Двор от крила и разруха

Глава 57

— В никакъв случай — отсече Мор, когато я издърпах на няколко метра от Неста. — В никакъв случай. — Повтори със заглушен от шумотевицата на битката и дъжда глас.

Кимнах рязко към долината под нас.

— Върви да се биеш при тях. Тук само си губиш времето. Нужна си им. — Самата истина. — Касиан и Аз имат нужда от теб, за да изтласкат предните редици.

Сифоните на Касиан действително започваха да мъждукат.

— Рис ще ме убие, ако ви зарежа тук.

— Нищо подобно няма да стори и много добре го знаеш. Обградил е лагера с предпазни заклинания, а и както ти показах, не съм беззащитна.

Не й бръщолевех точно лъжи, но… Сюриелът можеше и да не се появи, ако Мор дойдеше с мен. А кажех ли й къде отивам, за нищо на света нямаше да ме пусне сама.

Не можехме да си позволим лукса да чакаме информация от Юриан. За каквото и да било. Налагаше се да предприема нещо — веднага.

— Върви да се биеш. Накарай тези хибернски копелета да пропищят.

Неста откъсна очи от касапницата едва колкото да добави:

— Помогни им.

Защото Касиан отново си беше набелязал хибернски командир. С надеждата пак да сплаши войниците.

Мор сбърчи вежди и подскочи, заставайки почти на пръсти.

— Добре, но… бъдете нащрек. И двете.

Отговорих й с нахакан поглед и тя се спусна към шатрата си. Когато излезе, закопчавайки няколко ножници по бронята си, ми отдаде чест и се ответря към бойното поле… Изникна до Азриел точно когато някакъв вражески войник го връхлиташе откъм гърба.

Мор прониза гърлото му, преди да е отвърнал на удара.

Сетне си запроправя път към Касиан и разкъсаната фронтова линия отвъд него. Мократа й златиста коса просветваше като слънчев лъч сред калта и тъмните брони.

Войниците закрещяха. И нададоха още повече глас, когато Азриел зае позиция до нея с грейнали сини Сифони. Двамата опитаха заедно да си осигурят излаз към Касиан…

Но изминаха едва три метра, преди врагът наново да ги обкръжи. Преди напорът на околните тела да погребе дори косите на Мор сред калта и дъжда.

Неста долепи ръка до голата си, мокра шия. Касиан пак се устреми към хибернския капитан — сега обаче по-бавно.

Веднага. Трябваше веднага да направя нещо. Обърнах се и сторих само крачка, преди сестра ми да попита със сбърчено чело:

— Тръгваш ли си?

— Бързо ще се върна — беше едничкият ми отговор.

Не смеех да си помисля колко ли от армията ни щеше да е оцеляла, когато се завърнех.

Щом се отдалечих, Неста отново впери взор в битката. И с обливана от дъжда коса продължи неуморното си бдение над генерала, воюващ в долината под нас.

Необходимо бе да намеря сюриела.

Въпреки че Илейн не съзираше цялата хибернска армия, си струваше да опитам.

В шатрата й беше сумрачно и почти тихо, а грохотът от сечта бе далечен и почти като насън.

Малката ми сестра лежеше в леглото си будна, впила поглед в платнения покрив.

— Помогни ми да открия нещо — заповядах й, ръсейки дъждовна вода навсякъде, и разгърнах картата върху бедрата й.

Не особено деликатен подход, но поне тонът ми я провокира да се надигне. И да запримига срещу картата на Притиан.

— Нарича се сюриел и има цяла раса от такива. Ето… ето как изглежда — казах и посегнах да хвана ръката й, за да й покажа. Но се поколебах. — Може ли да ти покажа?

Кафявите очи на сестра ми бяха премрежени.

— Ще вмъкна образа му в съзнанието ти — поясних, — за да знаеш какво е онова, което издирваме.

— Не знам как да го търся — промълви Илейн.

— Пробвай поне.

Трябваше да помоля Амрен да обучи и нея.

Илейн закова погледа си в мен, после в картата, а накрая кимна.

Съзнанието й не беше защитено с щитове, с каквито и да било прегради. Портите към него… Те бяха от масивно желязо, обрасло в увивни цветя — поне такива си ги представях. Цветовете им бяха притворени и дремещите им пъпки се криеха сред плетеница от листа и тръни.

Прекрачих прага им, навлизайки в преддверието на съзнанието й, и поставих образа на сюриела там, опитвайки да му придам безобидност — да го обгърна с истината, че колкото и страховито да изглеждаше, не ме беше наранил.

Въпреки това Илейн изтръпна, когато напуснах съзнанието й.

— Защо?

— Може да ми отговори на някои важни въпроси. Спешно.

В противен случай нямаше да ни остане армия, с която да преборим хибернската, дори след като го откриех.

Илейн пак надникна към картата. Сетне и към мен. И накрая затвори очи.

Те се размърдаха изпод клепачите й, чиято кожа беше толкова фина и прозирна, че сините венички под нея приличаха на малки реки.

— Рее се… — прошепна тя. — Рее се по света като… като диханието на западния вятър.

— Накъде?

Тя вдигна ръка и показалецът й закръжи над картата, над дворовете.

Накрая кацна бавно.

— Натам — промълви сестра ми. — Движи се натам. В този момент.

Погледнах къде бе спрял пръстът й и кръвта се изцеди от лицето ми.

Средните земи.

Сюриелът се придвижваше към онази древна гора в Средните земи. Само на километри южно от…

От Горската тъкачка.

Ответрях се на пет скока разстояние. Едва дишах, останала почти без сили заради магическата заблуда от предишния ден, от пламъка, който бях призовала, за да се изсуша, и ответряването от бойното поле право в сърцето на древната гора.

Въздухът беше толкова тежък и задушлив, колкото предния път, а гората — все така потънала в мъх, обгърнал чворестите брези и сивите камъни, надничащи изпод шумата. Пак ме посрещна и същата тишина.

Докато се ослушвах и издирвах съществото с откъслеците от магията си, ми хрумна, че май наистина трябваше да доведа Мор със себе си.

Поех бавно със стъпки, заглушени от мъха. Обострих до краен предел слуха си, зрението си. Колко далечна, колко нищожна ми се струваше оттук битката на юг.

Преглътнах и звукът отекна в ушите ми.

В тази гора дебнеха и други твари освен Тъкачката. А тя самата… Стрига — така я бе нарекъл Резбарят. Сестра му Стрига. А брат им… ужасяващо същество, избрало друга част на света.

Извадих илирианския си меч и металът изсвистя в гъстия въздух.

Древен, сипкав глас попита зад гърба ми:

— Идваш да ме убиеш или пак да молиш за помощ, Фейра Арчерън?