Двор от крила и разруха

Глава 20

— Никога не съм влизала в библиотека — признах на Рис, след като обядът приключи и заслизахме етаж след етаж в Дома на Ветровете, а думите ми отскачаха от изсечената червена скала.

На всяка стъпка изтръпвах, разтривайки гърба си.

Азриел ми беше дал еликсир, който щеше да ми помогне с болката, но не се и съмнявах, че до вечерта щях да продължа да скимтя. Ако първо не заскимтях от дългото ровене из стари книги, посветени на начините да закърпим дупките в стената.

— Е — поясних, — ако не броим частните библиотеки тук и в Двора на Пролетта. В моя дом също имахме, но не… Не истинска.

Рис надникна към мен.

— Чувал съм, че на континента хората имат безплатни библиотеки, отворени за всеки желаещ.

Не знаех дали ми задава въпрос, но все пак кимнах.

— В една от земите допускат всеки, независимо от общественото му положение и произхода му. — Замислих се върху думите му. — А… имало ли е библиотеки преди Войната?

Естествено, че е имало, но исках да знам дали…

— Да. Огромни библиотеки, пълни със свадливи учени, способни да ти намерят книги отпреди хиляди години. Само че не допускаха човеци в тях, освен роби, изпратени от господарите си, но дори и при това положение ги наблюдаваха зорко.

— Защо?

— Защото книгите бяха пълни с магия и знания, до които не желаеха да припарват човеците. — Рис пъхна ръце в джобовете си. Водеше ме по коридор, осветен единствено от купи с елфическа светлина, издигнати в ръцете на красиви статуи на Върховни и нисши женски елфи. — Учените и библиотекарите отказваха да притежават роби. Някои по лични причини, но главно защото не биваше да им подсигуряват достъп до книгите и архивите.

Рис ме насочи надолу по още едно извито стълбище. Вече несъмнено се намирахме дълбоко под планината; въздухът беше сух, хладовит — и тежък. Сякаш бе напластен тук от векове.

— Какво се случи с библиотеките, след като изградиха стената?

Стълбището се стесняваше все повече и повече, а таванът ставаше все по-нисък, затова Рис сви крила още по плътно до гърба си.

— Повечето учени имаха достатъчно време да се евакуират и дори успяха да ответреят книгите. Но онези, които нямаха късмет или такива умения… — Един мускул потрепна по челюстта му. — Те изгориха библиотеките си. За да не позволят на човеците да черпят от безценните знания в тях.

По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.

— И са предпочели да ги загубят завинаги?

Той кимна и смътната светлина позлати синкавочерната му коса.

— Ако изключим предразсъдъците, учените се бояха човеците да не се докопат до някое опасно заклинание, което да използват върху нас.

— Но ние… тоест те не владеят магия. Човеците не са магьосници.

— Някои са. Обикновено онези с елфическа кръв назад в родословието си. Но някои от въпросните заклинания дори не изискват заклинателят да владее магия, а само правилните думи или съставки.

Думите му изкопчиха нещо от съзнанието ми.

— Дали е възможно… тоест да, очевидно, но… Някога човеците и елфите са имали общи потомства. Какво е станало с тях? Ако си бил полуелф, получовек, къде е трябвало да отидеш след издигането на стената?

Рис тръгна по коридора в дъното на стълбището — широк проход от изсечен червен камък, в чийто край се виждаха порти от обсидиан със сребърни жилки. Прекрасни — ужасяващи. Като че зад тях се спотаяваше някой страховит звяр.

— На нечистокръвните не им беше лесно — отговори ми след малко Рис. — Много от тях бяха плод на нежелани съюзи. Повечето избираха да останат с човешките си майки, при човешките си семейства. Но след изграждането на стената започнаха да напомнят на човеците за стореното, за враговете им отвъд нея. В най-добрите случаи ги смятаха за измет, за париите на обществото; децата им, ако наследяха физическите им белези, също. В най-лошите случаи… Хората живееха в гняв през първите години, който предадоха и на първото си поколение. Държаха някой да плати за робството, за престъпленията срещу човечеството. Макар и нечистокръвните да нямаха пряка вина… Обикновено ги застигаше зла участ.

Призрачен полъх отвори портите, щом ги наближихме, сякаш дори планината служеше на Рис.

— А онези в елфическите земи?

— Тях ги приемаха за по-долни същества дори от най-нисшите елфи. Или ги гонеха отвсякъде, или… много намираха работа на улицата. Продаваха телата си.

— И тук ли, във Веларис? — попитах с плах шепот.

— По онова време баща ми беше Велик господар — обясни Рис с внезапно скован гръб. — От векове не бяхме допускали човеци в земите ни. Нито роби, нито свободни. И след стената не ги пускаше, нито за да се продават, нито за убежище.

— А след като ти стана Велик господар?

Рис спря пред сумрака отвъд портите.

— Дотогава вече беше късно за повечето от тях. Трудно е да… предложиш убежище на някого, без да му обясниш къде точно се намира то. Да разпространиш мълвата, докато в същото време поддържаш илюзията за безпощадна жестокост. — Звездна светлина мъждукаше в очите му. — През годините срещахме някои от тях. Едни бяха смогнали да стигнат дотук. Други… вече бяха неспасяеми.

Нещо се размърда в мрака отвъд портите, но аз задържах очи върху лицето на Рис, върху напрегнатите му рамене.

— Ако стената падне, ще…?

Не можах да довърша.

Рис преплете пръсти с моите.

— Да. Ако живи същества, били те човеци или елфи, се нуждаят от убежище… вратите на града ми ще са отворени за тях. Веларис живя затворен толкова време… навярно прекалено дълго. Притокът на нови жители, от други места, с друго минало и култура… Не виждам как може да ни навреди. Преходът може да се окаже по-труден от очакваното, но… да. Вратите на града ще са отворени за всички, търсещи закрила. За всички, които успеят да стигнат дотук.

Вкопчих се в ръката му, усещайки мазолите по нея, резултат на тежък труд. Не, нямаше да му позволя да носи бремето на тази война сам. Сам да плати цената.

Рис надникна към отворените порти — към загърнатата в роба, закачулена фигура, която търпеливо чакаше в сенките отвъд прага. Всяко сухожилие, всяка кост в тялото ми се скова, когато съзрях светлата роба, диадемата с прозрачен син камък, поставена върху качулката, парчето плат, което можеше да се спуска пред очите…

Жрица.

— Това е Клото — представи я спокойно Рис, пускайки ръката ми, за да ме отведе при жрицата. Допирът на дланта му върху кръста ми показваше, че осъзнава колко би могла да ме смути подобна среща. — Тя е една от десетките жрици, които работят тук.

Клото сведе глава в поклон, без да пророни и дума.

— Не знаех… не знаех, че жриците имат право да напускат храмовете си.

— Библиотеката е един вид храм — подсмихна се иронично Рис. — Но тукашните жрици… — Като стъпихме в библиотеката, изведнъж грейнаха златни светлини… сякаш Клото бе седяла в пълна тъмнина, преди ние да се появим. — Те са различни. Уникални.

Тя килна глава, като че думите му я изненадаха приятно. Лицето й остана в сянка, а финото й тяло — изцяло скрито в светлата, силно разкроена роба. Излъчваше притихналост, а в същото време около нея танцуваше духовита живост.

Рис й се усмихна топло.

— Намерихте ли книгите?

Чак когато Клото поклати глава наляво-надясно, сякаш да каже: „Отчасти“, осъзнах, че или не може да говори, или отказва. Тя махна наляво — към самата библиотека.

Откъснах очи от нямата жрица, за да я погледна.

Не беше като гигантските зали в някои имения. Нищо подобно.

Беше…

Все едно някой грамаден звяр бе изкопал дупка в основата на планината, оформяйки яма, която навярно стигаше чак до тъмното сърце на света. По стените на зейналата дупка, издълбана в планината, в безкрайна спирала се виеха, ниво след ниво, рафтове, книги и читални, водещи право към мастилената чернота. Закрачих бавно към резбования каменен парапет над бездната и видях, че купчините ценни томове на всеки от етажите навлизат надълбоко в скалата, досущ като спици на гигантско колело.

И из цялата яма отекваше шумолене на хартия и пергамент, все едно хиляди нощни пеперуди пърхаха с крилца.

Тихо, а толкова живо място. Будно и тътнещо, и преливащо от енергия, сякаш някой звяр с множество крайници се трудеше неспирно. Щом вдигнах поглед, открих, че още нива се извисяват към Дома на Ветровете. А отдолу ни дебнеше непрогледен мрак.

— Какво има на дъното? — попитах, когато Рис застана до мен, долепил рамо до моето.

— Веднъж предизвиках Касиан да литне до долу и да провери.

Рис опря ръце на парапета, взирайки се в тъмнината.

— И?

— И той се върна по-бързо, отколкото някога го бях виждал да лети, пребледнял като мъртвец. Така и не ми каза какво е намерил там. През първите няколко седмици си мислех, че се занася с мен, само и само да подразни любопитството ми. Но когато месец по-късно реших да се уверя със собствените си очи, той заплаши да ме върже за някой стол. Каза, че имало неща, които трябвало да си останат невиждани и необезпокоявани. Минаха двеста години, а още отказва да ми разкрие какво е зърнал там долу. Само да споменеш за библиотеката пред него, пребледнява, разтреперва се и часове наред не обелва и дума.

Кръвта ми се смръзна.

— Дали не е… някакво чудовище?

— Нямам представа. — Рис посочи с брадичка към Клото. Жрицата чакаше търпеливо на няколко крачки зад нас с все така потънало в сенки лице. — Те нито говорят, нито пишат за него, така че дори да знаят… Определено няма да споделят с мен. Но щом то не ни безпокои, и аз не възнамерявам да го безпокоя. Ако изобщо е „то“. Касиан дори не уточни дали е живо същество. Може да е нещо напълно различно.

Като се имаше предвид какво бяха виждали очите ми вече… Изобщо не желаех да се замислям какво се крие на дъното на библиотеката. Какво бе способно да ужаси толкова Касиан, който бе посещавал най-страховитите, смъртоносни кътчета по света.

Зад нас се чу шумолене на роба и Клото тръгна по наклонената пътека към вътрешността на библиотеката, а ние я последвахме. И тук подът беше от червен камък, също като в останалата част от Дома, но по-гладък и излъскан. Зачудих се дали понякога жриците не се пързаляха надолу по спираловидния проход.

Доколкото знам, не — отговори в съзнанието ми Рис. — Но ние с Мор пробвахме веднъж като деца. Майка ми ни спипа на третото ниво и ни изпрати по леглата без вечеря.

Едва сдържах усмивката си.

Чак толкова ли сте се провинили?

Да, защото бяхме намазали пода с масло и дълго след това учените се пльосваха по физиономии.

Покашлях се, за да прикрия смеха си, свеждайки глава, въпреки че Клото вървеше на няколко крачки пред нас.

Подминавахме купчини с книги и свитъци, струпани по рафтове, някои от които бяха изсечени в камъка, а други — изработени от тъмно, масивно дърво. Коридори с голи каменни стени и такива, облицовани в същото дърво, се губеха в тялото на планината, и на всеки няколко минути изскачаше по някоя малка читалня, обзаведена със спретнати масички, мъждукащи стъклени фенери и кресла с дебели възглавници. Древни тъкани килими красяха пода пред камини, издълбани в скалата, на безопасно разстояние от рафтовете с книги, а решетките им бяха достатъчно плътни, че да възпират хвърчащите въглени и искри.

Навсякъде цареше уют, независимо от огромните размери на ямата; приятна топлина, независимо от страшилището, дебнещо на дъното й.

Когато другите ме вбесят прекалено, слизам тук на спокойствие.

Поусмихнах се на Рис, който продължи да гледа напред, докато си приказвахме наум.

Не са ли разбрали вече, че могат да те открият тук?

Естествено. Само че аз винаги се крия на различно място, затова обикновено им отнема толкова време да ме намерят, че дори не си правят труда. Пък и знаят, че щом съм дошъл тук, искам да остана сам.

Горкичкият Велик господар — съжалих го престорено. — Колко ли ти е трудно да намериш уединение, подходящо за тежки размисли.

Рис ме щипна по задника, а аз прехапах устна, за да не изкрещя.

Можех да се закълна, че раменете на Клото се тресяха от смях.

Но преди да отхапя главата на Рис заради пронизващата болка, която рязкото движение породи в измъчените мускули на гърба ми, Клото ни въведе в една читалня на три нива под мястото, откъдето бяхме тръгнали. Гигантската маса беше отрупана с дебели, вехти книги, подвързани с различни видове тъмни кожи.

В единия й край имаше спретната купчина листове и няколко писалки, а лампите за четене светеха ярко, озарявайки сумрака с приветливото си сияние. Сребърен сервиз за чай лъщеше на ниска масичка между два кожени дивана пред бумтящата камина и от извития чучур на чайника се виеше пара. Подносът до него преливаше от бисквити и малки сандвичи, придружен от дебела купчина салфетки — деликатен намек, че трябва да бъдат използвани, преди да се пипат книгите.

— Благодаря ти — каза Рис на жрицата, която извади една книга от купа, несъмнено събран от нея самата, и я отвори на някаква страница, отбелязана с кървавочервена кадифена лента.

Но когато ръката й попадна под златистата светлина на лампите, мигновено привлече погледа ми.

Пръстите й бяха разкривени. Огънати и усукани в такива ъгли, че вероятно щях да го взема за родилен дефект, ако ги нямаше всичките белези.

За част от секундата се озовах обратно в онази пролетна гора. И чух хрущенето на плът и кост под камъка, когато бях накарала една друга жрица да удря до безспир ръката си. Отново и отново.

Рис ме обгърна през кръста. Какви ли усилия й бе коствало на Клото да пренесе всичко върху масата с недъгавите си ръце…

В този момент обаче жрицата надзърна към една друга книга — или поне изви глава в нейна посока — и тя се плъзна към нея.

Магия. Ясно.

Посочи с пръст, огънат в две различни посоки, към отбелязаната страница, а сетне към книгата.

— Добре, ще погледна — отвърна й Рис и кил на глава. — Ще те извикаме, ако ни трябва помощ.

Клото се поклони и си тръгна с внимателни, тихи стъпки.

— Благодаря! — обадих се след нея.

Жрицата спря, впери очи назад и ми се поклони, все така скрита под голямата си качулка.

После се отдалечи.

Аз не откъсвах взор от гърба й дори когато Рис седна в едно от двете кресла пред купчините книги.

— Преди много време Клото пострадала жестоко от група елфи — обясни приглушено той.

Не ми бяха нужни повече подробности, за да доловя смисъла зад думите му. Тонът му говореше достатъчно красноречиво.

— Отрязали езика й, за да не издаде кой я е наранил. И изпотрошили ръцете й, за да не може да го напише.

Всяка следваща дума излизаше по-насечена от предходната и тясното помещение сякаш се пропиваше с гневен мрак.

Коремът ми се преобърна.

— Защо не са я убили?

— Защото така им било по-забавно… Поне докато Мор я намери. И ми я доведе.

Когато несъмнено бе надникнал в съзнанието й, виждайки лицата им.

— Позволих на Мор да ги залови. — Той прибра крила плътно до гърба си. — А като приключи с тях, остана тук, долу, цял месец. Помогна на Клото да се възстанови, доколкото беше възможно, но и… опита да заличи поне донякъде позорното клеймо.

Трагедията на Мор беше различна, но… разбирах защо го бе сторила, защо беше пожелала да бъде с нея. Питах се дали това й бе донесло поне някакъв покой.

— Касиан и Азриел са оздравели напълно след нападението на Хиберн. Но Клото не сте успели да излекувате?

— Онези елфи… лекували са я в същото време, докато са я обезобразявали. Увековечавайки контузиите й. Когато Мор я намерила, вече било късно. Поне ръцете й не били довършили предприетото, затова съумяхме да ги спасим, поне колкото да ги използва донякъде, но… За да я излекуваме напълно, трябваше да отворим раните й наново. Предложих й да я обезболя през това време, само че… Тя не можеше да понесе онова, което процесът щеше да предизвика в съзнанието й. В сърцето й. Оттогава живее тук заедно с други като нея. И си помага с магията.

Знаех, че трябва да се залавяме за работа, но все пак попитах:

— Всички… всички жрици в библиотеката ли са като нея?

— Да.

В тази единствена дума се таяха векове на гняв и болка.

— Превърнах я в убежище за тях. Някои идват да се изцерят и да поработят като помощници, а после си тръгват; други пък полагат клетва пред Котела и Майката, превръщат се в жрици и остават тук завинаги. Но библиотеката е за тях, независимо дали ще пребивават седмица, или цял живот. Други я използват само с тяхно разрешение. И само при положение че положат клетва да не вредят по време на престоя си тук. Това място е на жриците.

— Кой е живял тук преди тях?

— Шепа сприхави стари учени, които ме наругаха хубавичко, когато ги пръснах по други библиотеки из града. Позволено им е да влизат тук, но в кои части и по кое време решават жриците.

Право на избор. От самото начало винаги ми даваше право на избор. Явно и с другите постъпваше така. Дълго преди животът да го научи на това по трудния начин. Вероятно прочел въпроса в очите ми, Рис добави:

— Идвах тук доста често в седмиците след случката В недрата на Планината.

Приведох се да го целуна по бузата със стегнато гърло.

— Благодаря ти, че сподели това място с мен.

— Вече е и твое.

И знаех, че го изрича не само защото бяхме другари по душа, но и… защото и аз като другите елфи тук бях оцеляла след тежки изпитания.

Поусмихнах се.

— Май е цяло чудо, че изобщо смогнах да сляза под земята.

Неговото лице обаче остана сериозно, умислено.

— Така е. — След което добави тихо: — Много се гордея с теб.

Очите ми запариха и примигнах, обръщайки се към книгите.

— И май е цяло чудо — опитах да продължа ведро, — че изобщо мога да чета тези неща.

Рис ми отвърна с усмивка, прекрасна и леко дяволита.

— Смятам, че малките ми уроци помогнаха.

— Вярно. „Рис е най-великият любовник, за какъвто би могла да си мечтае всяка елфа“… ето така определено ме научи да чета.

— Просто се мъчех да ти кажа онова, което сега знаеш.

Кръвта ми се посгорещи.

— Хммм — отвърнах загадъчно и придърпах една от книгите към себе си.

— Ще приема това „хммм“ като предизвикателство. — Той плъзна ръка надолу по бедрото ми, спря я върху коляното ми и загали с палец едната му страна. Дори през кожения ми панталон топлината му се просмука чак до костите ми. — Може пък да те завлека между купчините книги и да проверя дали умееш да пазиш тишина.

— Хммм.

Запрелиствах страниците, без да виждам текста по тях.

Ръката му започна убийствен, изкусителен поход нагоре по бедрото ми, плъзвайки пръсти по чувствителната му вътрешна страна. Все по-нагоре и по-нагоре. Приведе се към мен, уж за да си придърпа една книга, но прошепна в ухото ми:

— Или пък бих могъл да те разкрача на тази маса и да прокарвам език по теб, докато не се разкрещиш толкова мощно, че да пробудиш нещото на дъното на библиотеката.

Извърнах глава към него. Очите му бяха премрежени, почти сънливи.

— Бях напълно съгласна с плана ти — обявих, въпреки че ръката му спря много, много близо до връхната точка на бедрата ми, — докато не намеси онова нещо на дъното.

Върху устните му изплува котешка усмивка. Вперил очи в моите, Рис плъзна език по долната си устна.

Гърдите ми се стегнаха под ризата ми, а погледът му се спусна към тях.

— Аз пък си въобразявах — подхвана някак вглъбено, — че изстъплението ни от тази сутрин ще ти държи влага до довечера. — Ръката му се пъхна между краката ми, впивайки се безсрамно в слабините ми, и палецът му притисна онази най-разгорещена точка от мен. От гърлото ми се изтръгна дълбок стон, който накара бузите ми да пламнат. — Очевидно не съм те задоволил достатъчно, щом толкова лесно се възбуждаш само след броени часове.

— Копеле! — пророних с издайнически сипкав глас.

Палецът му натисна по-силно, рисувайки груби кръгове.

Рис отново се приведе към мен, целуна ме по шията — на онова местенце точно под ухото — и промълви до кожата ми:

— Да видим как ще ме наричаш, докато главата ми е между краката ти, скъпа Фейра.

В следващия момент изчезна.

Беше се ответрил заедно с половината книги. Подскочих в стола, усещайки тялото си чуждо и студено, изтръпнало и дезориентирано.

Къде изчезна, по дяволите?

Огледах се наоколо, но намерих само сенки, бумтящ огън и книги.

Два етажа под теб.

И защо си два етажа под мен?

Скочих от стола, игнорирайки болезнения рев на гърба си, и хукнах по прохода, към парапета, откъдето вперих поглед в сумрака надолу.

И наистина различих тъмните очертания на косата и крилата му в една читалня два етажа по-надолу — различих фигурата му, облегнат бе в стола пред същото бюро, преметнал глезен върху коляно. С иронична усмивка на лице.

Защото не мога да работя, като ме разсейваш.

Намръщих му се.

Аз разсейвам теб?

Когато седиш до мен, най-малко ми се мисли за прашни стари книги. Особено като те гледам в толкова тесни кожени дрехи.

Прасе!

Смехът му отекна из библиотеката, сред шумоленето на страници и драскането на писалки.

Как така се ответряваш из Дома? Нали уж имаше заклинания против това?

Очевидно библиотеката сама определя правилата тук.

Изсумтях.

Два часа работа — обеща ми той, извърна се към масата и разпери крила, сякаш за да се скрие зад същински параван от погледа ми. И да потули мен от своя. — После ще играем.

Отвърнах му с вулгарен жест.

Видях го.

Повторих жеста и смехът му се понесе нагоре към мен. Обърнах се към купчината книги пред себе си и започнах да чета.

Намерихме купища информация за стената и създаването й. Когато два часа по-късно сравнихме записките си, се оказа, че много от текстовете си противоречат, макар че всеки се изтъкваше като единствен авторитет по темата. Изскочиха обаче и шепа сходства, неизвестни дори на Рис.

Той самият се бе възстановявал в планинската колиба по времето, когато бяха създали стената и подписали Мирния договор. Подробностите, които откривахме, бяха доста мъгляви, но различните източници по въпроса, изровени от Клото, постигаха съгласие поне в едно отношение: стената не бе изградена така, че да съществува дълго.

Първоначално я бяха издигнали като временно решение — да разделя човеци и елфи, докато мирът не уталожеше нещата помежду им, докато не се свикаше среща, на която да обсъдят как ще живеят заедно занапред — като единен народ.

Стената обаче бе останала. Човеците остарели и намерили смъртта си, а децата им вече били забравили обещанията на родителите си, на техните родители, на предишните поколения. А оцелелите Върховни елфи… те живеели в нов свят, без роби. По-нисшите от расата им заели мястото на липсващата безплатна работна ръка; границите се изместили, за да обхванат все още неприобщените територии. И след толкова преломи в света през тези първи векове, толкова труд за избягването на войната, усилия за изцерение, стената… стената се превърнала в постоянна граница. Превърнала се в легенда.

— Дори всичките седем двора да се обединят — подхванах, докато хапвахме грозде от сребърна купа в една тиха всекидневна на Дома, след като бяхме напуснали библиотеката, за да се заредим малко с така нужната ни слънчева светлина, — дори Кеир и Дворът на Кошмарите да се присъединят… Имаме ли изобщо някакъв шанс в тази война?

Рис се облегна назад в креслото с бродирана тапицерия, разположено пред високия прозорец. Веларис се разстилаше като блещукащо одеяло под нас — спокоен и прелестен, макар и осеян с белези от сражението.

— Армия срещу армия… вероятността е малка.

Безцеремонен, искрен отговор.

Наместих се в креслото си от другата страна на ниската масичка между нас.

— А ти… Ако двамата с краля на Хиберн се изправите един срещу друг…

— Дали мога да го надвия? — Рис вдигна вежда, оглеждайки столицата. — Не знам. Хитър е и крие истинския размах на мощта си. Но онзи ден в Хиберн му се наложи да прибегне до подмолни номера и заплахи, за да ни победи. Хиляди години е трупал познания и умения. Ако двамата се изправим един срещу друг… Ала се съмнявам да допусне подобно нещо. Има по-голям шанс за сигурна победа, ако ни надвие с численост, ако оголи редиците ни. Сблъскаме ли се лице в лице; приеме ли предизвикателство от мен… последиците ще са катастрофални. И то дори без да използва Котела.

Сърцето ми прескочи. Рис обаче продължи:

— Готов съм да поема този риск, ако другите склонят поне да застанат до нас.

Стиснах украсените с пискюли странични облегалки на креслото си.

— Не бива да се стига дотам.

— Може да се окаже единственият ни вариант.

— Не го приемам за вариант.

Той примигна насреща ми.

— Може да съм нужен на Притиан.

Защото със силата си… беше способен да атакува и краля, и цялата му армия. Да изгори всяка капка от нея, докато…

— На мен си ми нужен. В моето бъдеще.

Мълчание. И колкото и слънцето да топлеше краката ми, ужасяващ студ се разля из тялото ми.

Гърлото му подскочи.

— Ако само така мога да ти подсигуря бъдеще, съм готов да сторя…

— Няма да правиш нищо подобно — процедих задъхано през стиснати зъби, привеждайки се напред в креслото.

Рис ме погледна с притъмнели очи.

— Наистина ли очакваш, че няма да дам всичко от себе си, за да подсигуря нормален живот за теб, семейството ми и народа ми?

— Дал си достатъчно.

— Не. Още не.

Мъчех се да дишам, да фокусирам каквото и да било през пламналите си очи.

— Защо? Откъде идва това желание, Рис?

Този път не ми отговори.

Но в изражението му прозираше нещо така крехко, някаква толкова стара, незараснала рана, че въздъхнах, потрих лице и добавих:

— Просто… бори се с мен. С всички нас. Нека го направим заедно. Това не е само твое бреме.

Той откъсна едно зрънце грозде и го сдъвка, сетне устните му се извиха в бледа усмивка.

— Какво предлагаш тогава?

Все още виждах уязвимостта в очите му, усещах я по връзката ни, но все пак килнах умислено глава. Разрових се из всичко, което знаех, всички случки от близкото минало. Прибавих и наученото от книгите. От библиотеката, на чието дъно дебнеше…

— Амрен ни предупреди да не събираме двете половини на Книгата — подхванах на глас. — Ние обаче… аз я събрах. Каза, че така можело да събудим… още по-древни неща. Да ги извикаме.

Рис преметна глезен през едното си коляно.

— Хиберн може и да разполага с по-многобройна армия — продължих, — но защо пък ние да не атакуваме с чудовища? Сам каза, че Хиберн очаквал съюз между всички дворове. Но със съвършено различни сили? — Наведох се напред. — И не говоря за тварите, скитащи по света. Говоря за едно чудовище, което няма нищо за губене и може само да спечели от такъв съюз.

Чудовище, за чието благоволение щях да направя всичко по силите си, вместо да позволя на Рис да поеме удара сам.

Той вдигна вежди.

— Така ли?

— Резбарят — поясних. — И двамата с Амрен от дълго време търсят начин да се завърнат в своя собствен свят. — Онзи ден в Затвора Резбарят така настоятелно и безпощадно ме бе разпитвал къде съм попаднала след смъртта си. Можех да се закълна, че златистобронзовата кожа на Рис пребледня. Въпреки това добавих: — Май е време да се поинтересувам какво е готов да даде, за да се прибере у дома.