Двор от крила и разруха

Глава 4

Тържеството по случай Лятното слънцестоене беше точно каквото си го спомнях: знаменца, панделки и цветни венци навсякъде, бурета с бира и вино, пренесени до планинското подножие около имението, Върховни и обикновени елфи, събрани наедно.

Но нещото, което липсваше предишната година, беше Ианта.

Празненствата щели да са светотатство, напяваше тя, ако първо не отдадяхме почит и благодарност.

Затова всички станахме два часа преди зазоряване, сънени и не особено ентусиазирани за церемониите й, докато слънцето се подаваше иззад хоризонта в най-дългия ден от годината. Чудех се дали на Таркуин му се налага да понася такива тягостни ритуали в лъскавия му дворец край морето. Какви ли празненства щяха да се проведат в Адриата на този ден, оглавявани от Великия господар на Лятото, когото почти можех да нарека свой приятел.

Доколкото знаех, независимо от слуховете сред прислугата, Таркуин до ден-днешен не беше съобщил на Тамлин за посещението ни с Рис и Амрен. Какво ли смяташе за новото ми положение Великият господар на Лятото? Не се съмнявах, че е научил. И се молех да стои настрана, поне докато свършех работата си тук.

Алис ми беше намерила приказна пелерина от бяло кадифе за бързата езда към полите на планината, а Тамлин ме беше качил на луннобяла кобила с диви цветя, вплетени в сребристата й грива. Ако исках да изобразя върху платното представата си за покой и чистота, щях да използвам именно своя собствен образ от онази сутрин. Сплетената ми коса беше вдигната отгоре на главата ми и закичена с венец от бели цветове на глог; бях придала лека руменина на бузите и устните си с малко руж. Подобно на прокрадващите се първи розовеещи стъпки на пролетта сред зимен пейзаж.

Когато тържествената ни процесия се изкачи по хълма, вече погълнат от многолюдна тълпа, всички очи се впериха в мен. Моят поглед обаче остана насочен напред към Ианта, изправена пред простичък каменен олтар, окичен с цветя и първите летни плодове. Поне този път качулката на бледосинята й роба беше свалена и сребърната диадема лежеше върху златната й коса.

Усмихнах й се, а кобилата ми покорно спря в северната дъга на полукръга, който тълпата образуваше около билото на хълма и олтара на жрицата. Зачудих се дали Ианта разпознава озъбения вълк под усмивката ми.

Тамлин ми помогна да сляза от коня и сивкавата светлина преди изгрева озари златистите нишки на зеления му жакет. Щом стъпих на меката трева, съзнавайки, че всички очи бяха приковани в нас, се принудих да срещна очите му.

Споменът сияеше в него — в начина, по който сведе взор към устните ми.

Преди година, точно в този ден, ме беше целунал. Преди година бях танцувала с тези хора, безгрижна и радостна за пръв път в живота си, и бях вярвала, че по-щастлива не мога да бъда.

Позасмях му се свенливо и поех ръката, която ми подаде. Тръгнахме заедно по тревата към каменния олтар на Ианта, следвани от хибернските командири, Юриан и Люсиен.

Питах се дали Тамлин си припомня и за още един ден, предшестващ всички тези месеци, когато бях облякла друг вид бяла рокля, когато пак навсякъде бяха разпръснати цветя.

Когато другарят ми ме избави, след като реших да не се венчавам за Тамлин, съзнавайки с някаква ключова част от себе си, че това би било грешка. Тогава вярвах, че не го заслужавам, че пречупено момиче като мен са`мо би го обременило за цял живот. А Рис… Рис щеше да ме остави да се омъжа за него с убеждението, че съм щастлива, с желанието да бъда щастлива, дори това да го убиваше. В мига, в който казах „не“… Той ме спаси. Помогна ми да спася самата себе си.

Надникнах косо към Тамлин.

Той разглеждаше ръката ми, пъхната в свивката на лакътя му. Голият пръст, където някога бе стоял пръстенът.

Какво ли си мислеше, къде ли смяташе, че е пръстенът, щом Люсиен бе укрил доказателството от него? За миг го съжалих.

Съжалих го, защото не само Люсиен го беше излъгал, но и Алис. Колко ли още хора бяха прозрели истината за страданието ми — и му я бяха спестили?

Бяха прозрели истината за страданието ми, без да ми помогнат.

С Тамлин спряхме пред олтара и Върховната жрица ни поздрави със спокойно, царствено кимване.

Принцът и принцесата запристъпваха нервно от крак на крак, без да крият досадата си. На вечеря Брана изрази почти отявлено недоволство относно празненството, заявявайки, че в Хиберн не се занимавали с толкова тягостни ритуали, а просто пирували. И намеквайки, че скоро и при нас ще е така.

Постарах се да не им обръщам внимание и насочих вниманието си към Ианта, която вдигна ръце и извиси глас към тълпата зад нас:

— Благословено слънцестоене за всички ни.

Сетне поде безкраен низ от молитви и ритуали. Най-красивите млади жрици от храма й помагаха с разливането на свещеното вино, благославянето на плодове от новата реколта върху олтара и призоваването на слънцето.

Прекрасна, добре отиграна постановка. Люсиен почти дремеше зад мен.

Но Ианта ми беше обяснила церемонията, затова знаех какво предстои, когато вдигна свещеното вино в ръце и произнесе напевно:

— Нека светлината, най-силна в този ден, да прогони неканения мрак. Нека заличи черното клеймо на злото.

Удар след удар по другаря ми, по дома ми. Въпреки това кимах заедно с нея.

— Ще ни окажат ли принцеса Брана и принц Дагдан честта да отпият от сакралното вино?

Тълпата се размърда смутено. Хибернските командири примигнаха и се спогледаха свъсено.

Аз обаче отстъпих встрани и с блага усмивка им сторих път към олтара.

Те отвориха уста, несъмнено за да откажат, но Ианта нямаше да се примири с отхвърляне на идеята.

— Пийте! И нека новите ни съюзници станат наши приятели — подкани тържествено тя. — Пийте! И нека виното отмие безпределната нощ.

Двамата даемати вероятно проверяваха чашата за отрова с незнайните си магически сили, но аз задържах любезната усмивка на лицето си, когато най-сетне доближиха олтара и Брана пое сребърната чаша.

Отпиха по малко от виното и веднага понечиха да си тръгнат. Ианта обаче настоя да застанат зад олтара, за да гледат с нея церемонията.

Умишлено я бях осведомила колко отвратени са от ритуалите й. Както и че, пристигнеха ли, щяха на драго сърце да потъпчат ролята й на народен водач. Затова и сега Ианта беше решена да ги привлече на своя страна.

След още множество молитви и ритуали, Тамлин бе призован от другата срана на олтара, за да запали свещ за душите, угаснали през последната година — да ги извика в прегръдката на светлината с изгрева на слънцето.

Облаците зад тях започнаха да се обагрят в розово.

Юриан бе призован да изрече последната молитва — тази специално Ианта добави по мое искане и тя беше в чест на воините, които всеки ден се бореха за сигурността ни.

Двамата с Люсиен останахме сами в кръга от трева, с олтара и хоризонта пред нас, с тълпата, разположена зад гърбовете ни и от двете ни страни.

По скованата му стойка и резките погледи, които стрелкаше наоколо, си личеше, че премисля молитвите и участието ми в церемонията на Ианта. Това, че ние двамата се оказвахме сами, предвидливо откъснати от другите точно в мига, когато слънцето беше на път да окъпе с лъчите си света.

Ианта направи крачка към ръба на хълма и златистата й коса се разстла по гърба й, докато вдигаше ръце към небето. Местоположението й бе умишлено подбрано, както и ъгълът на ръцете й.

Заела беше същата поза и по време на Зимното слънцестоене, заставайки така, че слънцето да изгрее точно между вдигнатите й ръце, за да ги изпълни със светлината си. Помощничките й бяха отбелязали предварително мястото с изсечено камъче в тревата.

Златният диск на слънцето изплува бавно над размитите зеленосинкави багри на хоризонта.

Светлината изпълни света, ясна и могъща, сякаш устремена право към нас.

Гърбът на Ианта се изви и тялото й като че ли се превърна в съд за първите летни лъчи, а по видимата част на лицето й се изписа благоговеен възторг.

Слънцето се издигна и над земята отекна устойчив, озаряващ всичко звук.

Из тълпата се разнесе шепот.

После изумени крясъци.

Насочени не към Ианта.

А към мен.

Към мен, ослепителна и девствена в белите ми одежди, защото засилвах със светлината на новия ден под пътеката на слънцето, минаваща точно над мен вместо над Върховната жрица.

Никой не бе забелязал, че белязаното камъче на Ианта се беше преместило с няколко стъпки надясно; всички бяха твърде заети с грандиозната ми поява, за да доловят как призрачният полъх на вятъра го плъзва сред тревата.

Ианта последна извърна поглед към мен.

Последна проумя, че силата на слънцето не изпълва нея с благодат.

Освободих онази мощ, с която бях помела Хиберн, и тялото ми лумна, погълнато от светлина. Чиста като деня, чиста като звездите.

— Унищожителката на проклятия — зашушукаха някои.

— Слава нея! — зашептяха други.

Престорих се на изненадана — изненадана, но и примирена с избора на Котела. Тамлин ме гледаше с изопнато от смайване лице, а хибернските командири — с чисто изумление.

Аз обаче се обърнах към Люсиен и металното му око отрази с ослепителна мощ ярката ми светлина. Протегнах ръка към него, сякаш просто търсех помощ от приятел.

Чувствах как Ианта се мъчи да си върне контрола, да извърти нещата към себе си.

Явно и Люсиен го усети, защото взе ръката ми и падна на едно коляно в тревата, притискайки пръстите ми към челото си.

Досущ като житни класове, повалени от вятъра, околните също коленичиха.

Във всичките си показни церемонии и ритуали Върховната жрица нито веднъж не бе демонстрирала магическа сила или дар свише. Ала Фейра, Унищожителната на проклятия, избавила Притиан от тиранията и мрака…

Благословена. Свещена. Неугасваща пред злото.

Позволих на собственото ми сияние да се разрасне, докато и то не обля преклонената фигура на Люсиен.

Рицар, коленичил пред кралицата си.

Този път, когато се усмихнах на Ианта, й разкрих частица от вълка.

Тържеството поне си оставаше същото.

След като шумът и отдаването на почит стихнаха, след като сиянието ми угасна, когато слънцето се издигна над главата ми, всички се отправихме към близките възвишения и ливади, където неприсъствалите на церемонията вече бяха узнали за малкото ми чудо.

Придържах се близо до Люсиен, който се двоумеше как да ми угоди, докато другите като че ли се разкъсваха между радостта и изумлението, любопитството и угрижеността.

Ианта прекара следващите шест часа в опити да обясни случилото се. Котелът благословил най-свидната й приятелка, разправяше на всеки слушател. Слънцето променило пътя си, за да разкрие възторга си от завръщането ми.

Само подвластните й жрици й обръщаха внимание, а половината от тях дори не изглеждаха заинтригувани.

Тамлин ми се струваше най-напрегнат, като че благословията ме беше превърнала в нещо друго, като че си спомняше същата тази светлина от Хиберн, но не и защо го притесняваше толкова.

Дългът обаче го караше да приема благодарности и пожелания от поданиците и воините си, от по-нисшестоящи господари, затова бях свободна да се разхождам. От време на време ме спираха пламенни, възхитени елфи, желаещи да докоснат ръката ми, да поронят сълзи заради дарбата ми.

Някога щях да се свия от срам. Сега обаче приемах благодарностите и молитвите им досущ като светица с признателна усмивка на лице.

И донякъде не се преструвах. Нямах зъб на хората от тези земи, страдали заедно с всички други. Но заговореха ли ме придворните и войниците… Е, заради тях влизах в роля. „Избраницата на Котела“ — така ме наричаха. „За мен е чест“, отговарях им лаконично.

Повтарях същите думи отново и отново по време на закуската и обяда, докато не се върнах в къщата, за да се поосвежа и да остана за малко сама.

Като се затворих в стаята си, сложих венеца си от цветя на тоалетната масичка и се усмихнах леко на окото, татуирано върху дясната ми длан.

Най-дългият ден в годината — казах по връзката, изпращайки с думите си откъслеци от случилото се на хълма. — Де да можех да го прекарам с теб.

Представлението ми щеше да му се хареса, а после щеше да съдере гърлото си от смях заради изражението на Ианта.

Измих се и тъкмо се канех да потегля обратно към хълма, когато гласът на Рисанд изпълни съзнанието ми.

За мен би било чест — рече той с пропит от шеговитост тон. — Да прекарам дори миг в присъствието на Фейра, Избраницата на Котела.

Засмях се. Гласът му беше далечен, напрегнат. Трябваше да побързам, иначе рискувахме да ни спипат. А повече от всичко се налагаше да попитам, да узная дали…

Добре ли са всички?

Зачаках, броейки минутите.

Да. Доколкото е възможно. Кога ще се прибереш при мен?

Всяка следваща дума беше по-тиха от предходната.

Скоро — обещах му. — Хиберн е тук. Скоро ще приключа.

Той не отвърна. Подвоумих се още няколко минути, преди отново да си сложа цветния венец и да поема надолу по стълбището.

Щом излязох в украсената градина, смътният глас на Рисанд наново изпълни главата ми.

И на мен ми се иска да можех да прекарам днешния ден с теб.

Думите му сграбчиха като в юмрук сърцето ми и аз ги прогоних от съзнанието си, вървейки обратно към тържеството в подножието на планината. Усещах стъпките си по-тежки отпреди броени минути, от идването ми към къщата, когато почти се носех по въздуха.

Но обядът вече беше раздигнат и започваха танците.

Видях го да ме чака до една група танцуващи в кръг елфи, наблюдавайки всяка моя крачка.

Плъзнах поглед по тревата, ликуващите тълпи, музикантите, извличащи толкова жизнерадостна музика от тъпаните, цигулките и свирките си. И продължих да крача като плаха, боязлива кошута.

Преди време същите тези звуци пробуждаха душата ми, караха ме да танцувам, и танцувам. Но сега не бяха нищо повече от поредното оръжие в арсенала ми. Спрях пред Тамлин, сведох мигли и попитах тихо:

— Ще танцуваш ли с мен?

Облекчение, щастие и лека нотка на тревога.

— Да — пророни той. — Да, разбира се.

Позволих му да ме поведе в бърз танц, да ме върти и накланя, а хората се струпаха да ни подвикват радостно и да ръкопляскат. Танц след танц, след танц, докато по гърба ми не потекоха струйки пот заради шеметното темпо, заради напъна да задържа усмивката на лицето си, да се смея, въпреки че ръцете ми бяха достатъчно близо до гърлото му, че да го удуша.

Накрая музикантите засвириха по-бавна мелодия и под напътствието на Тамлин и двамата се впуснахме в нежните й тонове. Когато останалите най-сетне решиха да обърнат погледи към собствените си партньори, той пророни:

— Тази сутрин… добре ли си?

Вдигнах рязко глава.

— Да. Не знам… не знам какво беше това, но съм добре. А Ианта… бясна ли ми е?

— Нямам представа. Но й дойде изневиделица. А май не се справя особено добре с изненадите.

— Трябва да й се извиня.

Очите му просветнаха.

— Защо? Може би наистина е било благословия. Магията продължава да изненадва дори мен. Ако ти е ядосана, проблемът си е неин.

Направих се, че обмислям думите му, после кимнах. Притиснах се към него, ненавиждайки всяко местенце, на което телата ни се допираха. Не знаех как бе успял Рис, как бе понасял близостта с Амаранта. Цели пет века.

— Прекрасна си днес — рече Тамлин.

— Благодаря. — Принудих се да го погледна в очите. — Люсиен… Люсиен ми каза, че не си изпълнил Ритуала на Каланмаи… че си отказал.

„И си позволил на Ианта да отведе него в пещерата вместо теб.“

Гърлото му подскочи.

— Нямаше да го изтърпя.

„А изтърпя да сключиш сделка с Хиберн, сякаш бях открадната вещ, която на всяка цена е трябвало да си върнеш.“

— Може би тази сутрин не беше просто благословия за мен — заявих аз.

Той ми отвърна с милувка по гърба.

По време на следващите три танца не говорихме, а сетне гладът ме поведе към масите, където вечерята вече беше сервирана. Позволих му да ми напълни една чиния, да ми я поднесе, след като си намерихме място под един чворест стар дъб, откъдето се впуснахме да наблюдаваме танците и музикалните изпълнения.

За малко да го попитам дали си е струвало — дали раздялата с този покой си е струвала, само и само да си ме върне. Защото Хиберн щеше да нахлуе тук, да използва тези земи. И нямаше да има повече танци и песни. Не и след като ордите му пристигнеха.

Но успях да си замълча, докато слънцето гаснеше и нощта се спускаше наоколо.

Звездите изплуваха на небето, смътни и ситни над бушуващите огньове.

Съзерцавах ги през дългите часове на празненството и можех да се закълна, че ми правеха компания — мълчаливите ми, предани приятели.