Двор от крила и разруха

Глава 50

Този път не ни посрещна жрица, която да ни поведе към черната яма в сърцето на библиотеката. А Амрен като по чудо мълчеше, докато слизахме надолу.

Щом стигнахме най-долното ниво, онзи непрогледен мрак, стъпките ни останаха единственият звук наоколо.

— Искам да говоря с теб — заявих на чернотата, дебнеща отвъд обсега на малкото светлина, която се процеждаше отгоре.

Никой не може да ме призовава.

— Аз те призовавам. Идвам да ти предложа компания. Както се уговорихме.

Мълчание.

В следващия миг усетих как се промъква, увива се около нас, поглъщайки светлината. Амрен изруга тихо.

Водиш ми… какво ми водиш?

— Някого като теб. Но може и ти да станеш като него.

Говориш със загадки.

Хладна, безплътна ръка докосна тила ми и едва се стърпях да не отстъпя назад към светлината.

— Бриаксис. Името ти е Бриаксис. И някой те заключил тук долу преди много време.

Мракът застина.

— Идвам да ти предложа друга сделка.

Амрен седеше неподвижно и безмълвно, както я бях помолила. Само ми кимна утвърдително. Значи, когато назрееше моментът, можеше да отмени заклинанията, които държаха Бриаксис в тази яма.

— Във война сме — подхванах, мъчейки се да задържа гласа си спокоен. — Ужасяваща война, която ще се разрасне навсякъде. Ако те освободя, ще се биеш ли на наша страна? За мен и моя Велик господар?

Съществото — Бриаксис — не отговори.

Сръчках Амрен с лакът.

Тя продума с глас, едновременно млад и стар, също като неговия:

— В замяна ще те измъкнем от тази дупка.

Сделка. Елементарна, силна магия. Една от най-великите в Книгата.

Това е моят дом.

Замислих се.

— Тогава какво искаш в замяна?

Мълчание.

Слънчева светлина. И лунна. И звездна.

Отворих уста да кажа, че дори Великата господарка на Двора на Нощта не може да обещае подобно нещо, но Амрен ме настъпи и предложи вместо мен:

— Прозорец. Високо горе.

Не огледало, каквото си бе пожелал Резбарят. Прозорец в планината. Множество скални късове трябваше да изсечем, но…

— Това ли е?

Този път Амрен скочи с цялата си тежест върху крака ми.

Бриаксис прошепна в ухото ми:

Ще мога ли да плячкосвам на воля по бойните полета? Да пия страха и ужаса на погиващите, докато се заситя?

С леко гузна съвест отвърнах:

— Да. Но само на хибернските войници. И само до края на войната.

В чиято и полза да беше той.

Миг мълчание.

Какво да направя тогава?

Посочих Амрен.

— Тя ще ти обясни. И ще вдигне заклинанията, когато ни потрябваш.

Ще чакам.

— Добре, уговорихме се. Ще се подчиняваш на нашите заповеди в тази война, ще се биеш на наша страна, докато си ни потребен, а в замяна… ние ще доведем светлината на слънцето, луната и звездите в дома ти.

Поредният затворник, обикнал килията си. Може би Бриаксис и Резбарят трябваше да се срещнат. Древен бог на смъртта и лицето на кошмарите. Картината, която бих нарисувала — страховита, но и някак примамлива, започна да пуска корени надълбоко в съзнанието ми.

Задържах раменете си отпуснати, стойката си — възможно най-спокойна, докато мракът се увиваше около мен, усукваше се между двете ни с Амрен. Накрая промълви в ухото ми:

Уговорихме се.

Когато отново се събрахме във фоайето на градската къща, за да се ответреем до илирианския лагер, се бях преоблякла в бойните си кожени дрехи, скрила под ръкава новата си татуировка.

Никой не се поинтересува къде съм ходила. Макар че Мор ме огледа от глава до пети и попита:

— Къде е Амрен?

— Още се рови из Книгата — отвърнах тъкмо когато Рис се ответряваше в градската къща.

И не лъжех. Амрен наистина щеше да остане тук, докато не ни потрябваше на бойното поле.

Рис килна глава.

— Какво търси? Стената вече я няма.

— Каквото и да е — отговорих. — Например начин да обезвредим Котела, без съдържанието на главата ми да се втечни наново.

Рис настръхна и отвори уста да възрази, но аз го прекъснах.

— Трябва да има друг начин. Амрен е уверена, че има. Не пречи да потърси. И да издири друго заклинание, с което да спрем краля.

А когато не се занимаваше с тези неща… Амрен овладяваше сложните заклинания, които държаха Бриаксис под библиотеката — за да ги прекъсне в мига, в който го призовях на бойното поле. Чак когато хибернската армия ни налетеше с пълната си мощ. Щом не можех да набавя Оуроборос за Резбаря… трябваше да се задоволя с Бриаксис.

Не си обяснявах напълно защо бях преценила да не споделям този план с останалите.

Очите на Рис просветнаха. Несъмнено се бореше с идеята за моята роля в обезвреждането на Котела, в случай че не намерехме друго решение. Въпреки това кимна.

Преплетох пръсти с неговите и той ги стисна.

Зад мен Мор хвана Неста и Касиан за ръцете, за да ги ответрее до лагера, докато Азриел свикваше сенките си, а Илейн стоеше до него, наблюдавайки смаяно представлението му.

Но всички се поколебахме. И аз си позволих да огледам за последно мебелите, дървените ламперии и изобилното слънце. Да послушам звуците на Веларис, детския смях по улиците, песента на чайките.

В настаналото помежду ни мълчание съзнавах, че и приятелите ми вършат същото.

Рис се покашля и кимна на Мор. Тя изчезна заедно с Касиан и Неста. Азриел хвана нежно ръката на Илейн, сякаш се боеше да не я нарани с белезите си, и също се ответря.

Когато с Рис се оказахме сами, се полюбувах за миг на меката слънчева светлина, изливаща се през прозорците на входната врата. Вдишах аромата на хляба, който Нуала и Серидуен бяха изпекли тази сутрин заедно с Илейн.

— Бриаксис — пророних. — Така се казва съществото в библиотеката.

Той вдигна вежда.

— Така ли?

— Предложих му сделка. За да се бие на наша страна.

Във виолетовите му очи затанцуваха звезди.

— И какво отвърна Бриаксис?

— Че иска прозорец, през който да вижда звездите, луната и слънцето.

— Обясни му, че очакваме от него да изтреби враговете ни, нали така?

Побутнах го с хълбока си.

— Библиотеката е негов дом. Иска само да го подобри.

Крива усмивка подръпна устните на Рис.

— Е, щом така или иначе ще трябва да преобразявам дома си, за да постигна стандарта на Тесан, защо пък да не сътворя и един прозорец за клетата твар.

Този път го сръчках с лакът в ребрата. Още носеше елегантните си дрехи от срещата.

— Явно армията ни набъбна с една бройка — засмя се той. — Горкият Касиан… сигурно ще се поболее, като види новия си войник.

— Ако имаме късмет, и на Хиберн ще се отрази така.

— Ами Резбарят?

— Да си гние в онова подземие. Нямам време за игричките му. Бриаксис ще трябва да свърши работа.

Рис надникна към ръката ми, като че и през ръкава виждаше новия, втори черен обръч около предмишницата ми. Вдигна сключените ни пръсти и целуна опаката страна на дланта ми.

Плъзнахме по още един мълчалив поглед около градската къща, попивайки всяка подробност, тишината, която сега я обгръщаше като тънък слой прах.

Рис пророни тихо:

— Чудя се дали ще видим отново тази къща и Веларис.

Надигнах се на пръсти и го целунах по бузата.

— Ще ги видим — обещах му, докато тъмният вятър се завихряше около нас, за да ни отведе в илирианския военен лагер. Притиснах се към него и добавих: — Ще видим всичко отново.

И когато погаленият от нощта вятър ни понесе надалеч, към войната, към незнайни опасности… се молех обещанието ми да се сбъдне.