Двор от крила и разруха

Глава 75

Котелът сякаш замърка в присъствието на Илейн, а кралят на Хиберн се свлече на колене, дращейки острието, щръкнало през гърлото му. Илейн отстъпи крачка назад.

Докато се давеше в собствената си кръв, кралят впи смаян поглед в Неста. Голямата ми сестра скочи на крака.

И тръгна не към Илейн, а към него.

Тя хвана обсидиановата дръжка на Изповедника.

И бавно, като че се наслаждаваше на усилието… започна да върти острието. Не около оста му, а по-дълбоко във врата на краля.

Илейн се спусна към Касиан, който, макар и задъхан, се усмихваше мрачно, докато Неста въртеше и въртеше острието във врата на краля. Прерязваше плът, кост и сухожилия.

Преди решаващия тласък Неста погледна краля в лицето. Той още се мъчеше трескаво да избута острието от гърлото си.

И очите на сестра ми придобиха същото онова изражение, същия онзи блясък, който бях съзряла у тях, когато преди толкова много време го бе посочила с пръст, кълнейки се, че ще го убие. Сестра ми се позасмя, сякаш и тя си го спомняше.

После тласна острието, като че натикваше прът в огромно воденично колело.

Кралят облещи очи, а след миг главата му се търкулна от раменете.

— Неста — простена Касиан, пробвайки да се добере до нея.

Кръвта на краля плисна по кожените й доспехи, по лицето й.

На Неста обаче това не й пречеше. Тя просто се наведе, взе падналата глава и я вдигна. Вдигна я пред себе си и се вторачи в нея — в мъртвите очи на Хиберн, в зейналата му уста.

Не се усмихна. Само продължи да се взира и взира в трофея си.

Свирепо. Непоклатимо. Варварски.

— Неста — прошепна Илейн.

Неста примигна и сякаш проумя какво бе сторила, чия глава държеше.

Какво бяха извършили двете с Илейн.

Окървавените й ръце пуснаха главата на краля.

Чак когато тупна върху зеления мъх, Котелът явно също осъзна случилото се. Че Илейн… Илейн бе защитила крадлата. Илейн, на която бе дарил такива сили, на която толкова се бе възхитил, че беше пожелал да й даде нещо от себе си.

Ала нямаше да нарани Илейн дори в стремежа да си върне откраднатото.

Започна да се оттегля в минутата, в която Илейн забеляза трупа на баща ни на съседната полянка.

В минутата, в която изпищя.

Не.

Понечих да се спусна към тях, но Котелът беше твърде бърз. Твърде силен.

И ме повлече назад, назад, назад през бойното поле.

Като че ли никой не знаеше за смъртта на краля. А нашите армии…

Рис и другите Велики господари се бяха отдали напълно на чудовищата, живели скрити под кожите им; зарязваха след себе си полета от умиращи войници — разкъсани, изкормени, разсечени надве. А Хелион…

Великият господар на Деня беше окъпан в кръв, златистите му пера — обгорени и съдрани на места, но той продължаваше да се бори срещу хибернския командир, който си оставаше непокътнат. Със спокойно лице. Сякаш знаеше, че днес може да надвие Хелион Заклинателя.

Пак полетяхме в дъга през бойното поле. Към Бриаксис — и той още се биеше, подкрепяйки човешката армия на Грейсън. Като черен облак им проправяше път, бранеше ги. Бриаксис, олицетворението на страха, закриляше простосмъртни.

Минахме покрай Дракон и някаква чернокоса жена с кожа като тъмен мед. Двамата се бореха срещу…

Юриан. Воюваха с Юриан. Дракон имаше да урежда древни сметки с него — Мириам също.

Прехвърчахме толкова светкавично покрай тях, че не можах да чуя какво говореха, не можах да видя дали Юриан се съпротивляваше, или просто опитваше да отблъсне атаката им, докато им обясняваше нещо. Мор изскочи отнякъде — окървавена, с ранен крак — и им се разкрещя, но тяхната свада бе най-малкият ни проблем.

Защото армиите ни…

Хиберн ни надвиваше. Щяха да се справят дори без краля, дори без Котела. Пламът, който кралят бе разпалил в тях, вярата им, че са били онеправдани, забравени… Щяха да продължат да се бият независимо от всичко. Никакъв компромис не беше в състояние да ги усмири; само пълното възвръщане на онова, върху което още смятаха, че имат права, че заслужават.

Бяха твърде много. Толкова много. А нашите сили се изчерпваха.

Котелът подемаше и подемаше шеметния си полет, отдръпвайки се към черното си тяло.

Отнякъде проехтя болезнен рев — рев, който разпознах, дори излязъл от различно, чудовищно гърло.

Рис. Рис…

Грохваше, нуждаеше се от помощ…

Котелът се всмука обратно в себе си и аз отново се озовах на върха на онази канара.

Пред Амрен, която ме пляскаше по лицето и крещеше името ми.

— Глупаво момиче — изписка тя. — Не му се давай!

Рис беше ранен. Рис губеше битката…

Скочих обратно в тялото си. Ръката ми остана върху Котела. Като жива връзка. Но сега, когато и той се беше върнал в себе си… примигнах. Можех да примигна.

Амрен въздъхна.

— Какво, по дяволите…

— Кралят е мъртъв — процедих със студен, непознат глас. — Скоро и ти ще бъдеш.

Готова бях да я убия заради това, че ни беше предала поради непонятно каква лична причина…

— Знам — отвърна тихо Амрен. — И трябва да ми помогнеш.

Почти пуснах Котела от изненада, но тя поклати глава.

— Не прекъсвай връзката. Необходимо е да ми бъдеш… мост.

— Не разбирам.

— Сюриелът… дал ти е послание. За мен. Само за мен.

Сбърчих чело.

Амрен поясни:

— Отговорът в Книгата не беше заклинание за овладяване. Излъгах ви. Всъщност беше… заклинание за освобождаване. На мен самата.

— Какво?

Тя погледна към клането наоколо, воплите на умиращите ни обграждаха отвсякъде.

— Мислех, че за да овладееш Котела, ще имаш потребност от сестрите си, но след като се изправи пред Оуроборос… разбрах, че ще се справиш и сама. А после идва мой ред. Защото, когато ме освободиш от това тяло със силата на Котела, когато ме отприщиш, възвръщайки истинската ми форма… ще залича тази армия. До последния войник.

— Амрен…

Мъжки глас се обади умолително иззад гърбовете ни:

— Недей.

Вариан изникна по каменистата пътека — задъхан, оплискан с кръв.

Амрен се подсмихна.

— Същинска хрътка, хванала следа.

— Недей — повтори принцът.

— Освободи ме — нареди Амрен, без да го удостои с внимание. — Нека сложа край на всичко това.

Поклатих глава.

— Тогава… тогава няма да си вече ти. Сама каза, че няма дори да ни помниш.

Амрен се засмя едва-едва — на мен, на Вариан.

— От толкова много хилядолетия ги наблюдавам. Човеците. И в моя свят имаше човеци. Гледах ги как се обичат, как се мразят, как водят безсмислени войни и изковават безценния мир. Как градят живота си, градят светове. На мен… на мен не ми беше позволено да участвам. Не бях създадена така, не ми беше отредено. Ето защо просто ги наблюдавах. И когато дойдох тук… това беше първата ми себична постъпка. Дълго, дълго време си мислех, че е наказание, задето бях пренебрегнала заповедите на баща си, задето исках нещо друго. Смятах, че този свят е някакъв ад, в който ме бе заключил заради неподчинението ми.

Амрен преглътна.

— Но вече се замислям… чудя се дали баща ми не е знаел. Дали не бе забелязал как въздишам по любовта и омразата, по творенията им, дали не е отворил онази дупка в света не като наказание… а като дар. — Очите й лъщяха. — Защото наистина го изживях като дар. Времето тук, с вас. С всички вас. За мен беше истински дар.

— Амрен — прошушна Вариан и се свлече на колене. — Умолявам те…

— Кажи на Великия господар — рече приглушено тя — да оставя чаша и за мен.

Не бях сигурна дали в сърцето ми имаше място дори и за още една капчица скръб. Притиснах ръка към Котела и промълвих през сковано гърло:

— Добре.

Тя се обърна към Вариан с горчива усмивка върху червената си уста.

— Най-много наблюдавах човеците, които се обичаха. Не разбирах как се случва. Защо. — Тя спря на крачка от Котела. — Но вярвам, че с теб го разбрах. Може би и това е било дар. Последният.

Лицето на Вариан се изкриви от болка. Ала повече не понечи да я възпре.

Тя се извърна и към мен. И изрече думите в главата ми — заклинанието, което трябваше да си повтарям наум, да почувствам, да изпълня. Кимнах.

— Когато ме освободиш — додаде Амрен, — не бягайте. Ще привлечете вниманието ми.

Тя вдигна нетрепваща ръка към моята.

— Щастлива съм, че те познавах, Фейра.

Усмихнах й се и склоних глава.

— Аз също, Амрен. Аз също.

Амрен стисна китката ми. И се хвърли в Котела.

Борих се. Борих се с всяка глътка въздух да изрека заклинанието, затънала до лакът в тъмната вода на Котела, в която се беше гмурнала Амрен. Изговорих думите с езика си, със сърцето си, с кръвта и костите си. Изкрещях ги с пълно гърло.

Пръстите й пуснаха китката ми, изпарявайки се като роса под лъчите на утринното слънце.

Заклинанието докрай се изниза от мен и аз отскочих назад. Вариан ме хвана, преди да падна, и ме притисна здраво, докато и двамата се взирахме в чернотата на Котела, в кротката повърхност на водата му.

След малко принцът прошепна:

— Тя дали…

Започна от дълбините на земята под нас. Сякаш беше стигнала до ядрото й.

Позволих на Вариан да ме издърпа няколко стъпки назад и в следващия миг грохотната вълна се издигна с тътен през земята, устремена към нас, към Котела.

Имахме време само колкото да се втурнем зад най-близката скала, преди да ни връхлети.

Котелът се натроши на три парчета, разпуквайки се като разцъфнало цвете.

И тогава я видяхме.

Избухна от доскорошната си земна обвивка с ослепителна светлина. Светлина и огън.

Ревеше яростно — от триумф, гняв и болка.

И можех да се закълна, че зърнах величествени, горящи крила да се разгръщат широко, всяко перце — лумнал въглен; че мярнах корона от седефено сияние да кръжи над пламтящата й коса.

Тя… нещото в Амрен застина.

Погледна към нас, към бойното поле, където семейството ни, приятелите ни още воюваха.

Сякаш се опитваше да ни каже: „Помня ви“.

Сетне изчезна.

Разпери крила, огънят я обгърна и тя полетя като пламтяща стихия към хибернската армия.

Войниците се разбягаха.

Амрен ги нападна подобно на чук, даряващ ги с огън и жулел.

Стрелна се през тях, изпепелявайки всичко по пътя си, поглъщайки стръвно смъртта им. Някои загиваха само от гибелната й близост.

Чух рева на Рис, беше същият като нейния. Триумф, гняв, болка. И предупреждение. Войниците му да не бягат от нея.

Малко по малко Амрен изтребваше необятната хибернска армия. Малко по малко заличаваше покварата им, заплахата им. Страданието, което носеха със себе си.

Разби на парчета хибернския командир, готов да нанесе фаталния удар към Хелион. Разби го на парчета така, сякаш беше от стъкло. От него остана единствено пепел.

Но силата й — дори тя започваше да бледнее. Да гасне въглен по въглен.

Въпреки това Амрен се устреми към морето, където армията на баща ми и Васа се сражаваше ведно с народа на Мириам. Цели кораби с хибернски войници се превръщаха в статуи след полъха на крилата й.

Като че бе изсмукала живота им. Макар и собственият й да мъжделееше.

Когато достигна и последния кораб, най-последния кораб на вражеската армада, вече беше просто пламък, носен от вятъра.

А щом и този кораб замръзна сред морето…

Остана само светлина. Ярка, бистра светлина, танцуваща по вълните.