Двор от крила и разруха

Глава 34

Амрен не намери други хибернски главорези или шпиони по време на дългия си нощен лов из Веларис. Как ги издирваше, как различаваше приятел от враг… Някои, разказа ми Мор на сутринта след дълга, безсънна нощ за всички ни, белязвали вратите си с агнешка кръв. Като жертвоприношение в нейна чест. С молба да не ги закача. Някои дори поставяли чаши с кръв на праговете си.

Сякаш всички в града знаеха, че Втората на Великия господар, дребничката елфа… че именно тя беше чудовището, което ги защитаваше от другите страшилища по света.

Целият предишен ден и вечерта Рис бе уверявал жриците, че са в безопасност, запознавайки ги с новите предпазни заклинания. Онази, която бе пуснала Гарваните… незнайно защо Хиберн я беше оставил жива. Тя позволи на Рис да проникне в съзнанието й, за да установи какво се бе случило: след като кралят преодолял заклинанията с краткотрайната си магия, Гарваните му се появили като двама стари учени, за да им отвори жрицата, а сетне нахлули в съзнанието й, принуждавайки я да ги пусне вътре без особена тревога. Дори този произвол сам по себе си… Затова Рис отдели часове на жриците. Мор също.

Поприказва им, изслуша онези, които можеха да говорят, а на другите просто подържа ръцете.

А щом си тръгнаха от библиотеката… между другаря ми и братовчедка му отново цареше мир. Тесният разлом, вклинил се помежду им, някак се бе затворил.

Нямахме много време. Знаех го. Чувствах го с всяка глътка въздух. Хиберн не идваше — Хиберн беше тук.

Срещата ни с Великите господари щеше да се състои само след седмица, а Неста още отказваше да ни придружи.

Не я насилвах. Щяхме да се справим. Аз щях да се справя.

Нямахме друг избор.

Поради същата причина на следващата сутрин стоях във фоайето, гледайки как Люсиен мята през рамо тежката си раница. Облякъл бе илириански кожени доспехи и плътен жакет, под които знаех, че носи още катове дрехи, подготвен за оцеляване в различен климат. Беше сплел косата си и червената плитка се спускаше назад върху илирианския меч в ножницата на гърба му.

Вчера следобед Касиан му беше позволил да плячкоса личния му арсенал, макар че изборът на приятеля ми беше скромен. Меч, една къса сабя и няколко кинжала. Колчан стрели и лък със свалена тетива висяха от раницата му.

— Решил ли си къде точно искаш да те остави Рис? — осмелих се да попитам накрая.

Люсиен кимна, надниквайки към другаря ми, който вече го чакаше до входната врата. Щеше да ответрее Люсиен до границата на човешкия континент, до някое удобно за кацане място. Но не по-далеч, поне така бе настоял Азриел. Отчетите на шпионите му сочеха, че отвъд границата имало твърде много стражи, твърде много опасности. Дори за елф. Дори за най-могъщия Велик господар в историята.

Пристъпих напред и прегърнах силно Люсиен, преди да е съумял да се отдръпне.

— Благодаря ти — казах, пробвайки да не мисля за всичката стомана по него, както и за това дали щеше да му се наложи да я използва.

— Беше крайно време и аз да направя нещо — отвърна тихо Люсиен и ме притисна към себе си.

Откъснах се от него и впих поглед в белязаното му лице.

— Благодаря ти — повторих.

Не знаех какво друго да му кажа.

Рис протегна ръка към него.

Люсиен я огледа, след това вдигна очи и към лицето на другаря ми. Почти можех да зърна всички презрителни думи, които си бяха наговорили. Висяха помежду им, между протегнатата ръка на Рис и тази на Люсиен.

Въпреки това Люсиен прие ръката на Рис. Безмълвното му предложение за нещо повече от начин на придвижване.

А преди онзи тъмен вятър да се извие, Люсиен се обърна назад.

Не към мен, към някого зад мен.

Бледа и измършавяла, Илейн стоеше на върха на стълбището.

Погледите им се сключиха.

Илейн не продума. Не стори и стъпка надолу.

Люсиен сведе глава в поклон, потулвайки блясъка в очите си — копнежа и тъгата.

А когато пак се обърна към Рис, за да му даде сигнал… повече не надникна към Илейн.

Не видя колебливата й крачка към долното стъпало, сякаш се канеше да му проговори. Да го спре.

В следващия миг Рис изчезна. Заедно с Люсиен.

Като се извърнах да предложа закуска на Илейн, нея вече я нямаше.

Реших да изчакам Рис във фоайето.

В трапезарията от лявата ми страна Неста тихо се упражняваше да издига невидими стени в съзнанието си, а Амрен още не се беше връщала след снощния си лов. Когато попитах сестра си дали напредва, тя отвърна само:

— Амрен смята, че съм натрупала достатъчно опит, за да пробвам с нещо материално.

Оставих я на мира, без да се поинтересувам дали Амрен не е намерила някое заклинание в Книгата, с което да закърпи стената.

После започнах да броя минутите мълчаливо.

Щом познатият ми тъмен вятър влетя във фоайето и Рис изникна в средата на килима, въздъхнах облекчено. Не личеше да се е натъкнал на неприятности, не виждах да е пострадал, но все пак отидох да го прегърна през кръста, жадна да го почувствам, да го помириша.

— Нормално ли мина всичко?

Той ме целуна по косата.

— Доколкото е възможно. Вече е на континента и тръгва на изток.

Рис забеляза, че Неста се упражнява сама в трапезарията, и попита:

— Как е новият ни оракул?

Откъснах се от обятията му, за да обясня, че съм оставила Илейн насаме с мислите й, но Неста се обади първа:

— Не я наричай така.

Рис ме стрелна недоумяващо, ала Неста продължи да се рови в книгата пред себе си с празно изражение, да се упражнява в градене на стени, както й беше наредила Амрен. Сръчках Рис в ребрата.

Не я провокирай.

Едното ъгълче на устата му се вирна с привкус на дяволита насмешка.

Може ли да провокирам теб в такъв случай?

Стиснах устни, за да сдържа усмивката си.

Входната врата се отвори със замах и Амрен нахлу във фоайето.

Рис мигновено се завъртя към нея.

— Какво?!

Духовитото му изражение си беше отишло, лежерната поза — също.

Бледото лице на Амрен остана спокойно, но очите й… Кипяха от ярост.

— Хиберн е нападнал Двора на Лятото. В момента армиите му обсаждат Адриата.