Двор от крила и разруха

Глава 33

Оракул.

Думата прокънтя в мен.

Тя знаеше от самото начало. Предупредила беше Неста за Гарваните. Ала в паниката това малко прозрение ми се беше изплъзнало. Също както реалността се изплъзваше на Илейн, преплитайки се със сънищата. Оракул.

Илейн се обърна към Мор, която вече я зяпаше смаяно от съседното място на дивана.

— Това ли ми се случва?

Думите й, тонът й… прозвучаха толкова нормално, че гърдите ми се стегнаха.

Мор обходи с очи лицето на сестра ми, сякаш претегляше въпроса й, истината или лъжата в него.

Накрая примигна и отвори уста. Като че магията й най-сетне бе разбудила загадката. После кимна — бавно, отчетливо. Люсиен седна безшумно в креслото пред прозореца и металното му око забръмча, изследвайки сестра ми.

Всъщност не се учудвах, че само Азриел се бе вслушал в думите й. Все пак чуваше неща, които всички ние пропускахме… Навярно и той самият бе страдал като Илейн, преди да проумее дарбата си. В този момент той попита Илейн:

— Има и друга кралица?

Илейн примижа, сякаш отговорът й изискваше вътрешно разследване, сякаш… трябваше да погледне другояче на онова, което я бе измъчвало толкова време.

— Да.

— Шестата кралица — промълви Мор. — Онази, за която златната призна, че не била болна…

— Каза ни да не вярваме на останалите кралици — добавих аз.

И в мига, в който думите напуснаха устата ми… като че се отдалечавах от някоя картина, за да я видя цялостно. Отблизо думите бяха размътени, оплетени. Но отдалеч…

— Ти си откраднала от Котела — казах на Неста, която сякаш се канеше да скочи между всички нас и Илейн. — Но дали пък Котелът не е дал нещо на Илейн?

Лицето на Неста пребледня.

— Какво?

Люсиен, също толкова втрещен, изглежда, възнамеряваше да повтори дрезгавия въпрос на Неста.

Азриел кимна.

— Знаела си — каза на Илейн. — Знаела си, че Котелът ще отнеме младостта на онази кралица.

Илейн замига и очите й постепенно се проясниха наново. Сякаш нашето прозрение… сякаш то я освобождаваше от мъглявото измерение, в което бе потънала.

— Шестата кралица е жива? — намеси се Азриел със спокоен, равен глас. Гласът на шпионски главатар, сразявал врагове и примамвал съюзници.

Илейн наклони глава настрани, заслушана в някакъв вътрешен глас.

— Да.

Люсиен просто се взираше, и взираше в сестра ми, все едно я виждаше за пръв път.

Завъртях лице към Рис.

Дали не би се съюзила с нас?

Не знам — отговори ми той. — Щом останалите са я проклели…

— За какво проклятие говорим? — попита другарят ми, преди да е довършил разговора си с мен.

Илейн бавно извърна лице към него. Отново примигна.

— Предали са я на… нещо мрачно, на… магьоснически господар… — Тя поклати глава. — Но все не успявам да го зърна. Да разбера какъв е. Притежава някаква кутия от оникс, по-ценна от всичко друго… освен от тях. Момичетата. Държи в плен и други момичета, почти същите като нея, само дето тя… Денем е с един облик, а нощем отново се превръща в човек.

— Птица с горящи пера — пророних.

— Огнена птица денем — рече умислено Рис, — жена нощем… Значи, този магьоснически господар я държи против волята й?

Илейн поклати глава.

— Не знам. Чувам я… чувам как вика. От гняв. От яростен гняв…

Тя потрепери.

Мор се приведе към нея.

— Знаеш ли защо другите кралици са я проклели, защо са я предали?

Илейн заби поглед в масата.

— Не. Не, всичко това е забулено в мъгли и сенки.

Рис въздъхна.

— А усещаш ли къде е?

— Има… езеро. Навътре… да, навътре в континента. Скътано сред планини и древни гори. — Тя преглътна. — Всичките ги държи край езерото.

— Други жени като нея ли?

— Да… и не. Техните пера са снежнобели. Те се носят по водата. Тя обаче лети в небето над нея, пламтяща от гняв.

— Какво знаем за шестата кралица? — обърна се Мор към Рис.

— Почти нищо — отговори Азриел вместо него. — Млада е. На двайсет и няколко години. Скития се намира до стената, на изток оттук. Това е най-малкото човешко кралство, но е богато откъм търговия и оръжия. А нея я наричат Васа, но досега никой не ми е докладвал пълното й име.

Рис се замисли.

— Явно е представлявала значителна заплаха за кралиците, щом са въстанали срещу нея. А като знаем плановете им…

— Ако намерим Васа — прекъснах го аз, — тя може да убеди човешките сили да се сражават на наша страна. И да ни подсигури съюзник на континента.

— Ако я намерим — натърти Касиан, заставайки до Азриел с леко разперени крила. — Може да отнеме месеци. Пък и не се знае колко мъчен противник е магьосникът, който я държи в плен. Не бива да се излагаме на толкова много рискове. Нито да пилеем толкова време. Нужно е да се съсредоточим върху срещата с другите Велики господари.

— Ползите обаче може да си струват — настоя Мор. — Нищо чудно да има армия…

— Нищо чудно — намеси се Касиан. — Но ако е прокълната, кой ще предвожда армията й? И щом кралството й е толкова далеч, а войниците й се придвижват според възможностите на простосмъртните… Помните колко бавни бяха, колко бързо измираха…

— Няма да загубим, ако опитаме! — тросна му се Мор.

— Необходима си ни тук — отвърна Касиан. Азриел като че ли беше готов да се съгласи, но си замълча. — Трябваш ми на бойното поле… не на поход из континента. И то в земите на човеците. Ако кралиците са събрали войски, които да предложат на Хиберн, несъмнено ще се изпречат на пътя ни към Васа.

— Нямаш право да се разпореждаш с мен…

— Аз обаче имам — додаде Рис. — Не ме гледай така. Прав е. Нужна си ни тук, Мор.

— Скития — рече Мор, клатейки глава. — Помня ги. Те са конници. Кавалерията се движи бързо…

— Не.

В очите на Рис гореше непоклатима решимост. Заповедта му беше категорична.

Мор обаче не се примири.

— Илейн неслучайно вижда тези неща. Позна за остаряването на другата кралица, за нападението на Гарваните, вижда Васа, защо чува гласа й? Сигурно е важно. Ако пренебрегваме пророчествата й, значи, заслужаваме да паднем.

Мълчание. Плъзнах поглед по присъстващите наоколо. Важно. Всеки от тях имаше важно място тук. За разлика от мен…

Вдишах дълбоко.

— Аз ще отида — Люсиен не откъсваше очи от Илейн, докато изричаше думите.

Всички се извърнахме, впервайки взор в него.

Люсиен насочи вниманието си към Рис, към мен.

— Аз ще отида — повтори и стана на крака. — Ще отида да намеря шестата кралица.

Мор отвори уста, но бързо я затвори.

— И защо мислиш, че можеш да я откриеш? — попита го Рис.

В тона му нямаше грубост, а по-скоро командирска преценка. Претегляше уменията на Люсиен на фона на рисковете, както и евентуалната полза от подобна мисия.

— С това око… — Люсиен посочи металната джаджа в едната си очна кухина. — С него виждам неща… невидими за повечето. Заклинания, магии… Може пък да ми помогне да я открия. И да я освободя от проклятието. — Той надникна към Илейн, която пак изучаваше скута си. — Тук не се нуждаете от мен. Готов съм да се бия на ваша страна, но… — Той ми се усмихна мрачно. — Нямам място в Двора на Есента. Мога да се обзаложа, че вече нямам и в… Двора на Пролетта. — „У дома“. Почти каза „у дома“. — Но не бих понесъл просто да си седя тук, без да върша нищо. Онези кралици, армиите им… И те представляват истинска заплаха. Затова трябва да използвате уменията ми. Изпратете мен. Ще открия Васа и ще се помъча да я убедя да… доведе помощ.

— Това означава, че ще навлезеш в човешка територия — предупреди го Рис. — А не мога да отделя стража…

— Не ми и трябва. По-бърз ще съм сам. — Той вирна брадичка. — Ще я намеря. И ако има армия, с която да се върна, или поне начин личната й история да привлече човешките сили на наша страна… Ще сторя всичко, за да успея.

Приятелите ми се спогледаха. Мор каза:

— Ще бъде… много опасно.

Устата на Люсиен се изви в половинчата усмивка.

— Чудесно. Иначе ще ми доскучае.

Единствено Касиан отвърна на усмивката му.

— Ще те въоръжа с илирианска стомана.

Илейн вече наблюдаваше изпитателно Люсиен, примигвайки от време на време. Ала лицето й не разкриваше какво вижда — какво усеща. Нищо.

Рис се отблъсна от свода.

— Аз ще те ответрея възможно най-близо до мястото, откъдето искаш да започнеш похода си. — В интерес на истината напоследък Люсиен сериозно проучваше купища карти. Вероятно следвайки тихата повеля на силата, направляваща всички ни. Другарят ми добави: — Благодаря ти.

Люсиен сви рамене. И този негов жест ме подтикна най-сетне да го попитам:

— Сигурен ли си?

Той просто надзърна към Илейн, чието лице наново се бе забулило в спокойна празнота, докато показалецът й повтаряше линиите на бродерията по възглавниците на дивана.

— Да. Нека помогна както мога.

Дори Неста изглеждаше относително разтревожена. Едва ли за самия него, а по-скоро за това, че ако пострадаше, ако загинеше… Как би се отразило нещо такова на Илейн… Прекъсването на другарската връзка… Отказах да се замислям какво би причинило на мен.

Вместо това се обърнах към Люсиен.

— Кога възнамеряваш да тръгнеш?

— Утре. — Не го бях чувала толкова самоуверен от… доста време. — До довечера ще се приготвя и ще замина след закуска утре сутринта. — Сетне се извърна към Рис: — Ако така те устройва.

Другарят ми махна небрежно с ръка.

— Като се има предвид с какво се захващаш, Люсиен, няма начин да не ме устройва.

В стаята пак се спусна мълчание. Ако откриеше изчезналата кралица и се върнеше с човешка армия, или поне ако смогнеше да отвори очите на простосмъртните за Хиберн… Ако аз успеех да убедя Резбаря да се бие за нас, без да настоява за онова ужасяващо огледало… Дали щеше да е достатъчно?

Вероятно срещата с Великите господари щеше да отговори на този мой въпрос.

Рис посочи с брадичка към Азриел, който прие жеста му като заповед да изчезне — навярно за да провери докъде бе стигнала Амрен.

— Разберете дали Кеир и Мраконосците му не са претърпели нападение — нареди другарят ми на Мор и Касиан, които кимнаха и също напуснаха.

След като се озовахме само със сестрите ми и Люсиен, двамата с Рис стрелнахме погледи към Неста.

И поне този път голямата ми сестра се изправи и тримата не особено дискретно се оттеглихме към горния етаж. Оставяйки Люсиен и Илейн насаме.

Едва се удържах да не се скатая на стълбищната площадка, за да ги подслушвам.

Ако изобщо имаше какво да се подслушва.

Вместо това обаче хванах Рис за ръката, изтръпвайки от кръвта по кожата му, и го поведох към банята ни. Вратата на Неста, намираща се по-надолу по коридора, се затвори с тихо щракване.

Рис погледа безмълвно как пускам водата във ваната и грабвам една кърпа от скрина до стената. След това седнах на ръба на ваната и като изпробвах температурата на водата с китка, потупах порцелана до себе си.

— Ела тук.

Той ми се подчини и се настани до мен с провесена глава.

Взех ръката му и я задържах под бълбукащата струя.

По кожата му потекоха червени вадички, изливащи се във водата отдолу. Намерих кърпата и затърках нежно, изжулвайки засъхналата кръв. Водни пръски се разхвърчаха към непокътнатите ръкави на жакета му.

— Защо просто не предпази с щит ръцете си?

— Исках да усетя как отнемам живота им.

Студени, безчувствени думи.

Заех се да търкам пръстите му и кръвта, попаднала в гънките между ноктите и кожата му. Под самите нокти.

— Защо този път е различно?

Различно от засадата на Атора, от горската битка с Хиберн, от нападението над Веларис… от всичко досега. И преди го бях виждала разярен, но никога… никога толкова вглъбен.

Сякаш съвестта и добродушието му живееха на повърхността, далеч, далеч над ледените дълбини, в които бе потънал.

Обърнах дланта му към струята и започнах да жуля свивките между пръстите му.

— Какъв е смисълът от цялата тази мощ… — подхвана той, — ако не мога да защитавам всички безпомощни в града си? Ако не ме известява за предстояща атака?

— Дори Азриел не знаеше за нея…

— Архаичната магия на краля го превела направо през входната порта. Ако не мога… — Рис поклати глава. Аз оставих измитата му ръка и взех другата. Още кръв оцвети водата. — Ако не мога да ги защитя тук… Как да… — Той преглътна. Вдигнах брадичката му. Суровият му гняв се бе превърнал в крушение, в болка. — Онези жрици са преживели достатъчно. Днес ги предадох. Вече… вече няма да се чувстват спокойни в библиотеката си. Единственото лично тяхно място, на което знаеха, че са в безопасност… А Хиберн им го отне.

Отнел го беше и от Рис. Защото и другарят ми го ползваше за изцерение, за покой.

— Може би е наказание, задето откраднах Веларис от Мор, допускайки Кеир тук.

— Не бива да мислиш така. Нищо хубаво не те чака с подобна нагласа.

Довърших и другата му ръка, изплакнах кърпата и се втурнах да бърша шията му, слепоочията му… Успокоителни, загряващи движения, не толкова за да го почистя, колкото да го отпусна.

— Не съм ти ядосан за сделката — заяви той, притваряйки очи, докато прокарвах кърпата по челото му. — В случай че… си се притеснила.

— Не съм.

Рис отвори очи, като че дочул усмивката в гласа ми, и впи поглед в лицето ми. Аз метнах кърпата във ваната с плясък, спрях крана и поех лицето му между влажните си длани.

— Нямаш вина за днешната случка. — Думите ми изпълниха окъпаната в слънце баня. — Никаква. Виновен е единствено Хиберн, а когато отново се изправим лице в лице с него, ще си спомним за нападенията му, за всичко, което е причинил на близките ни. За наша беда, забравихме книгата със заклинания на Амаранта. Но и ние имаме книга, в която с малко късмет ще открием нужното заклинание. Засега обаче… ще се готвим, ще посрещаме последствията. И ще вървим напред.

Той завъртя глава, за да целуне дланта ми.

— Напомни ми да ти вдигна заплатата.

Задавих се от изненада.

— За какво?

— За мъдрия съвет. И другите жизненоважни услуги, които ми осигуряваш — намигна ми той.

Прихнах в искрен смях и стиснах лицето му в длани, лепвайки бърза целувка върху устните му.

— Безсрамен флиртаджия!

Топлината най-сетне се завърна в очите му.

Взех някаква кремава кърпа и увих в меката й материя чистите му, стоплени ръце.