Двор от крила и разруха

Глава 11

Първо ме връхлетя студът.

Режещ студ, пропит с мирис на глина и гнилоч.

В сумрака светът отвъд тесния пещерен вход изглеждаше като плетеница от червено, златисто, кафяво и зелено — с масивни, древни дървета и горски мъх, осеян с камъни и скали, хвърлящи дълги сенки.

Прекрачихме границата с извадени мечове и притаен дъх.

Но край входа към Двора на Есента не стояха стражи на Берон, поне не виждахме, нито подушвахме такива.

Останала без магия, отново се почувствах сляпа; не можех да хвърля разузнавателната си мрежа сред вехтите, пълни с живот дървета, опипвайки терена за елфически съзнания в близост.

Усещах се съвършено безпомощна. Също като преди. Как изобщо бях оцелявала без магията си… не ми се мислеше.

Тръгнахме с тихи котешки стъпки сред мъха, камъните и дърветата, а дъхът ни се виеше като струйки дим пред устите ни.

Трябваше само да се движим, да вървим на север. Рис вече беше доловил, че връзката ни е угаснала, и най-вероятно опитваше да разбере дали това е влизало в плана ми. Дали си струва да изложи намеренията ни на риск, за да ме открие.

Ала дотогава… докато ме чуеше, докато ме намереше… трябваше да продължаваме напред.

Затова позволих на Люсиен да води. Щеше ми се поне да можех да изостря зрението си, да го пригодя към смрачаващата се гора. Само че магията ми беше застинала, замръзнала. „Патерица“, на която бях започнала да разчитам твърде много.

Докато крачехме през гората, студът се засилваше с всеки угасващ лъч слънчева светлина.

Не бяхме проронили и дума, след като бяхме влезли в пещерата между двата двора. Скованите рамене и стисната челюст на тихия ми спътник ми подсказваха, че единствено нуждата от предпазливост държеше множеството му въпроси настрана.

Нощта вече надвисваше над главите ни, макар и луната още да се издигаше по небето, щом стигнахме до друга пещера.

Спрях на входа й.

Люсиен обяви с безизразен, мразовит като въздуха глас:

— Не води никъде. В дъното си прави завой и ще можем да се скрием там.

Въпреки това го пуснах напред.

Всяко движение на крайниците ми ставаше все по-мудно, болезнено, докато го следвах отвъд завоя, за който беше споменал.

Просветна кремък и аз се озовах в нещо като импровизиран лагер.

Свещта, която Люсиен бе запалил, бе поставена на някаква изпъкналост в каменната стена, а на пода имаше три шалтета и стари одеяла, затрупани с шума и паяжини. В полегатия център на скривалището се мержелееше малко огнище, а покривът над него беше овъглен.

Никой не бе стъпвал тук от месеци. От години.

— Нощувах тук по време на лов. Преди… да напусна — обясни той, преглеждайки прашната книга с кожена подвързия, сложена върху скалната издатина до свещта. Накрая я върна на мястото й. — Ще останем само за през нощта. На сутринта ще намерим нещо за ядене.

Аз просто вдигнах най-близкото шалте и го поизтупах от шумата и прахоляка, преди да го постеля на земята.

— Наистина ли си планирала всичко това? — попита ме най-накрая той.

Седнах на шалтето и се разрових в раницата си, изваждайки по-топлите дрехи, храната и другите полезни вещи, приготвени от Алис.

— Да.

— Само толкова ли ще ми кажеш?

Подуших храната, чудейки се каква ли част от нея бе подправена с гибелф. Вероятно цялата.

— Май е прекалено опасно да я ядем — помъчих се да се измъкна от въпроса му.

Люсиен обаче нямаше да отстъпи така лесно.

— Знаех си. Разбрах, че лъжеш в мига, в който призова онази светлина в Хиберн. Приятелката ми от Двора на Зората притежава същата сила, светлината й е точно такава. И не върши каквито там глупости ни послъга, че е свършила.

Избутах раницата си от шалтето.

— Тогава защо не му каза? Все пак му беше вярно куче във всяко друго отношение.

Нещо в очите му вреше, сякаш встъпването в собствените му земи караше разтопения метал в него да се надига до повърхността, независимо от потиснатата му сила.

— Радвам се, че поне свали маската.

И наистина му позволих да зърне всичко — оставих по лицето си единствено студа, който чувствах отвътре.

Люсиен изсумтя.

— Не му казах поради две причини. Първо, защото вече беше съкрушен и щеше да е несправедливо от моя страна. Не можех да му отнема надеждата. — Врътнах очи. — И второ — продължи троснато той, — знаех, че ако съм прав и реша да те издам, ще направиш така, че повече да не я видя.

Впих нокти в дланите си толкова силно, че ме заболя, но не помръднах от шалтето си, оголвайки зъби насреща му.

— И затова си тук. Не защото така е редно, а той винаги постъпва грешно, а само и само за да получиш онова, което ти смяташ, че заслужаваш.

— Моята другарка попадна в ръцете на врага…

— Още от самото начало не крия, че Илейн е в безопасност и се грижат добре за нея.

— И трябва просто да ти повярвам.

— Точно така — изсъсках. — Защото, ако и за миг усетех, че сестрите ми са в опасност, никой, бил той Велик господар или крал, няма да ми попречи да им се притека на помощ.

Той поклати глава и светлината от свещта проблесна по косата му.

— Имаш наглостта да се усъмняваш в намеренията ми спрямо Илейн, но какъв беше твоят мотив спрямо мен? Реши да ме изключиш от унищожителния си план заради истинското приятелство или просто защото се страхуваше, че това ще я съкруши?

Не му отговорих.

— Е? Какъв беше големият ти план за мен, преди Ианта да се намеси?

Зачоплих един разнищен конец от шалтето.

— Щеше да останеш невредим — отвърнах лаконично.

— Ами Тамлин? Може би си възнамерявала да го изкормиш, преди да заминеш, но явно не ти се е отдал шанс?

Изтръгнах рязко конеца от протрития плат.

— Хрумна ми, да.

— Но?

— Но реших, че е по-добро наказание да гледа как дворът му рухва край него. И по-продължително от леката смърт. — Свалих ножницата на Тамлин от гърдите си и дебелата кожа се провлачи по грубия каменен под. — Ти си му пратеник. Несъмнено се досещаш, че ако му прережа гърлото, колкото и удовлетворително да бъде чувството, няма да ни спечеля много съюзници за войната.

Напротив, само щях да дам на Хиберн още една възможност да ни подкопае.

Той скръсти ръце. Готвеше се за хубавичка, протяжна свада. Прекъснах го, преди да се е впуснал в нея.

— Уморена съм. И гласовете ни ехтят из цялата пещера. Хайде да си говорим, когато няма опасност да ни заловят и убият.

Погледът му гореше като нажежено желязо.

Аз обаче не му обърнах внимание, а се настаних на шалтето, пропито с миризма на прахоляк и гнила шума. Загърнах се с пелерината си, но не затворих очи.

Не смеех да заспя, не и при положение, че Люсиен като нищо можеше да размисли. И все пак това, че лежах, без да помръдвам, без да мисля… успя да разсее поне част от напрежението в тялото ми.

Люсиен изгаси свещта и чух как ляга на своето шалте.

— Баща ми ще те преследва безжалостно, ако узнае, че си откраднала силата му — рече той в мразовитата тъма. — И ще те убие, задето си се научила да я използваш.

— Да се нареди на опашката — беше едничкият ми отговор.

Изтощението се разстилаше като одеяло върху сетивата ми, когато сивкавата светлина на зората пропълзя по пещерните стени.

През по-голямата част от нощта бях треперила, подскачайки при всеки звук в гората отвън, внимателно заслушана в движенията на Люсиен върху шалтето му.

Когато се надигна, по изпитото му лице си личеше, че и той не е мигнал, навярно от опасения, че може да се измъкна. Или че семейството му ще ни намери. Или пък моето.

Взряхме се един в друг.

— Какво сега? — изграчи той, прокарвайки широката си ръка по лицето си.

Рис го нямаше — цяла нощ не чух и шепот по връзката ни.

Потърсих магията си, но се натъкнах само на пепел.

— Тръгваме на север — отвърнах. — Ще вървим, докато ефектът от гибелфа не изчезне, а сетне продължаваме с ответряване.

Или пък можеше да се свържа с Рис и приятелите ми.

— Дворът на баща ми се намира на север. Ще трябва да се отклоним на изток или запад, за да го избегнем.

— Не. Ако вървим на изток, ще стигнем опасно близо до Двора на Лятото. А и нямам намерение да губя време в отклонения на запад. Поемаме право на север.

— Стражите на баща ми ще ни забележат.

— Тогава ще се наложи да се укриваме по-добре — казах и станах от шалтето.

Изсипах и последната отровна храна от раницата си. Нека си я поделят горските твари.

Походът през гората на Двора на Есента беше като да крачиш в кутия за бижута.

Макар и да знаех, че по всяка вероятност ни преследват, цветовете бяха толкова ярки, че не смогвах да притая възхищението си.

До по-късните часове на утрото маслените лъчи на слънцето вече бяха разтопили сланата, разкривайки онова, което бе годно за ядене. Стомахът ми стържеше с всяка стъпка, а косата на Люсиен просветваше, подобно на листата над нас, докато въртеше глава, оглеждайки гората за нещо, с което да напълним коремите си.

Неговата гора по линия на кръвта и закона. Той беше неин син и бе тук… Изглеждаше сякаш сътворен от нея. За нея. Дори златното му око беше такова.

Накрая Люсиен спря при едно лениво поточе, проправило си пътека през дере с гранитни стени — място, което някога бе гъмжало от пъстърви.

Тъкмо майсторях импровизирана въдица, когато той нагази в поточето с боси крака и навити до коленете крачоли и хвана някаква риба с голи ръце. Беше вързал косата си на конска опашка и няколко кичура се люшнаха към лицето му, когато пак се спусна, хвърляйки втора пъстърва върху пясъчния бряг, където аз допреди малко бях издирвала заместител на рибарската корда.

Никой от двама ни не продума, докато рибите се мятаха на сушата и люспите им отразяваха всички поразително ярки цветове над нас.

Накрая Люсиен ги хвана за опашките с отработено движение. Нищо чудно да го беше правил хиляди пъти, точно тук, край това поточе.

— Аз ще ги почистя, ти запали огън.

През деня никой нямаше да забележи светлината от пламъците. Пушекът обаче… Налагаше се да поемем този риск.

Приготвихме храната и закусихме в мълчание. Пращенето на огъня беше единственият глас помежду ни.

Вървяхме на север пет дни, и то почти без да си говорим.

Владенията на Берон бяха толкова обширни, че ни отне цели три дни да влезем, да ги прекосим и да ги напуснем. Люсиен ни преведе през периферията им, напрягайки тяло при всеки животински звук, при всяко шумолене от гъсталака.

Горският дом представлявал огромна съвкупност от сгради, осведомил ме беше спътникът ми в един от малкото случай, в които рискувахме и благоволихме да си проговорим. Изграден бил във и около дърветата и скалите, като само най-горните му етажи били над земята. Под нея имало още няколко етажа, изсечени в камъка. Всъщност именно хоризонталното му разположение обуславяло внушителните му размери. От единия край на Дома до другия се стигало за половин сутрин. И гъмжал от стражи във всички посоки: по дърветата, под земята, върху обгърнатите от мъх каменни керемиди на покрива му.

Никой враг не доближаваше покоите на Берон без негово знание. Никой не си тръгваше без негово разрешение.

Разбрах, че сме минали отвъд мрежата от патрулни маршрути и постове, позната на Люсиен, когато раменете му провиснаха.

Моите отдавна бяха напълно увиснали.

Почти не мигнах през нощта, позволявайки си лукса да затворя очи единствено когато дишането на Люсиен преминеше в друг, по-дълбок ритъм. Съзнавах, че така няма да издържа дълго, но без щита ми, без способността да долавям опасностите…

Чудех се дали Рис вече ме издирва. Дали бе почувствал тишината.

Сега си давах сметка, че трябваше да му съобщя за намеренията си. Да му кажа, че тръгвам, и да му обясня как може да ме намери.

Гибелфът… заради него връзката ни беше толкова приглушена. Май трябваше да убия Ианта, без да се замислям.

Но стореното — сторено.

Разтърках болезнените си очи, почивайки за миг под новата ни находка: ябълково дърво, отрупано с едри, сочни плодове.

Напълнила бях раницата си догоре. Две огризки вече се търкаляха на земята до мен, а сладкият мирис на гнила шума ми действаше също толкова приспивно, колкото мудното жужене на пчелите, пируващи с окапалите плодове. Тъкмо се готвех да изям и трета ябълка, избърсана и разположена върху опънатите ми крака.

След подмолния номер на хибернските командири вероятно трябваше да се откажа от ябълките завинаги, но гладът открай време ме подтикваше да нарушавам собствените си правила.

Люсиен, седнал на няколко крачки от мен, хвърли остатъка от четвъртата си ябълка в храсталака, а аз отхапах от моята.

— Наближаваме обработваемите земи и нивите — обяви той. — Оттук нататък ще трябва да сме незабележими. Баща ми не плаща добре на работниците си и те вечно търсят начини да изкарат по някоя и друга монета отгоре.

— Дори като издадат местонахождението на един от синовете на Великия господар?

— Особено така.

— Да разбирам ли, че не са те харесвали?

Той стисна челюсти.

— Като най-малкия от седем синове не бях нито особено нужен, нито пък желан. Може би за добро. Отдаде ми се възможност да уча по-дълго, отколкото баща ми позволяваше на братята ми, преди да ги натири да управляват някоя територия в земите ни, пък и можех да тренирам колкото си исках, защото никой не вярваше, че ще съм толкова глупав да прибягна до убийства, за да се изкача нагоре в дългия списък с наследници. А когато ми омръзна да уча и да се бия… започнах да опознавам земите ни чрез разказите на тукашните. Започнах да опознавам самите тях.

Той се изправи със стон и обедното слънце озари кървавите и винени нюанси на разпуснатата му коса.

— Това ми звучи по-скоро като историята на един Велик господар, отколкото на нежелан и бездеен син.

Той впи изпитателен, стоманен поглед в мен.

— Да не смяташ, че братята ми правят всичко по силите си да ме прекършат и убият само от най-обикновена омраза?

Неволен трепет пробяга по гръбнака ми. Доядох ябълката си и станах да откъсна още една от близкия провиснал клон.

— А би ли искал короната на баща си?

— Никой никога не ми е задавал този въпрос — пророни умислено Люсиен, като поехме по пътя си, заобикаляйки окапалите гнили ябълки. Въздухът беше пропит с лепкава сладост. — Кръвопролитията, нужни, за да се сдобия с короната му, не биха си стрували. Нито пък поквареният му двор. Защо ми е да завоювам короната му само за да управлявам коварен, двулик народ?

— Господарят на лисиците — изсумтях, припомняйки си маската, която някога бе носил. — Но така и не отговори на въпроса ми. Защо биха те предали тукашните?

С всяка следваща стъпка въздухът ставаше по-лек. Златна ечемичена нива се ширеше като вълнисто море чак до далечната гора на хоризонта.

— Заради Йесминда.

Йесминда. За пръв път произнасяше името й.

Люсиен тръгна сред полюшващите се стебла.

— Тя беше една от тях. — Думите му едва се чуваха сред въздишките на ечемика. — А като не успях да я защитя… Предадох и тяхното доверие. Докато бягах от братята си, потърсих укритие в няколко къщи. Никой не ми помогна заради случилото се с нея.

Вълни с цвят на злато и слонова кост се стелеха навсякъде около нас, а отгоре се простираше ясна, безоблачна синева.

— Напълно ги разбирам — допълни той.

До късния следобед прекосихме плодородната долина. Когато Люсиен предложи да пренощуваме някъде, настоях да продължим напред към стръмното планинско подножие, водещо към сиви, заснежени зъбери. Оттам започваше планинската верига, която Дворът на Есента споделяше с този на Зимата. Ако съумеехме да прекосим границата за ден-два, навярно силите ми щяха да са се възвърнали достатъчно, че да се свържа с Рис — или да следваме пътя си с ответряване.

Преходът далеч не беше лесен.

Изкачвахме се по гигантски канари, покрити тук-там с мъхове и дълги, бели треви, които съскаха като усойници. Вятърът брулеше косите ни, а температурата спадаше с всяка следваща крачка към върха.

Тази вечер… Тази вечер щеше да ни се наложи да рискуваме с огън. За да оцелеем.

Люсиен вече пръхтеше уморено, когато се заизкачвахме по една колосална скала, отвъд която се ширеха долина и гора, виеща се като река, изтъкана от яркозелено. Все някъде трябваше да има проход към вътрешността на планинската верига — скрит от чукари.

— Как е възможно дори да не се задъхаш? — попита немощно Люсиен, едва добрал се до плоския връх.

Отметнах назад кичурите коса, измъкнали се от плитката ми, за да брулят лицето ми.

— Тренирана съм.

— Досетих се, като видях как надви Дагдан.

— Елементът на изненадата беше на моя страна.

— Не — рече тихо Люсиен, докато търсех опора за крака си в съседната канара. — Сама се справи. — Ноктите ми изреваха от болка, като забих пръсти в скалата и се набрах. Люсиен додаде: — Защити ме и от тях, и от Ианта. Благодаря ти.

Думите му засегнаха нещо ниско в стомаха ми и се почувствах благодарна за бушуващия наоколо вятър, ако не за друго, то поне защото прикри паренето в очите ми.

Най-сетне успях да поспя.

Прашенето на огъня в последната ни пещера, топлината и що-годе безопасната ни отдалеченост от останалия свят бяха достатъчни да ме потопят в дълбок сън.

И в сънищата си май плувах из съзнанието на Люсиен, сякаш поне мъничко въгленче от силата ми най-накрая се бе завърнало.

Сънувах уютните пламъци, скалните стени, тясната пещерна кухина, побрала с мъка двама ни и огъня. Сънувах виещата, мрачна нощ отвън, всички звуци, които спътникът ми внимателно изучаваше, докато стоеше на пост.

В един момент погледът му се задържа върху мен.

Не бях предполагала колко млада, колко простосмъртна изглеждах, докато спях. Плитката ми лежеше като въже върху рамото ми, устата ми беше леко отворена, а лицето ми — изнурено от дните на изнемога и глад.

Сънувах, че сваля пелерината си и я мята върху одеялото ми.

Сетне сънищата ми отплаваха нанякъде, извеждайки ме от главата му. И позволих на морето от звезди да ме приспи в обятията си.

Широка ръка стисна лицето ми толкова здраво, че стенанието на костите ми ме изтръгна рязко от съня.

— Я, кого си намерихме! — провлачи студен мъжки глас.

Познавах това лице — червената коса, светлата кожа, презрителната усмивка. Познавах лицата и на другите двама мъже в пещерата, приклещили мятащия се Люсиен.

Братята му.