Двор от крила и разруха

Глава 17

Два часа по-късно позволих на Касиан да ме отведе до Дома просто защото си призна, че още се труди да подсили крилата си и трябва да ги упражнява редовно.

Керемидените покриви излъчваха горещина на треперливи вълни, докато прелитахме високо над тях, а морският бриз беше като хладна целувка по лицето ми.

Дискусията ни беше приключила едва преди трийсет минути, и то само защото коремът на Мор изкъркори като буреносен облак. Дотогава успяхме да обсъдим къде е най-разумно да проведем срещата с Великите господари и кого да вземем със себе си.

Още утре щяхме да разпратим поканите, но без уточнено място на събитието. Нямаше смисъл да бързаме с избора, бе отбелязал Рис, при положение че Великите господари несъмнено щяха да отхвърлят първоначалното ни предложение и да изберат друго място. Посочвахме само датата и часа — с две седмици отсрочка за препирните, които неизбежно щяха да възникнат.

След това се върнахме набързо до градската къща, за да се преоблечем, преди отново да полетим към Дома на Ветровете, а Нуала и Серидуен ме чакаха в стаята ми с усмивки, изписани по притулените им откъм емоции лица.

Прегърнах ги и двете, въпреки че Рис не ги посрещна толкова… ентусиазирано. Не от неприязън към близначките, но…

Бях му се троснала. В апартамента на Амрен. Не изглеждаше ядосан, обаче… усещах колко внимателно ме наблюдава през последните няколко часа. А заради това… ми беше странно да го погледна. Толкова странно, че гладът, който постепенно се бе засилил в стомаха ми, започваше да наподобява гадене. И преди му се бях противопоставяла, но не като Велика господарка. Не с онзи тон.

Е, така и не ни се отдаде шанс да поговорим, защото Нуала и Серидуен се заеха да ме обличат, а той влезе в банята да се освежи.

Не че имах намерение да се кипря много. Избрах илирианските си кожени панталони и свободна бяла риза, както и чифт бродирани пантофи, на които Касиан постоянно се присмиваше, докато летяхме.

Когато ми се подигра за трети път в рамките на две минути, го ощипах по ръката с оправданието:

— Горещо е. Ботушите запарват.

Той вдигна вежди в същинско олицетворение на невинността.

— Не съм казал нищо.

— Присмиваш ми се под мустак. За пореден път.

— Живея с Мор от петстотин години. Научил съм по трудния начин да не коментирам женския избор на обувки. — Той се подхилна. — Колкото и да са нелепи.

— Отиваме на вечеря. Освен ако не сте планирали някоя битка след това?

— Присъствието на сестра ти е чиста битка само по себе си.

Огледах небрежно лицето му, отчитайки колко се старае да запази безизразното си излъчване, да се вторачва в произволни точки, само и само да не ме поглежда в очите. Рис летеше с нас, но достатъчно далеч, за да не ни чува. Затова попитах:

— Би ли я използвал, ако се окаже, че е способна да закърпи стената?

Лешниковите му очи се стрелнаха към мен, свирепи и бистри.

— Да. Не само заради нас, но и… Има нужда да излиза от Дома. Да… — Крилата му поддържаха равномерен, грохотен размах, а новите им части се отличаваха единствено по липсата на белези. — Ще се самоунищожи, ако дълго време остане затворена.

Гърдите ми се стегнаха.

— Според теб… — Премислих добре думите си. — Когато Котелът я промени, тя… Долових нещо различно в нея.

Помъчих се да потисна напрежението в мускулите си, щом споменът за онези моменти ме връхлетя. Писъците, кръвта, отвращението, докато гледах как влачат сестрите ми към Котела, безсилна да им помогна…

Преглътнах страха, вината.

— Сякаш… цялата й същност, стоманата и огънят в кръвта й… Сякаш се увеличиха многократно. Претърпяха катаклизъм. Все едно… да гледаш как домашна котка се превръща в пантера.

Поклатих глава в безсмислен стремеж да се отърся от спомена за онзи хищник, за яростта, кипяща в сивкавосините й очи.

— Никога няма да го забравя — пророни тихо Касиан, надушил или почувствал спомените, превзели съзнанието ми. — До края на живота си.

— Показвала ли е силата си оттогава?

— Никога. — Домът на Ветровете изникна пред нас и като че златистите светлинки по стените, прозорците и вратите му ни приканваха все по-близо и по-близо. — Но понякога я усещам. — После добави с лека горчилка в гласа: — Обикновено когато ми е ядосана. А това е… през повечето време.

— Защо?

Още от самото начало се джафкаха, но сега… да, отношенията им се бяха променили. Изострили.

Касиан отметна кичур тъмна коса от очите си, попораснала от последната ни среща.

— Не вярвам някога да ми прости за случилото се в Хиберн. На нея… но най-вече на Илейн.

— Крилата ти бяха съдрани. Едва бе оживял. — Вина, съкрушителна и отровна, пропиваше думите му. Точно срещу нея се бореха останалите в апартамента на Амрен. — Не беше в състояние да спасиш когото и да било.

— Дадох й обещание. — Вятърът рошеше косата му, докато се взираше в небето с притворени очи. — И не го спазих в най-важния момент.

Още сънувах как се мъчи да пропълзи до нея, как впряга волята си да я стигне дори в полунесвяст от болка и кръвозагуба. Също като Рисанд през последните ни мигове с Амаранта.

От широката веранда за кацане ни разделяха само няколко размаха на крилата му, но все пак попитах:

— Защо се стараеш толкова, Касиан?

Лешниковите му очи се попритвориха. Кацнахме плавно и допуснах, че няма да ми отговори, защото вече чувахме гласовете на другите в трапезарията отвъд верандата, а и Рис кацна грациозно до нас, макар че само ни намигна и пое напред.

Когато закрачихме след него към трапезарията обаче, Касиан промълви тихо:

— Защото не мога да спра да мисля за нея.

Никой не се изненада, че Илейн е останала в стаята си.

Но всички се изненадахме, че Неста не беше.

Вечерята далеч не беше официална, въпреки че Люсиен, изправен до прозорците, откъдето съзерцаваше залеза над Веларис, беше облякъл красив зелен жакет със златиста бродерия; кремавите му панталони подчертаваха мускулестите му бедра, а високите му до коляното черни ботуши бяха толкова лъснати, че полилеите от елфическа светлина се отразяваха в тях.

Открай време излъчваше неподправена изтънченост, но тук, тази вечер, с пристегната назад коса и закопчан до врата жакет, наистина приличаше на син на Велик господар. Напет, могъщ, леко циничен — но благовъзпитан и елегантен.

Тръгнах към него, докато другите си наливаха от виното, изсипано да диша в гарафи върху древната дървена маса, съзнавайки, че докато си приказваха, приятелите ми всъщност ни държат под око. Окото на Люсиен пък обходи небрежния ми тоалет, после отскочи към илирианците в кожените им дрехи, Амрен в обичайното й сиво облекло и Мор в разкроената й червена рокля.

— Тук изобщо има ли общоприет стил на обличане? — попита той.

Свих рамене и му подадох чаша вино.

— На когото каквото му харесва.

Златното му око изщрака и се присви, а накрая се върна към града пред нас.

— Какво прави цял следобед?

— Спах — отвърна той. — Изкъпах се. Седях си на задника.

— Може утре сутрин да те разведа из града — предложих. — Ако искаш.

Нищо че трябваше да се готвим за важна среща. Да поправяме стена. Да водим война. Можех да отделя половин ден. Да му покажа защо наричах това място свой дом, защо се бях влюбила в господаря му.

Сякаш разтълкувал мислите ми, Люсиен каза:

— Не е нужно да си губиш времето, за да ме убеждаваш. Разбирам. Виждам, че… че ние не сме ти давали онова, което си желаела, от което си се нуждаела. Колко ли малък и затънтен ти се е струвал домът ни, след като си зърнала всичко това. — Той посочи с брадичка към града, където вече пламваха светлинки сред спускащия се сумрак. — Кой би могъл да се мери с него?

Почти попитах: „Нямаш ли предвид кое би могло да се мери с него?“, но задържах езика си зад зъбите.

Преди да добави друго, нещо зад гърба ми привлече вниманието му и той затвори уста. Металното му око избръмча тихо.

Проследих погледа му и се помъчих да не се напрягам, когато Неста влезе в стаята.

Да, „поразително красива“ беше добро определение за облика й на Върховна елфа. А тъмносинята й рокля с дълги ръкави, която прилепваше по всяка извивка на тялото й, преди да се разпилее изящно по земята в изобилие от ефирен плат…

Касиан изглеждаше така, сякаш някой го е цапардосал в корема.

Неста обаче впери очи право в мен, докато елфическата светлина танцуваше по сребърните гребенчета из вдигнатата й коса. Отправи се към нас с гордо вдигната брадичка, игнорирайки всички останали. Молех се Мор и Амрен, които я наблюдаваха с вирнати вежди, да си замъл…

— Откъде взе тази рокля? — попита я Мор, понасяйки се към Неста с развени червени поли.

Сестра ми спря на място с напрегнати рамене, готова да…

Ала Мор вече беше до нея и опипваше тежката синя материя, оглеждаше преценяващо всеки шев.

— И аз искам такава — измрънка нацупено тя.

Несъмнено опит да си изпроси нова обиколка по магазините с мен. Все пак Великата господарка се нуждаеше от дрехи — по-изтънчени дрехи. Особено за предстоящата среща. Същото важеше и за сестрите ми.

Кафявите очи на Мор отскочиха към мен и едва се преборих със съкрушителната благодарност, заплашваща да подпали моите. Доближих ги.

— Предполагам, че другарят ми я е изровил отнякъде — отговорих, хвърляйки поглед през рамо към Рис, който седеше на ръба на масата, обграден от Аз и Касиан. И тримата илирианци се преструваха, че не ни подслушват, докато си наливаха вино.

Клюкари. Изпратих тази мисъл по връзката ни с Рис и мрачният му смях отекна по нея в отговор.

— Все него хвалят за тоалетите — оплака се Мор, опипвайки полите на Неста, докато сестра ми я следеше с ястребов поглед. — А той никога не си признава откъде ги взима. До ден-днешен отказва да ми сподели откъде е намерил роклята на Фейра за Звездопада. — Тя го стрелна косо през рамо. — Гадняр!

Рис се засмя. Касиан обаче дори не се усмихна, сякаш съсредоточил всяка своя частица в Неста и Мор.

Нетърпелив да види как ще реагира сестра ми.

Мор прехвърли любопитството си към сребърните гребени в косата й.

— Благодари се, че не носим еднакъв размер, иначе сигурно щях да се изкуша да ти открадна роклята.

— Вероятно щеше да й я свалиш от гърба — подхвърли тихо Касиан.

Закачливата усмивка на Мор не ме успокои особено.

Лицето на Неста обаче остана равнодушно. Студено. Тя измери Мор от глава до пети, отчитайки каква част от корема, гърба и гърдите й разкриваше роклята й в добавка с разкроените й поли с вмъкнати тюлени ивици, през които прозираха краката й. Скандална по човешките стандарти.

— За твое щастие — отговори овладяно Неста, — чувствата не са взаимни.

Азриел се задави с виното си.

Неста обаче просто отиде до масата и седна.

Мор примигна и ми подхвърли стреснато:

— Май ще ни трябва още много вино.

Неста изопна гръб, без да коментира чутото.

— Ще нападна избата — заяви Касиан и изчезна през вратите към коридора с не особено небрежна крачка.

Неста се скова още повече.

Дразнеха сестра ми, шегуваха се с нея… Седнах до нея и й прошепнах:

— Добронамерени са.

Неста просто плъзна пръст по чинията си от слонова кост и обсидиан, по сребърните прибори, около чиито дръжки се виеха резбовани нощни жасминови цветове.

— Не ме интересува.

Амрен се разположи от другата страна на масата и Касиан настръхна, влизайки в трапезарията с две бутилки в ръце. Амрен каза на сестра ми:

— Ти май не си поплюваш.

Неста впери очи в нея. Амрен завъртя лениво кръвта в бокала си, наблюдавайки я като котка, натъкнала се на нова, интригуваща играчка.

Сестра ми отвърна лаконично:

— Защо ти светят очите?

Въпрос, лишен от любопитство — просто безцеремонна претенция за отговор.

Без страх. Нито капка.

Амрен килна глава.

— Знаеш ли, никой от тези дърдорковци не ми е задавал такъв въпрос.

Същите тези дърдорковци опитваха да прикрият тревогата си. Аз също.

Неста мълчеше, очаквайки отговор.

Амрен въздъхна и тъмната й къса коса се разлюля.

— Светят, защото са единствената част от мен, която обуздаващото заклинание не можа да покрие. Единственият прозорец към скритото вътре.

— И какво се крие вътре?

Никой от другите не посмя да се обади. Нито да помръдне. Люсиен, все още до прозореца, беше пребледнял като платно.

Амрен прокара пръст по ръба на бокала си и нокътят й проблесна в червен оттенък като на кръвта вътре.

— И това не дръзнаха да ме попитат.

— Защо?

— Защото не е възпитано. И ги е страх.

Амрен задържа погледа й, а сестра ми дори не трепна.

— Двете с теб си приличаме — отбеляза Амрен.

Не знаех дали дишам. Май и Рис не дишаше, като го потърсих по връзката ни.

— Не външно, нито по онова, което дебне под кожата и костите ни… — Изумителните й очи се присвиха. — Но… виждам същността ти, момиче. — Амрен кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. — Не си пасвала в калъпа, в който са се помъчили да те натикат. Не си могла да вървиш по пътя, на който си била родена, по който са те тласкали да вървиш. Мъчила си се, но така и не си успяла. И ето че пътят се промени. — Леко кимване. — Знам какво е чувството. Спомням си го, колкото и отдавна да съм го изпитвала.

Неста беше овладяла свръхестествената неподвижност на елфите далеч по-бързо от мен самата. Остана така няколко секунди, взирайки се в странната, дребна елфа пред себе си, претегляйки думите й, силата, която излъчваше… Сетне каза:

— Не знам за какво приказваш.

Червените устни на Амрен се отвориха в широка, змийска усмивка.

— Когато избухнеш, момиче, гледай да го усетят във всички светове.

Студен трепет полази кожата ми.

Рис обаче провлачи:

— Явно Амрен е взимала уроци по актьорско майсторство в театъра на нейната улица.

Тя го удостои с кръвнишки поглед.

— Сериозно говоря, Рисанд…

— Не се и съмнявам. — Той дойде да седне от дясната ми страна. — Но предпочитам да хапна нещо, преди да загубим апетита си от всички тези словоизлияния.

Широката му ръка стопли коляното ми под масата и го стисна утешително.

Касиан се настани отляво на Амрен, Азриел — до него, а Мор зае мястото срещу сенкопоеца, като за Люсиен остана…

Той свъси вежди — свободни бяха само централното място на масата и най-нежеланото, това срещу Неста.

— А… не трябва ли ти да си начело?

Рис вдигна вежда.

— Не ме е грижа къде ще седнеш. Интересува ме само да ям нещо — той щракна с пръсти, — и то веднага.

Храната, творение на готвачи, които реших, че трябва да посетя из долните етажи на Дома, покри масата в плата, чинии и купи. Печени меса, всевъзможни сосове, ориз и хляб, задушени свежи зеленчуци от околните ферми… Едва не въздъхнах от ароматите, витаещи край мен.

Люсиен зае мястото си така, сякаш се нагласяше върху игленик.

Наведох се напред, за да го уверя през Неста:

— Ще свикнеш с цялата тази неофициалност на нещата.

— Прозвуча, скъпа Фейра, като че е нещо лошо — отбеляза Рис, сипвайки си от плато с печена риба, преди да ми го предаде.

Врътнах очи и сложих няколко хрупкави парчета в чинията си.

— В случай че не си забелязал, мен ме изненада по време на първата ни вечеря заедно.

— О, забелязах — ухили се Рис.

Касиан се подсмихна.

— Ако искаш, вярвай — обърнах се пак към Люсиен, който безмълвно трупаше купчинка зелен фасул в чинията си, навярно чудейки се на простичките блюда, толкова различни от претрупаните чинии в Двора на Пролетта, — но Азриел е единственият възпитан наоколо. — Мор и Касиан възроптаха, но по устните на сенкопоеца затанцува лека усмивка. Той сведе глава и придърпа към себе си едно плато с печено цвекло, поръсено с козе сирене. — Дори не се опитвайте да ме убеждавате в противното.

— Няма смисъл — въздъхна шумно Мор, — но поне не ни представяй като диваци.

— Аз пък си мислех, че би сметнала това определение за комплимент, Мор — обади се кротко Рис.

Неста наблюдаваше размяната на думи, сякаш бе на спортен мач, местейки очи помежду ни. Не се пресегна за храна, затова си позволих да сипя в чинията й по малко от няколко различни блюда.

Тя проследи с поглед и това.

А когато спрях и продължих да пълня собствената си чиния, Неста каза:

— Сега разбирам какво си имала предвид относно храната.

Отне ми малко време да си спомня разговора ни в къщата на татко, когато двете спорехме пламенно за разликите между човешката и елфическата храна. Приготвяха я с едни и същи продукти, но… някак имаше различен вкус отвъд стената.

— Това комплимент ли е?

Вместо да отвърне на усмивката ми, Неста просто набоде една аспержа с вилицата си и започна да се храни.

Прецених, че по-подходящ момент няма да намеря, ето защо попитах Касиан:

— Утре в колко часа продължаваме тренировките?

Той имаше благоразумието дори да не надникне към Неста, когато ми отговори с ленива усмивка:

— Бих казал призори, но от признателност, че се връщаш невредима, ще те оставя да поспиш. Да се срещнем в седем.

— На това ли му викаш поспиване?

— За илирианец си е успиване — подхвърли Мор.

Касиан размърда крила.

— Дневната светлина е безценен ресурс.

— Живеем в Двора на Нощта — натърти Мор.

Касиан хвърли намръщен поглед към Рис и Азриел.

— Предупредих ви, че започнем ли да приемаме която и да било елфа в групата ни, ще ни създава само главоболия.

— Доколкото си спомням, Касиан — отвърна сухо Рис, — всъщност заяви, че ти трябвала почивка от грозните ни мутри и няколко дами биха допринесли с красота, на която да се любуваш по цял ден.

— Прасе! — възкликна Амрен.

Касиан й отговори с вулгарен жест, който накара Люсиен да се задави със зеления фасул.

— Бях млад илирианец, какво ли съм знаел — оправда се после и посочи Азриел с вилицата си. — Не ми се крий в сенките. И ти каза същото нещо.

— Напротив — защити го Мор, а сенките, в които Азриел наистина се увиваше дискретно, изчезнаха. — Азриел никога не приказва толкова оскърбително. Само ти, Касиан. Само ти.

Генералът на Великия господар се оплези. Мор му върна жеста.

Амрен обърна свъсен поглед към Рис.

— Съветвам те да не взимаш никого от двама им на срещата с другите господари, Рисанд. Единствено ще ти навлекат неприятности.

Надникнах крадешком към Люсиен, за да преценя реакцията му.

Лицето му остана безизразно, но… в окото му, освен предпазливост, просветна и искрица на изненада. Осмелих се да надзърна към Неста, но тя се взираше в чинията си, игнорирайки всички около масата.

— Все още не се знае дали изобщо ще се съгласят — отвърна Рисанд. Люсиен обърна очи към него, този път с отявлено любопитство. Рис забеляза това и сви рамене: — Рано или късно щеше да разбереш. Утре разпращам покани до всички Велики господари за свикване на военна дискусия.

Люсиен стисна вилицата си.

— До всички?

Не знаех дали има предвид Тамлин, или баща си, но Рис кимна.

Люсиен се замисли.

— Мога ли да ти предложа един непоискан съвет?

Рис се подсмихна.

— Май за пръв път ми се случва някой от тази маса да ми зададе подобен въпрос.

Мор и Касиан му се оплезиха вкупом.

Рис махна лениво към Люсиен.

— Хайде, да чуем съвета ти.

Люсиен впи поглед в другаря ми, а сетне и в мен.

— Предполагам, че и Фейра ще присъства?

— Точно така.

Амрен отпи от чашата си с кръв — единственият звук в стаята, докато Люсиен размишляваше.

— Ще криеш ли силите й?

Мълчание.

Накрая Рис каза:

— Възнамерявах да го обсъдя с другарката си. Да разбирам, че имаш мнение по въпроса, така ли, Люсиен?

В тона му още се долавяше рязка нотка, кротка злоба.

Люсиен пак извърна очи към мен, а аз едва не се сгърчих под погледа му.

— Баща ми вероятно ще се съюзи с Хиберн, ако реши, че така има шанс да си върне силата. Като те убие.

Рис изръмжа.

— Но братята ти вече ме видяха — отбелязах, оставяйки вилицата си. — Пламъците може да припишат на теб, но леда…

Люсиен посочи с брадичка към Азриел.

— Това трябва да проучиш: какво знае баща ми, дали братята ми са узнали какво умее Фейра. Въз основа на тази информация трябва да планирате срещата.

— Ерис може да си замълчи за видяното — обади се Мор — и да убеди другите също да не казват, ако допусне, че така ще е по-удобно за него.

Зачудих се дали Мор не разпознаваше именно Ерис в червените му коси, в златистобронзовата му кожа, макар и няколко тона по-тъмна от тази на брат му.

Люсиен заяви спокойно:

— Възможно е. Но трябва да разберем. Ако Берон или Ерис разполагат с тази информация, ще я използват по време на срещата. За да контролират нея… или вас. А може и изобщо да не се явят. Възможно е просто да отидат при Хиберн.

Касиан изруга тихо, а на мен ми идеше да сторя същото.

Рис завъртя виното в чашата си, после я сложи на масата и каза на Люсиен:

— Двамата с Азриел трябва да си поговорите. Утре.

Люсиен надникна към сенкопоеца, който само му кимна.

— На твое разположение съм.

Никой от нас не прояви безразсъдството да го попита дали би разкрил информация за Двора на Пролетта. Дали очакваше Тамлин да се появи. Този разговор трябваше да бъде оставен за друг път. Когато двамата се озовяхме насаме.

Рис се облегна в стола си. Замисли се — незнайно за какво. Стисна челюсти, след което въздъхна почти безшумно. Събираше сили.

Да обяви нещо, да ни разкрие някой свой план, който умишлено беше пазил в тайна досега. И макар стомахът ми да се сви, през тялото ми пробяга тръпка — от възхищение пред размаха на острия му ум.

Накрая той каза:

— Налага се да проведем още една среща. Възможно най-скоро.