Двор от крила и разруха

Глава 59

Огледах се наоколо, скрита зад дървото. Бях изтощена, но… можех да се ответрея. И просто да изчезна. Ясеновите стрели в сюриела обаче…

Срещнах погледа му, докато кървеше, проснат безпомощно върху мъха.

Същите ясенови стрели бяха пронизали Рис. Но така, че само да го ранят.

Тези бяха изстреляни, за да убиват.

Устата с възголеми зъби оформи една безмълвна дума. Бягай.

— На краля на Хиберн му отне дни да ме вкара в релси след твоята намеса — измърка Ианта с приближаващ се глас. — Все още не мога да използвам ръката си напълно.

Не отвърнах. Трябваше да се ответрея.

От шията на сюриела шуртеше черна кръв, а върхът на стрелата стърчеше почти цинично от дебелата му кожа. Не можех да го изцеря, не и с толкова ясен в плътта му. Не и докато не го извадех.

— Тамлин ми е разказвал как си заловила този тук — продължи Ианта, пристъпвайки към мен все повече и повече. — Затова усвоих твоите методи. Той обаче не ми казва нищичко. И все пак, понеже ти си търсила услугите му толкова много пъти, пелерината, която аз му дадох… — Долавях усмивката в гласа й. — Най-обикновена проследяваща магия, подарък от краля. Задейства се в твое присъствие. В случай че отново го навестиш.

Бягай! повтори беззвучно сюриелът. От съсухрената му уста бликаше кръв.

А в очите му се четеше болка. Истинска болка — като присъщата за всяко простосмъртно същество. Ако Ианта го отведеше жив при Хиберн… Сюриелът знаеше, че е възможно. Веднъж вече ме беше умолявал да го освободя… Но сега бе готов да стане пленник. Само и само да ми даде шанс да избягам.

Мътните му очи се присвиха от агония, но и сякаш в отговор на мислите ми. Да — уверяваше ме с поглед. — Върви.

— Кралят вдигна щитове в съзнанието ми — не спираше да дърдори Ианта, — за да не ми навредиш отново, като те открия.

Надникнах иззад дървото и я забелязах в единия край на горската полянка, където наблюдаваше смръщено проснатия сюриел. Носеше обичайната си светла роба и синия камък върху качулката си. И водеше единствено двама стражи. След всичко, което се бе разиграло… не преставаше да ме подценява.

Скрих се зад дървото, преди да ме е съзряла. И отново срещнах погледа на сюриела.

Позволих му да прочете всяка от емоциите, които напълно се избистриха в съзнанието ми.

Той кимна. Или поне опита.

А аз му се усмихнах за сбогом. И излязох на полянката.

— Трябваше да ти прережа гърлото онази нощ в шатрата — заявих на жрицата.

Един от стражите изпрати стрела към мен.

Спрях я със стена от твърд въздух, която изчезна миг по-късно. Силите ми почти бяха изцедени. И ако щитът ми понесеше още един удар от ясенова стрела…

Лицето на Ианта се стегна.

— Съветвам те да преосмислиш тона си. Все пак аз ще съм най-голямата ти защитница в Хиберн.

— Май първо ще се наложи да ме заловиш — отвърнах студено.

И побягнах.

Можех да се закълна, че древната гора ми отвори път.

Че бе прочела последните ми мисли, насочени към сюриела, и ме пропускаше през себе си.

Но не и тях.

Влях сетните остатъци от силата си в краката си, за да не се превият коленете ми, докато препусках измежду дърветата, прескачайки камъни и поточета, заобикаляйки обгърнати в мъх скали.

Въпреки това стражите — и Ианта — не ме изпускаха от очи, колкото и да ругаеха по дънерите, които сякаш изскачаха на пътя им, по камънаците, поддаващи под краката им. Но само още малко трябваше да ги надбягвам.

Едва още няколко километра. Да ги отдалеча от сюриела, да му дам време да се измъкне.

И да ги накарам да си платят за стореното. До последна капка кръв.

Освободих сетивата си и им позволих да ме водят. Гората свърши останалото.

Може би тя ме очакваше. Може би точно тя бе наредила на дърветата да се отместват от пътя ми.

Хибернските стражи ме настигаха. Краката ми летяха под мен, скорострелни като на сърна.

Започнах да разпознавам дърветата, камъните. Ето там бях стояла с Рис — бях флиртувала с него. Там пък, на онзи клон, другарят ми се беше разположил да ме чака.

Нещо разпори въздуха зад мен — стрела.

Кривнах вляво и почти се забих в някакво дърво. Стрелата изсвистя далеч от мен.

Напред светлината се променяше — ставаше по-ярка. Полянката.

Изпуснах въздишка на облекчение, която се постарах да чуят.

Изхвърчах от гората и коленете ми изпукаха, когато се завтекох през камънака към колибата с покрив от коса.

— Помощ! — провикнах се, така че да доловят и това.

Дървената врата беше открехната. Светът се забавяше и избистряше с всяка моя стъпка, с всеки удар на сърцето ми.

Прескочих прага и влетях в колибата на Тъкачката.