Двор от крила и разруха

Глава 12

— Баща ни — рече на Люсиен онзи, допрял нож до гърлото ми — е засегнат, че не мина да ни поздравиш.

— Имаме спешна работа и не можахме да отделим време — отвърна хладнокръвно Люсиен, смогвайки да се овладее.

Мъжът се засмя престорено и острието се впи още повече в кожата ми.

— Аха. Говори се, че вие двамцата сте избягали заедно. Сложили сте рогца на Тамлин — ухили се широко непознатият. — Не предполагах, че си способен на такова нещо, малки братко.

— Явно е много способен в кревата — подхилна се един от другите.

Плъзнах поглед към мъжа над мен.

— Съветвам ви да ни освободите незабавно.

— Достопочтеният ни баща желае да ви види — заяви той със змийска усмивка. Ножът му не трепна. — Затова ще ни придружите до дома му.

— Ерис — обади се предупредително Люсиен.

Името прокънтя из тялото ми. Над мен, само на сантиметри… стоеше някогашният годеник на Мор. Онзи, който я бе изоставил, след като беше намерил обезобразеното й тяло на границата. Наследникът на Великия господар.

Можех да се закълна, че призрачни нокти се вкопчиха в дланите ми.

Ако ни бяха нападнали само след ден-два, вероятно щях да мога да прережа гърлото му с тях.

Ала нямахме толкова време. Разполагах единствено с настоящия момент. И трябваше да го оползотворя максимално.

Ерис ми нареди с леден, отегчен глас:

— Ставай!

И тогава я усетих — магията ми се пробуждаше, като че сръчкана с ръжен. Сякаш престоят ми в тези земи, сред чистокръвните им повелители, някак й бе вдъхнал живот, бе накарал отровата в кръвта ми да кипне. Превръщайки я в пара.

Чувствайки близостта на студеното острие до врата ми, позволих на Ерис да ме вдигне на крака, а другите двама изправиха Люсиен, преди да е успял да го стори сам.

Щях да имам право само на едничък опит. Налагаше се да използвам всичко наоколо.

Срещнах очите на Люсиен.

И той видя потта по слепоочията ми, по горната ми устна, докато кръвта ми се нажежаваше.

Кимна едва забележимо и друг знак не ми трябваше.

Ерис щеше да ни отведе при Берон, който щеше или да ни убие за удоволствие, или да ни продаде за солидна сума, или да ни задържи в тъмниците си за неизвестен период. А като знаех какво са причинили на любимата на Люсиен, на Мор…

— След теб — каза галантно Ерис, свали ножа от гърлото ми и ме бутна напред.

А аз точно това и чаках. Равновесието, беше ме научил Касиан, правеше победата във всеки бой.

За да ме тласне напред, Ерис загуби своето и аз използвах силата на собственото му движение срещу него.

Завъртях се толкова светкавично, че дори не забеляза как попаднах в сваления му гард и забих лакът в носа му.

Ерис залитна назад.

Пламъци удариха другите двама, а Люсиен отскочи настрана, когато полетяха с панически крясъци към вътрешността на пещерата.

Призовах всяка искрица от огъня си, образувайки стена между нас и нападателите ни. Затваряйки братята му в пещерата.

— Бягай! — пророних, но Люсиен вече стоеше до мен, сграбчил лакътя ми за опора, докато пламъкът ми гореше все по-жарък и по-жарък.

Нямаше да ги задържи за дълго. Вече долавях как нечия сила се противопоставя на моята.

Имахме обаче и друго оръжие.

Люсиен се досети за него в същия момент, в който и аз.

С лъснало от пот чело той запрати белязаната си от огън мощ към камъните над нас. По главите ни се посипаха прахоляк и скални късчета.

Влях жалките останки от магията си в следващия удар на Люсиен.

И следващия.

Щом ядното лице на Ерис изплува от огнената ми стена, грейнало като образа на новоизсечен бог на гнева, с Люсиен срутихме пещерния покрив.

Пламъци изригнаха през тесните пролуки на грамадата досущ като змийски езици, но рухналите камъни дори не потръпнаха.

— Побързай! — извика задъхано Люсиен.

Без да изрека и дума, хукнах след него към нощта навън.

Раниците ни, оръжията ни, храната ни… всичко остана в пещерата.

Аз носех два кинжала, Люсиен — един. Аз бях загърната с пелерината си, но… той наистина ме беше завил със своята. Затова сега трепереше от студ, докато се катерехме трескаво по планинския скат, без да спираме дори за глътка въздух.

Ако си бях останала човек, вече нямаше да съм сред живите.

Студът пронизваше костите ни, а виещият вятър сякаш ни шибаше с възпламенени бичове. Зъбите ми тракаха, пръстите ми бяха толкова вкочанени, че едва съумявах да се закрепя за вледенения гранит километър след мъчителен километър през планината. Вероятно и двамата се отървахме на косъм от премръзване единствено благодарение на пламъчето, което тъкмо започваше да се разпалва във вените ни.

Не спряхме нито веднъж заради неизречения страх, че сторихме ли го, студът щеше да изсмуче и мъничкото ни топлинка и повече нямаше да помръднем. Или пък братята на Люсиен щяха да ни настигнат.

Пробвах отново и отново да изкрещя на Рис по връзката ни. Да се ответрея. Да призова крила и да отлетя с Люсиен от планинския проход, през чиито снегове се влачехме — снегове, дълбоки до кръста и толкова сбити на места, че трябваше да пълзим по повърхността им, одирайки кожите си на грапавия лед.

Гибелфът още държеше по-голямата част от силата ми в задушаващата си хватка.

Сигурно наближавахме границата на Двора на Зимата, повтарях си, докато примижавахме срещу поредния порив на ледения вятър, нахлул откъм отсрещния край на тесния планински проход. Наближавахме я, а щом я преминехме, Ерис и другите нямаше да посмеят да навлязат в чужда територия.

Мускулите ми крещяха при всяка стъпка, ботушите ми бяха подгизнали от разтопения сняг, стъпалата ми бяха плашещо безчувствени. Прекарала бях достатъчно човешки зими в гората, за да познавам опасностите, които криеше студеното, мокро време.

Люсиен дишаше тежко на крачка зад мен, когато стените от камък и сняг се разтвориха пред нас, разкривайки безмилостно звездно небе — и още планини. С мъка сдържах стона си.

— Не бива да спираме — каза той и се зачудих дали звукът все пак не бе напуснал гърлото ми.

Сняг сковаваше разпилените кичури на косата му, а аз усещах леда в премръзналите си ноздри.

— Няма да издържим дълго така, трябва да се стоплим и да починем.

— Братята ми…

— Ако продължим, ще умрем. — В най-добрия случай щяхме да загубим поне по няколко от пръстите на краката и ръцете си. Посочих стръмния планински склон пред нас. — Рисковано е да се движим през нощта. Налага се да намерим някоя пещера и да опитаме да запалим огън.

— С какво? — тросна се той. — Да виждаш дърва?

Аз просто продължих напред. Споровете само пилееха енергия — и време.

Пък и бездруго нямах отговор.

Питах се дали изобщо ще оцелеем тази нощ.

Натъкнахме се на пещера. Дълбока и защитена от вятъра и вражеските погледи. Старателно прикрихме следите си, а и вятърът отнасяше мириса ни в безопасна посока.

Но с това се изчерпваше късметът ни. Наоколо нямаше дърва за огрев; освен това огънят във вените ни бе угаснал.

Ето защо прибягнахме до единствения друг вариант: телесната топлина. Закътахме се в най-вътрешната част на пещерата и седнахме бедро до бедро, ръка до ръка под пелерината ми, тресящи се от студ и мокри до кости.

Почти не чувах глухия писък на вятъра от тракането на зъбите ми. И от неговите.

Намери ме, намери ме, намери ме, пак пробвах да извикам по връзката ми с Рис. Но ироничният глас на другаря ми не отвърна.

Посрещна ме грохотна празнина.

— Разкажи ми за Илейн — рече тихо Люсиен.

Сякаш смъртта, приседнала до нас в мрака, тласкаше и неговите мисли към най-близкия му човек.

Замислих се дали да не си замълча, твърде разтреперана, за да призова думите си, но…

— Обожава градината си. Винаги е обичала да отглежда разни неща. Дори когато мизерствахме, съумяваше да поддържа поне няколко лехи през топлите месеци. А когато… когато си стъпихме на краката, започна да прави най-красивите градини, които някога си виждал. Дори в Притиан. Градинарите се бунтуваха, защото им отнемаше работата; дами като нея трябваше само да кръцват по някоя повехнала роза тук-там, а Илейн слагаше шапка и ръкавици и коленичеше в пръстта да плеви. Държеше се като чистокръвна милейди във всяко друго отношение, освен в това.

Люсиен не проговори дълго време.

— „Държеше се“ — повтори накрая. — Говориш така, сякаш е мъртва.

— Нямам представа как я променил Котелът. Не смятам, че вече може да се прибере у дома. Колкото и да й се иска.

— Притиан със сигурност е по-добрият вариант, независимо от войната.

Свиках малкото си сили, преди да отвърна:

— Тя е сгодена, Люсиен.

Долових как всеки сантиметър от тялото му се сковава до мен.

— За кого?

Безизразни, студени думи. Подплатени със заплаха от насилие.

— За сина на един човешки господар. Той мрази елфите, посветил е живота и богатството си на изтребването им. Нашето изтребване. Разбрах, че макар и годежът да е по любов, бащата на годеника й само чака да се добере до солидната й зестра, за да продължи борбата си срещу елфите.

— Илейн обича сина на господаря.

Не прозвуча като въпрос.

— Така твърди. Неста… Неста твърди, че бащата и манията му по изтреблението на елфите трябвало да я възпрат. Но никога не е споделяла опасенията си с Илейн. Нито пък аз.

— Другарката ми е сгодена за човек.

Каза го повече на себе си, отколкото на мен.

— Съжалявам, ако…

— Искам да я видя. Само веднъж. Само… за да проверя.

— Какво да провериш?

Той придърпа влажната ми пелерина по-нагоре върху телата ни.

— Дали си струва да се боря за нея.

Не посмях да го уверя, че си струва, да му вдъхна надежда, при положение че Илейн вероятно щеше да направи всичко по силите си да запази годежа. Въпреки че безсмъртието щеше да го превърне в невъзможен.

Люсиен облегна глава на каменната стена зад нас.

— А после ще попитам твоя другар как е оцелял. Как е живял с мисълта, че ти си сгодена за друг… че споделяш чуждо легло.

Пъхнах замръзналите си ръце под мишниците си, вперила поглед в мрака пред нас.

— Кажи ми кога разбра — подкани ме той, притисвайки коляното си в моето. — Кога разбра, че Рисанд е твоят другар. Кажи ми кога спря да обичаш Тамлин и обикна него.

Реших да не му давам отговор.

— Още преди да напуснеш ли?

Завъртях глава към него, макар и почти да не съзирах лицето му в тъмата.

— Докоснах Рисанд по този начин чак месеци след това.

— Да, но го целуна В недрата на Планината.

— Целунах го по същата причина, поради която танцувах. Защото нямах друг избор.

— Но сега той е любовта на живота ти.

Нищо не знаеше — не познаваше личната ни история, тайните, отворили сърцето ми към Великия господар на Двора на Нощта. Ала нямах право да му разказвам за това.

— Струва ми се, Люсиен, че трябва да се радваш, задето съм се влюбила в другаря си, защото самият ти се намираш в същата ситуация, в която беше Рис преди шест месеца.

— Ти ни напусна.

„Ти ни напусна.“ Не Тамлин. Нас. Думите му отекнаха в тъмнината, някъде там сред виещия вятър и брулещия сняг отвъд извивката в пещерата.

— Казах ти го онзи ден в гората: ти ме изостави дълго преди аз самата да си тръгна. — Потреперих отново, ненавиждайки мисълта, че така отчаяно се нуждаех от топлината му. — Ти се вписваше в Двора на Пролетта не по-добре от мен, Люсиен. Наслаждаваше се на удоволствията и забавленията, които предлага. Не се преструвай, че не заслужаваш нещо повече от това.

Металното му око избръмча тихо.

— И къде според теб бих се вписал? В Двора на Нощта?

Не отговорих. Често казано, нямах идея. Като Велика господарка вероятно можех да му предложа някой пост, стига да оцелеехме до дома ми. Главно за да не отиде Илейн в Двора на Пролетта, но и не се съмнявах, че Люсиен ще отстои позицията си пред приятелите ми. А и една мъничка, ужасна част от мен ликуваше при мисълта да отнема още нещо на Тамлин, нещо ценно, жизненоважно.

— Добре е да тръгнем още призори — беше единственият ми отговор.

Оцеляхме през нощта.

Когато започнахме предпазливото си спускане по планинския склон, чувствах всяка част от тялото си болезнено скована. Нямаше нито шепот, нито следа от братята на Люсиен — нито пък от всякакъв друг живот.

Но не ме беше грижа, не и когато най-сетне прекосихме границата и навлязохме в земите на Зимата.

От другата страна на планинския склон се ширеше поле, обгърнато в блещукащ лед. Щяхме да крачим през него с дни, но това не ме притесняваше: бях се събудила с достатъчно сила във вените си, за да ни стопля със скромен огън. Бавно, мъчително бавно ефектът от гибелфа отшумяваше.

Готова бях да се обзаложа, че до средата на леденото поле вече щяхме да сме си възвърнали силите дотолкова, че да се ответреем. Стига късметът ни да се задържеше и никой друг да не ни откриеше.

Преговорих си всеки урок, който Рис ми беше преподал за Двора на Зимата и за Калиас, неговия Велик господар.

Внушителни, изящни дворци, пълни с бумтящи камини и потънали във вечнозелени дървета. Придворните предпочитаха да се придвижват с красиви резбовани шейни, теглени от северни елени с кадифени рога, чиито широки копита бяха идеални за леда и снега. Войската им беше добре обучена, но обикновено оставяха нежеланите гости на гигантските бели мечки, които бродеха наоколо.

Молех се никоя от тях да не ни дебне на леденото поле, защото белите им кожуси се сливаха с околната среда.

Отношенията между Двора на Нощта и този на Зимата бяха относително добри, но и те, като връзките между всички останали дворове, се бяха пообтегнали след събитията с Амаранта. След като беше изклала толкова много от тях, включително, спомних си с неприятно чувство в стомаха, десетки деца от Двора на Зимата.

Не можех да си представя каква загуба бяха преживели, каква ярост и печал. През месеците си на обучение с Рис така и не се бях осмелила да попитам чии деца са били. Какви последици е имало. Дали това е било най-тежкото престъпление на Амаранта, или само едно от безчетните.

Но независимо от що-годе стабилните им отношения, Зимата беше един от Сезонните дворове. По-вероятно беше да застане на страната на Тамлин, на Таркуин. Най-надеждните ни съюзници си оставаха Слънчевите дворове: Зората и Деня. Те обаче се намираха твърде на север — отвъд границата между Слънчевите и Сезонните дворове. Парчето свещена ничия земя, където се разполагаше В недрата на Планината. И колибата на Тъкачката.

Щяхме да сме намерили смъртта си дълго преди да припарим до онази гибелна, древна гора.

Чак след цяло денонощие успяхме да прекосим планината и да стъпим върху дебелия лед. Тук не вирееше нищо и разбрах, че сме попаднали на твърда земя, по сбития сняг под краката ни. Преди това ледът често беше прозрачен като стъкло и разкриваше тъмните, бездънни езера отдолу.

Поне не срещнахме бели мечки. Въпреки че истинската заплаха, както бързо осъзнахме, беше пълната липса на подслон: ледената пустош не предлагаше никакво укритие от вятъра и студа. А ако запалехме огън с немощната си магия, всеки можеше да го зърне. Да не говорим колко неразумно звучеше да запалим огън върху замръзнало езеро.

Слънцето тъкмо изплуваше иззад хоризонта, обагряйки полето в златисто, макар че сенките продължаваха да тъмнеят като синини.

— Тази вечер ще понагреем някой от ледените блокове, колкото да омекне, за да си издълбаем подслон в него — каза Люсиен.

Обмислих идеята му. Бяхме извървели едва трийсетина метра от тази шир, приличаща на необятно езеро. Краят му не се виждаше.

— Смяташ, че ще прекараме чак толкова време на леда?

Люсиен вдигна свъсен поглед към почервенелия от зората хоризонт.

— Вероятно, но кой знае докъде се простира.

Снежните навявания наистина криеха леда отдолу.

— Дали пък няма как да го заобиколим… — замислих се, надничайки обратно към малкия лагер, който току-що бяхме напуснали.

Люсиен погледна нататък с мен. И двамата едновременно забелязахме трите фигури, застанали на ръба на езерото. С усмивки на лица.

Ерис вдигна ръка, обгърната от пламъци.

Пламъци, за да стопи леда, върху който стояхме.