, ако нещата се объркат. Дори един ден на обучение може да се окаже решаващ.

Азриел размърда крила. Красивото му лице изглеждаше някак смекчено. Умислено.

— Аз ще те науча.

— Сигурен ли си? — попитах.

Неразгадаемата маска отново покри чертите му.

— Рис и Кас са се учили да летят, когато са били толкова малки, че почти не помнят първите си уроци.

Азриел обаче, заключен до единайсетгодишна възраст в ужасяващата тъмница на собствения си баща, и то като някой престъпник, се отричал от умението си да лети, да се бие, да прави всичко, което инстинктите му на илирианец диктували…

По връзката ни с Рис затътна мрак. Не гняв, насочен към мен, а… Просто и той си спомняше какво бе преживял приятелят му. Никога нямаше да забрави. Нито той, нито другите около масата. Едва се стърпях да не надникна към белезите, покриващи ръцете на Азриел. Молех се Неста да не го подложи на кръстосан разпит.

— Обучавали сме множество млади илирианци — възпротиви се Касиан.

Азриел поклати глава. Около китките му се усукваха сенки.

— Не е същото. На по-голяма възраст страховете, подсъзнателните задръжки… различно е.

Никой не се обади, дори Амрен.

Азриел пак се обърна към мен.

— Ще те науча. Потренирайте с Кас няколко часа, а аз ще те чакам, като приключите. — Сетне отправи взор към Люсиен, който дори не трепна от виещите се сенки. — С теб ще се срещнем след обяда.

Аз преглътнах сухо, но кимнах.

— Благодаря ти. — Навярно сърдечният жест на Азриел ми даде смелост, защото се обърнах към Неста с думите: — Кралят на Хиберн се опитва да срути стената, като използва Котела да разшири вече съществуващите дупки в нея. — Синкавосивите й очи не разкриваха нищо, освен огнена ярост при мисълта за краля. — Може и да успея да ги закърпя, но ти… ти си възкресена от самия Котел… щом той може да ги разшири, смятам, че ти ще можеш да ги затвориш. С нужното обучение за малкото време, с което разполагаме.

— Аз мога да ти покажа как — каза Амрен на сестра ми. — Поне теоретично ми се струва, че е така. Ако започнем веднага, още утре сутринта. — Тя се замисли за момент, след което заяви на Рис: — Ще дойдем с вас в Двора на Кошмарите.

Завъртях глава към нея.

— Какво?

Мисълта да отведем Неста на подобно място…

— Изсеченият град е съкровищница от мощни магически предмети — обясни Амрен. — Може да ни изпадне удобна възможност да се поупражняваме. Да демонстрирам на момичето какъв би бил досегът със стената или Котела. — Като видя, че Азриел се кани да възрази, додаде: — Тайно.

Неста не пророни и дума.

Ослушах се за категоричния й отказ, безчувствения разгром на надеждите ни.

Но Неста единствено попита:

— Защо просто не убием краля на Хиберн, преди да е атакувал?

Съвършено мълчание.

Амрен й отвърна с неочаквано кротък глас:

— Ако искаш финалния удар, момиче, твой е.

Неста плъзна очи към отворените врати на трапезарията… сякаш погледът й стигаше чак до Илейн.

— Какво стана с човешките кралици?

Примигнах.

— В какъв смисъл?

— Дадоха ли им безсмъртие? — отправи въпроса си към Азриел тя.

Сифоните на сенкопоеца проблеснаха смътно.

— Докладите са мъгляви и противоречиви. Според едни — да, според други — не.

Неста впи поглед във винената си чаша.

Касиан опря ръце на масата.

— Защо питаш?

Тя стрелна очи към лицето му. И заговори тихо на мен, на всички нас, макар че погледът й остана залепен в него, като че други присъстващи нямаше в стаята.

— Искам ги мъртви до края на войната. Кралят, кралиците. Всички до един. Обещайте ми, че ще ги убиете, и ще ви помогна да закърпите стената. Ще се обучавам с нея — тя кимна към Амрен. — Ще дойда в Изсечения град. Ще сторя каквото кажете. Но само ако ми обещаете.

— Добре — съгласих се. — Може да ни е нужна помощта ти по време на срещата с Великите господари. За да демонстрираш на другите дворове и кралства на какво е способен Хиберн. Какво ти е причинил.

— Не.

— Значи… нямаш нищо против да поправиш стената и да отидеш в Двора на Кошмарите, но разговорите ти идват в повече?

Неста стисна устни.

— Не.

Велика господарка или сестра; сестра или Велика господарка…

— Животът на мнозина може да зависи от показанията ти. Успехът на срещата с Великите господари също.

Тя вкопчи пръсти в страничните облегалки на стола си, сякаш се мъчеше да обуздае гнева си.

— Не ми говори като на своя поданица. Отговорът ми е „не“.

Килнах глава.

— Разбирам, че ти се случи нещо ужасно…

— Нямаш представа какво ми се случи. Никаква. И не възнамерявам да раболепнича като Децата на благословените, молейки за помощ Върховни елфи, които на драго сърце биха ме убили като простосмъртна. Да им разказвам онази история. Моята история.

— Великите господари може да не повярват на нас, а това те прави ценен свидетел.

Неста бутна стола си назад и хвърли кърпата си в една чиния, наквасвайки финия плат с тъмен сос.

— Не ме засяга, че ви нямат доверие. Ще ви помогна със стената, но забравете да развявам историята си като знахарка. — Тя скочи на крака с пламнало от гняв лице и изсъска: — И ако посмееш да поискаш същото нещо от Илейн, ще ти изтръгна гръкляна.

Очите й се откъснаха от моите и обходиха всички около масата — сякаш ги приобщаваше към заплахата си.

Когато никой не продума, тя напусна трапезарията и затръшна вратата след себе си.

Отпуснах се в стола си и облегнах глава на високата облегалка.

Нещо изтропа пред мен. Бутилка вино.

— Пий направо от шишето — беше единственият коментар на Мор.

— Бих казал, че Неста може да се мери с Амрен по кръвожадност — отбеляза вглъбено Рис няколко часа по-късно, докато двамата се разхождахме сами по улиците на Веларис. — Единствената разлика е, че Амрен наистина пие кръв.

Изсумтях, клатейки глава. Тъкмо тръгвахме по широкия булевард до Сидра, чиито води отразяваха звездното небе.

По красивите сгради на Веларис още личаха толкова много белези от жестокостите на Хиберн; улиците и до днес бяха надупчени от отломки и остри нокти. По-голямата част от разрухата бе заличена, но фасадите на някои магазини си оставаха оковани с дъски; много къщи покрай реката се бяха превърнали в купчини раздробен камък. Долетяхме от Дома на Ветровете веднага щом приключихме с вечерята — и с бутилката вино. Мор се запъти нанякъде с още една, а Азриел я последва свъсено.

С Рис не поканихме останалите на разходка из града. Мен ме беше попитал през връзката: Да се поразходим? А аз просто му кимнах леко в отговор.

И така, вече вървяхме повече от час, без да говорим много, и двамата потънали в своите мисли относно думите, сведенията и заплахите, споделени днес. Никой от нас не забави крачка, докато не стигнахме до малкото ресторантче, където всички бяхме вечеряли под звездите една вечер.

Нещото, стягащо гърдите ми, се поотпусна, като видях невредимата сграда, големите саксии с цитрусови дръвчета, въздишащи сред речния бриз. Бризът, носещ съблазнителните, наситени аромати на подправки, овкусено с чесън месо, къкрещ доматен сос… Облегнах гръб на парапета до крайречния булевард и загледах как сервитьорите обслужват препълнените маси.

— Кой знае — пророних в закъснял отговор. — Може пък и Неста да усвои кръвопиещия навик на Амрен. Определено повярвах на заплахата й да ми изтръгне гръкляна. Нищо чудно вкусът да й допадне.

Рис се засмя и звукът отекна в костите ми. После зае мястото до мен, опирайки лакти на парапета, прибрал крила плътно до гърба си. Вдишах дълбоко, за да изпълня дробовете си, кръвта си с цитрусово-морското му ухание. Той докосна с устни врата ми.

— Ще ме намразиш ли, ако отбележа, че Неста е… труден характер?

Засмях се тихо.

— Бих казала, че предвид обстоятелствата, всичко мина сравнително добре. Все пак се съгласи поне на едно нещо. — Прехапах долната си устна. — Не биваше да я питам пред всички. Беше грешка.

Той не продума, готов да ме изслуша докрай.

— Когато си с другите, как намираш равновесието между това да си Велик господар и част от семейството?

Рис се замисли.

— Не е лесно. Доста лоши решения съм взимал през вековете. Затова ще се наложи да те уведомя, че тази вечер вероятно е само началото.

От гърлото ми се изтръгна дълга въздишка.

— Трябваше да се досетя, че едва ли ще й е… приятно да разгласява за случилото се в Хиберн пред непознати. Сестра ми цял живот е била затворен човек, дори сред семейството си.

Рис се приведе да ме целуне отново по врата.

— По-рано днес, в апартамента на Амрен… — подхвана, отдръпвайки се, за да впери в очите ми нетрепващия си, открит поглед. — Не исках да я обидя.

— Извинявай, че ти се сопнах.

Той вдигна едната си тъмна вежда.

— Защо се извиняваш, по дяволите? Та аз обидих сестра ти; ти я защити. Имаше пълното право да ми сриташ задника.

— Не желаех да… подкопавам авторитета ти.

През очите му пробягаха сенки.

— А, ясно. — Той се обърна към Сидра и аз последвах примера му. Водата течеше лениво, а по тъмната й повърхност танцуваха отраженията от уличните лампи с елфическа светлина и ярките бижута на Дъгата. — Ето защо се получи… неловко този следобед. — Той потрепери и се извърна с лице към мен. — Свещена майко, Фейра.

Бузите ми пламнаха и го прекъснах, преди да е довършил.

— Ще ти кажа защо. Важно е винаги да се представяме като непоклатима, единна сила. — Драснах с нокът гладката повърхност на дървения парапет. — Особено ние двамата.

— Не и пред нашето семейство.

Приятна топлина се разля в тялото ми от тези думи — нашето семейство.

Рис хвана ръката ми и преплете пръстите ни.

— Заедно можем да ковем всякакви правила. Имаш пълното право да оспорваш решенията ми, да ме тласкаш в дадена посока. Както насаме, така и пред други. — Той изсумтя. — Е, ако ти скимне наистина да ми сриташ задника, предпочитам да го свършиш на уединено място, за да не ме подиграват после векове наред, но…

— Няма да подривам авторитета ти пред други. Нито пък ти моя.

Той запази мълчание, за да ми даде възможност да помисля, да се изкажа докрай.

— Докато сме пред хора, различни от приятелите ни, можем да спорим по връзката — добавих. — Засега обаче, през първите ми години тук, бих искала да покажем на света, че сме единни… Стига да оцелеем, разбира се.

— Ще оцелеем. — В думите му, по лицето му се четеше непоклатима воля. — Но искам без угризения да ме съдиш, да подлагаш на съмнение решенията ми…

— Въздържала ли съм се някога? — Той се усмихна. Аз обаче додадох: — И аз очаквам същото от теб.

— Уговорихме се. А сред семейството ни… ме ругай колкото желаеш. Даже настоявам.

— Защо?

— Защото е забавно.

Сръчках го с лакът.

— Защото си ми равна — обясни сериозно той. — Това означава, че освен да пазим гърбовете си един на друг, си дължим и пълна откровеност. Дължим си истината.

Плъзнах поглед по оживения град пред нас.

— Мога ли да ти сервирам малко истина тогава?

— Винаги — усмихна се той.

Въздъхнах.

— Мисля, че трябва да си предпазлив покрай Кеир. Не заради потресаващата му личност, а защото… Струва ми се, че може сериозно да нараниш Мор, ако сбъркаш някъде.

Рис прокара ръка през косата си.

— Знам. Знам.

— Струват ли си войските му? Струва ли си рискът да я нараниш?

— С Кеир работим заедно от векове. Вече трябва да е свикнала. И да, войските му си струват. Мраконосците са добре обучени, могъщи воини, които от твърде дълго бездействат.

Замислих се.

— Последния път, когато ходихме в Двора на Кошмарите, ме представи като своя курва.

Думата го накара да изтръпне.

— Сега обаче съм твоя Велика господарка — продължих, погалвайки с пръст опакото на ръката му. Той проследи движението ми с очи, а аз попитах с по-гърлен глас: — Според теб каква маска трябва да нося този път в Изсечения град, за да склоним Кеир да ни помогне?

— Ти решаваш — отвърна Рис, без да откъсва очи от пръста ми и кръговете, които чертаеше по кожата му. — Вече видя какъв съм там, какви сме ние. Ти преценяваш как да се впишеш в играта.

— Май ще трябва да реша скоро. Не само за тази среща, но и за другата, с Великите господари след две седмици.

Рис ме изгледа косо.

— Всички дворове са поканени.

— Съмнявам се той да се появи. Все пак е съюзник на Хиберн и очаква да го убием.

Речният бриз разроши синкавочерната му коса.

— Срещата ще се състои под влиянието на заклинание, което налага на всички ни временно примирие. Ако някой опита да го наруши, магията ще го накара да си плати прескъпо. Вероятно с живота си. Тамлин няма да прояви неблагоразумието да ни нападне. Нито пък ние него.

— Защо изобщо да го каним?

— Ако го изключим, само ще го озлобим още повече. Повярвай ми, нямам никакво желание да го виждам. Нито пък Берон. Който в момента е по-високо в списъка ми със смъртни врагове дори от Тамлин.

— Таркуин също ще присъства. А ние сме на доста челна позиция в неговия списък.

— Независимо от кървавите рубини, не би допуснал грешката да ни нападне по време на срещата.

Рис въздъхна през нос.

— На колко съюзници можем да разчитаме? Ако не броим Кеир и Изсечения град.

Надникнах надолу по крайречния булевард. Вечерящите и гуляещи елфи бяха твърде заети с развлеченията си, за да ни обърнат внимание, колкото и лесно да се разпознаваха крилата на Рис. И все пак мястото май не беше особено удачно за подобен разговор.

— Не съм сигурен — призна Рис. — Вероятно на Хелион и Двора на Деня. Калиас… може би. От случките В недрата на Планината отношенията ни с Двора на Зимата са доста обтегнати.

— Предполагам, че Азриел ще проучи по-подробно въпроса.

— Вече тръгна на лов за информация.

Кимнах.

— Амрен каза, че двете с Неста имали нужда от помощ с проучванията около поправянето на стената. — Махнах към града. — В коя библиотека мога да намеря подобна литература?

Рис вдигна вежди.

— Сега ли? Работохолизмът ти кара моя да изглежда някак жалък.

— Утре, умнико — смъмрих го аз.

Той се засмя и разпери леко крила, преди отново да ги прибере плътно зад гърба си. Крилата… крилата, които беше показал пред Люсиен.

— Май вярваш на Люсиен.

Не точно въпрос. Рис килна глава.

— Вярвам на факта, че в момента държим единственото нещо, което иска повече от всичко друго на света. И докато е така, ще се стреми да ни угажда. Но ако нещата се променят… Пропиляваше уменията си в Двора на Пролетта. И не без причина носеше маска на лисица. — Устата му се кривна на една страна. — Ако отведе Илейн обратно в Пролетта, или където и да било другаде… вярваш ли искрено, че няма да продаде наученото тук? За собствена облага, или за да подсигури безопасността й?

— Но тази вечер не скри нищо от нето.

— Нито пък му дадох информация, с която би подпомогнал атаката на Хиберн. Кралят по всяка вероятност вече знае, че ще потърсим съюзничество с Кеир, както и начин да възпрем разрушаването на стената. Все пак дори не се помъчи да прикрие разследването на Брана и Дагдан. Освен това несъмнено е предвидил опита ни да сплотим Великите господари. Затова и ще обявя мястото на срещата по-натам. Но дали тогава да го разкрия на Люсиен? Да го взема с нас?

Обмислих въпросите му, един от който беше: Аз самата вярвах ли достатъчно на Люсиен?

— Не знам — признах си с въздишка. — Не ми се иска Илейн да се превръща в пионка.

— Знам. Но никога не е лесно.

Рис се справяше с подобни трудности от векове.

— Искам да изчакам, да видя какво ще стори Люсиен през следващите две седмици. Как се държи с нас и с Илейн. Какво мисли за него Азриел. — Свъсих вежди. — Не е лош по природа, не е зъл.

— Определено.

— Просто… — Срещнах спокойния му, уравновесен поглед. — Рисковано е да му се доверяваме безусловно.

— Призна ли ти какво е отношението му към Тамлин?

— Не. Но не пожелах да го притискам. Изпитваше… угризения за случилото с мен, за Хиберн и Илейн. Дали щеше да се чувства така, ако Илейн не присъстваше в картинката? Не знам, може би. И все пак едва ли щеше да напусне Двора на Пролетта.

Рис отмести косата от лицето ми.

— Всичко това е част от играта, скъпа Фейра. На кого да вярваш, кога да му вярваш, каква информация да му поднесеш и срещу каква цена.

— На теб харесва ли ти да я играеш?

— Понякога. Точно сега не. Не и когато толкова много е заложено на карта. — Той погали с пръсти челото ми. — Когато имам толкова много за губене.

Долепих длан до гърдите му, точно върху илирианските татуировки под дрехите му, върху сърцето му. Равномерното туптене отекна в плътта и костите ми.

Забравих града около нас, когато срещнах очите му, когато устните му пророниха до кожата ми:

— Ще продължим да градим планове за бъдещето, независимо от надвисналата война. А аз ще продължа да градя планове за нашето бъдеще.

Гърлото ми пламна, но кимнах.

— Заслужаваме щастие — пророни Рис и искрата в очите му ми подсказа, че е запомнил думите ми от покрива на градската къща след нападението. — И ще се боря с всички сили, за да ни го осигуря.

— Ще се борим заедно — промълвих дрезгаво. — Повече никога няма да си сам.

Твърде много. Вече беше жертвал твърде много, а явно още не вярваше, че е достатъчно.

Рис само надникна през широкото си рамо към приветливия ресторант зад нас.

— Първата вечер, когато всички дойдохме тук — подхвана той, а аз проследих погледа му до сервитьорите, обслужващи масите с всеотдайна прецизност, — когато каза на Севенда, че храната му те пробужда… — Той поклати глава. — За пръв път те виждах толкова… спокойна. Сякаш наистина се пробуждаше, оживяваше отново. Изпитах такова облекчение, че едва не повърнах на масата.

Спомних си дългия му, странен поглед, когато най-сетне проговорих. И дългата разходка до къщата след това, когато чухме музиката, която ми беше изпратил в килията В недрата на Планината.

Отблъснах се от парапета и го подръпнах към моста, простиращ се над Сидра — и водещ към дома. Бях готова поне засега да оставя разговора за жертвите, които изискваше войната.

— Да се поразходим през Дъгата.

Блещукащото, пъстроцветно бижу на града, туптящото сърце, приютило квартала на творците. Кипящо от енергия и живот в този късен час.

Хванах го под ръка и казах:

— Ти и този град ми помогнахте да се събудя, да оживея. — Очите му просветнаха и аз вдигнах усмихнато лице към него. — И аз ще се боря с всички сили, Рис. С всички.

Той само целуна върха на главата ми и ме притисна по-близо до себе си, докато прекосявахме Сидра под звездното небе.