Двор от крила и разруха

Глава 40

Този път не носех кост. И макар всяка стъпка нагоре по хълма и надолу към тъмнината да ме раздираше, да ми тегнеше непоносимо, продължавах да се движа. Продължавах да слагам единия крак пред другия.

Имах чувството, че и с Рис е така.

Два часа по-късно, като застанах пред древния бог на смъртта, отново надянал кожата на бъдещия ми син, му наредих:

— Избери си друг предмет, с който да ти платим.

Виолетовите очи на Резбаря просветнаха.

— Защо Великият господар стои в коридора?

— Няма желание да те вижда.

Отчасти вярно. Но Рис се обзалагаше, че ударът по гордостта му ще подейства в наша полза.

— Смърдиш на кръв. И смърт.

Резбарят вдиша дълбоко. Вдиша мириса ми.

— Откажи се от Оуроборос и си избери друг предмет — беше единственият ми отговор.

Хиберн познаваше миналото ни, познаваше възможните ни съюзници. Ала поне ни оставаше късче надежда, че няма да предвиди уговорка с Резбаря.

— Не желая нищо друго, освен прозореца ми към света.

— Мога да ти предложа толкова много неща — казах с дълбок, захаросан глас.

— Страх те е да вземеш огледалото. — Резбарят килна глава. — Защо?

— Нима теб не те е страх от него?

— Не. — Тъничка усмивка. Той се наведе настрани. — И ти ли се страхуваш от огледалото, Рисанд?

Другарят ми не благоволи да отговори от коридора, макар че дойде да се облегне на вратата със скръстени ръце. Като го съзря целия в мръсотия, кръв и измачкани дрехи, Резбарят въздъхна:

— О, повече те харесвам в този вид.

— Избери нещо друго — настоях отново аз.

И този път не ни пращай за зелен хайвер.

— Какво ще ми предложиш? Тук нямам полза от богатства. Могъществото е безсмислено сред всичкия този камък. — Той се изкиска. — Какво ще кажеш за първородния си син?

Резбарят се ухили загадъчно, махвайки с момчешка ръка към самия себе си.

Рис плъзна очи към мен и по лицето му пробяга изненада — изненада и нещо по-дълбоко, по-нежно.

Значи… не е просто някакво момче.

Бузите ми пламнаха.

Не. Не е.

— Грубо е, Ваше Величество, да разговаряте тайно помежду си.

Стрелнах поглед към Резбаря.

— И така — нищо друго ли не искаш?

Нищо, което не би унищожило разсъдъка ми само ако го погледна?

— Донесете ми Оуроборос и съм ваш. Давам ви думата си.

Претеглих ангелското изражение, изписано по лицето на Резбаря, и закрачих към вратата.

— Къде е костта ми?

Въпросът му изсвистя като камшик в сумрака.

Аз продължих напред. Рис обаче му метна нещо.

— От обяда.

По каменния под изтрополи пилешка костица и разяреното съскане на Резбаря ни изпрати до коридора.

Без да си разменим и дума, с Рис започнахме дългия поход нагоре през Затвора. Огледалото — трябваше да намеря начин да го взема. След срещата. Защото все пак имаше шанс… да ме унищожи.

Как изглежда той?

Тих, колеблив въпрос. Веднага разбрах за кого говори.

Преплетох пръсти с неговите и ги стиснах силно.

Нека ти покажа.

И докато бродехме през мрака към далечната, все още скрита от погледите ни светлина, аз му показах.

Когато се прибрахме в градската къща, вече умирахме от глад. И понеже не ни се чакаше да ни приготвят храна, с Рис тръгнахме направо към кухнята, подминавайки Амрен и Неста само с едно махване.

Лигите ми бяха на път да потекат, щом Рис отвори с рамо люлеещата се врата към кухнята.

Но когато погледнахме вътре, спряхме на място.

Илейн стоеше между Нуала и Серидуен на дългата работна маса. И трите бяха покрити с брашно. А на дървения плот пред тях се търкаляше някакво тестено недоразумение.

Двете прислужници шпионки веднага се поклониха на Рис, а Илейн…

В кафявите й очи се таеше лека искрица.

Сякаш се бе забавлявала с тях.

Нуала преглътна сухо.

— Милейди каза, че е гладна, затова решихме да й приготвим нещо. Тя обаче настоя да се научи и… — Ръце, обгърнати в сенки, се вдигнаха в жест на безпомощност, ръсейки брашно като сняг. — Правим хляб.

Илейн обхождаше всички ни с поглед и очите й лека-полека започваха да губят крехкия си блясък. Аз й се усмихнах широко.

— Дано го опечете скоро. Умирам от глад.

Илейн ми кимна с бледа усмивка.

Беше гладна. И… вършеше нещо. Учеше нещо.

— Отиваме да се изкъпем — обявих, макар и коремът ми да къркореше. — Ще ви оставим да приключите с работата си.

Издърпах Рис в коридора още преди да ни отвърнат и люлеещите се врати се затвориха зад нас.

Облегнах се на дървената ламперия с ръка на гърдите. Само след миг Рис я покри със своята.

— Така се почувствах и аз — промълви ми, — когато те видях да се усмихваш онази нощ, докато вечеряхме край Сидра.

Опрях чело на гърдите му, точно върху сърцето му.

— Все още я чака дълъг път.

— С всички ни е така.

Той ме погали по гърба. Притиснах се към ръката му, любувайки се на топлия му, силен допир.

И останахме така дълги минути. Докато не предложих:

— Да отидем да хапнем някъде навън.

— Хммм.

Рис дори не понечи да ме пусне.

Накрая вдигнах очи към него. И се натъкнах на онази позната, похотлива светлинна в погледа му.

— Май съм гладен за нещо друго — измърка той.

Пръстите на краката ми се свиха в ботушите ми, но сбърчих вежди и попитах с равен тон:

— Така ли?

Рис гризна ухото ми и като ни ответря до спалнята ни, където вече ни чакаха две чинии с храна върху бюрото, прошепна:

— Трябва да ти се издължа за снощи, другарке моя.

Поне постъпи любезно, позволявайки ми аз да избера кое да погълне първо: мен или храната.

Взех разумно решение.

На следващата сутрин заварихме Неста на масата за закуска.

Не чакаше мен, осъзнах, когато погледът й ме прескочи така, сякаш бях някоя от прислужниците. Чакаше някой друг.

Имах благоразумието да не й обясня, че Касиан още е във военния лагер. Ако нямаше намерение да пита… и аз нямах намерение да се навирам между шамарите.

Не и при положение, че според Амрен сестра ми беше близо — съвсем близо — до усвояването на умението, необходимо за евентуалното закърпване на стената. Стига да съумееше да освободи силата си. Не дръзнах да изтъкна, че навярно светът не бе готов за подобно нещо.

Закусих мълчаливо, скърцайки с вилица по чинията. Амрен заяви, че и тя самата била съвсем близо до онова, което търсела в Книгата — заклинанието, необходимо на сестра ми. Откъде знаеше, нямах представа. И не ми се струваше разумно да питам.

Неста проговори чак когато станах от масата.

— Ще присъстваш на срещата след два дни.

— Да.

Приготвих се психически да чуя остатъка от речта й.

Тя надникна към предните прозорци, сякаш още чакаше, още наблюдаваше.

— Влязла си в битка. Без дори да се замислиш. Защо?

— Защото трябваше. Защото беззащитни хора се нуждаеха от помощта ми.

Синкавосивите й очи почти сребрееха на смътната утринна светлина. Изчаках малко, но като не каза нищо повече, се ответрях до Дома на Ветровете за урока си с Азриел.