Двор от крила и разруха

Глава 25

Амрен не беше облякла Неста в паяжини и звезден прах, както ние самите с Мор се явихме. Нито пък подобаващо на собствения си стил — свободни панталони и възкъси блузи.

Избрала й бе семпъл тоалет. Брутален.

Съвършено черната й рокля се спускаше чак до тъмния мраморен под на тройната зала в Изсечения град — тясна в корсета и ръкавите и с деколте, стигащо чак до основата на бледата й шия. Косата й беше вдигната в непретенциозна прическа, подчертаваща чертите на лицето й, свирепата бистрота на очите й, които се плъзнаха по струпалата се тълпа, по гигантските резбовани колони и люспестите зверове, увиващи се около тях, по внушителния подиум и трона върху него. Без дори да трепнат.

Всъщност брадичката й само се издигаше с всяка следваща стъпка към подиума.

И единствения трон върху него — величествения трон от преплетени един в друг люспести зверове.

Рис също забеляза. И мигновено реши как да подходи.

Сестра ми и останалите се разделиха пред подиума, заемайки странични позиции в подножието му. По лицата им нямаше нито страх, нито радост, нито светлина. Азриел, изправен до Мор, оглеждаше тълпата с убийствено спокойствие на лице. Накрая очите му стигнаха до презрителните усмивки на Кеир и златокосата жена до него — навярно майката на Мор. „Не им обещавайте нищо“, беше ме предупредила Мор.

Рис ми подаде ръка, за да се кача на подиума. Аз хванах пръстите му и поех с вдигната глава, с още по-изпънат гръб нагоре по няколкото стъпала. Към самотния трон.

Рис просто ми намигна и галантно ме настани в него с едно отмерено, танцово движение.

Леденият черен камък ужили голите ми бедра, а из тълпата се разнесе шепот.

И смаяни възгласи, когато Рис седна на страничната облегалка на трона, подсмихна ми се самодоволно и заповяда на Двора на Кошмарите:

— Поклонете се!

Защото още не го бяха сторили. На трона обаче седях аз…

Шокът и презрението не напуснаха лицата им дори когато паднаха на колене.

Нарочно не надзърнах към Неста, която нямаше друг избор, освен да последва примера им.

За сметка на това надникнах към Кеир, към елфата до него, към всеки, дръзнал да срещне взора ми. Припомних си какво бяха причинили на Мор, когато е била едва дете, онази Мор, която сега ми се покланяше, ухилена до уши. Някои от придворните извърнаха погледи.

— Ще тълкувам липсата на втори трон като пропуск заради неочакваното ни посещение — заяви със смъртоносно спокойствие Рис. — И ще пусна всички ви да си отидете цели-целенички, което е моят жест към вас. Преданите ни поданици. — Добави той с бледа усмивка.

Плъзнах пръст по люспестата извивка на един от зверовете, образуващи страничните облегалки на трона. Нашият двор. Част от него.

Нужно ни бе съгласието им да се бият за нас. И трябваше да ни го дадат тази вечер.

Устните ми, които бях оцветила в тъмно, тъмночервено, се разтвориха в ленива усмивка. Пипала от чужда сила запълзяха към подиума, но не дръзнаха да прехвърлят първото стъпало. Проучваха моята сила. Ала не се доближиха повече, за да не ядосат Рисанд.

Дадох им разрешение да допълзят по-близо, да ме подушат, обръщайки се към Рис и към тройната зала.

— Не смяташ ли, любов моя, че вече може да станат?

Рис се усмихна първо на мен, сетне и на тълпата.

— Станете.

Те се подчиниха. А няколко от пипалата се осмелиха да изкачат първото стъпало.

Тогава атакувах.

Сред шепота в залата се извисиха три стона, когато магията ми прикова с остри, хищни нокти любопитните сили. Впи ги надълбоко в тях. Като котка, спипала птиче. Няколко.

— Искате ли си ги обратно? — попитах тихо цялата зала.

В подножието на подиума Кеир хвърли укорителен поглед през рамо и сребърната диадема върху златистата му коса проблесна от движението. Някой изскимтя от дъното на помещението.

— Не са ли ви учили — измърка на публиката си Рис, — че не е учтиво да докосвате дама без нейно позволение?

В отговор вкопчих тъмните си нокти още по-надълбоко и магията на онези, дръзнали да ме изпитат, се загърчи под тях.

— Дръжте се прилично — изчуруликах вежливо на придворните.

И освободих пипалата.

На три места в залата последва раздвижване. Някой директно се ответря, бягайки от местопрестъплението. Друг припадна. А трети сграбчи разтреперан човека до себе си. Запомних и трите лица.

Амрен и Неста доближиха подиума. Сестра ми се взираше в мен, сякаш за пръв път ме виждаше. Въпреки това не посмях да сваля маската си на саркастично хладнокръвие. Не посмях да попитам дали щитовете й са вдигнати — дали някой не бе опитал да изпробва и нея. Собственото й царствено изражение не издаваше нищо.

Амрен се поклони на Рис, след това и на мен.

— Позволете да се оттеглим, Велики господарю.

Рис махна лениво с ръка.

— Вървете. Забавлявайте се. — После кимна към публиката си. — Храна и музика. Веднага!

Подчиниха му се. На момента.

Сестра ми и Амрен изчезнаха, преди тълпата да се раздвижи; минаха през гигантските порти и потънаха в сумрака отвъд. За да си поиграят с магическите съкровища наоколо, за да се поупражнява Неста за момента, в който Амрен откриеше начин да поправи стената.

Няколко глави се завъртяха след тях — и бързо се извърнаха обратно, когато Амрен ги забеляза.

Показа им малка част от страшилището в себе си.

Още не й бяхме разказали за Резбаря, за посещението ни в Затвора. Нещо като чувство за вина се сви в стомаха ми. Но май трябваше да свиквам с него.

Рис привика Кеир с пръст и нареди:

— Искам те в съвещателната зала след десет минути.

Кеир присви очи, а елфата до него остана със сведена глава — същинско олицетворение на раболепието. В каквото се е предполагало, че ще се превърне и самата Мор.

Приятелката ми наистина наблюдаваше родителите си с хладно безразличие на лице. Азриел стоеше на една стъпка разстояние от нея, следейки всичко.

Докато се мъчех да запазя незаинтересован, равнодушен вид, Рис ми подаде ръка и двамата станахме заедно от трона. Сетне се впуснахме в разговори за война.

Съвещателната зала на Изсечения град почти не отстъпваше по размери на тройната. Изваяна бе от същата тъмна скала, с колони от същите преплетени зверове.

Под високия сводест таван гигантска маса от черно стъкло разделяше помещението надве, досущ като светкавица. Ъглите й бяха издължени и нащърбени. И остри като бръсначи.

Рис седна на челното място. Аз заех отсрещното. Азриел и Мор се настаниха от едната страна на масата, а Кеир си избра стол от другата.

Този до него остана празен.

Рис се облегна назад в своя, разклащайки виното, налято преди малко от слуга с каменно лице. Едва се сдържах да не благодаря на елфа, който напълни моя бокал.

Тук обаче не благодарях на никого.

Тук вземах своето, без да отвръщам с благодарност или извинения.

— Знам защо сте дошли — обяви Кеир без всякакви предисловия.

— Така ли? — вдигна грациозно вежда Рис.

Кеир ни измери с видима неприязън.

— Хиберн напада. А легионите ти… — той се ухили презрително на Азриел, представител на илирианците, — … се събират. — Кеир сключи дълги пръсти и ги отпусна върху тъмното стъкло. — Ще поискаш Мраконосците ми да се присъединят към армията ти.

Рис отпи от виното си.

— Е, поне ми спести усилията да ти поднасям въпроса деликатно.

Кеир впери взор в него.

— Да си призная, чувствам… съпричастност към каузата на Хиберн.

Мор се размърда в стола си. Азриел просто заби ледения си, всевиждащ поглед в Кеир.

— Няма да си единственият — отвърна студено Рис.

Кеир надзърна свъсено към обсидиановия полилей, изработен като венец от нощни цветя, в средата на всяко от които блещукаше сребриста елфическа светлина.

— Има много прилики между народа на Хиберн и моя. И двата са впримчени… в застой.

— Доколкото знам — намеси се Мор, — сте били свободни да вършите каквото си пожелаете векове наред. И по-дълго.

Кеир дори не надникна към нея, разпалвайки искра гняв в очите на Азриел с пренебрежението си.

— Да, но свободни ли сме наистина? Дори не притежаваме цялата планина. Не и с твоя дворец на върха й.

— Нека ти напомня, че цялата планина е моя — рече докачливо Рис.

— Точно този подход ме кара да възприемам угнетения хибернски народ като… наш събрат.

— Искаш двореца ли, Кеир? Твой е. — Рис кръстоса крака. — Не бях подозирал, че от толкова време копнееш за него.

По лицето на Кеир изплува почти змийска усмивка.

— Явно си отчаян да се сдобиеш с армията ми, Рисанд. — И отново онзи отровен поглед към Азриел. — Да не би наднормените прилепи да са се отпуснали?

— Ела да потренираш с тях — отвърна кротко Азриел — и сам ще разбереш.

През вековете на окаяното си съществувание Кеир определено бе усвоил изкуството на подигравателните усмивки.

И тази, с която сега дари Азриел, накара Мор да оголи зъби в смътната светлина. С огромни усилия се удържах да не направя същото.

— Не се и съмнявам — подхвана наново Рис с фасон на върховно отегчение, — че вече си решил каква цена да ми поискаш.

Кеир сведе очи надолу към масата — към мен. Аз дори не трепнах под вторачения му поглед.

— Така е.

Коремът ми се преобърна от изражението му, от думите му.

Тъмна сила затътна из залата, карайки обсидиановия полилей да задрънчи.

— Внимавай, Кеир.

Кеир само ми се усмихна. После и на Рис. Мор беше застинала на място.

— Какво си готов да ми предложиш в замяна на шанс за победа, Рисанд? Ти самият се превърна в курва на Амаранта. Ала би ли поискал същото от другарката си?

Не беше забравил как се отнесохме с него предишния път. Как го унижихме преди месеци.

А Рис… по лицето му в мрака, сгъстяващ се зад стола му, вилнееше всевечна, безпощадна смърт.

— Уговорката между прадедите ни ти дава правото да избираш как и кога да ми предоставиш армиите си. Но не и това да запазиш живота си, Кеир, когато ми дотегне присъствието ти.

Сякаш в потвърждение на това невидими нокти издраха дълбоки бразди в масата и острият писък на стъклото ме накара да изтръпна. Кеир пребледня от резките, спрели на сантиметри от него.

— Но предположих, че няма да ми окажеш помощ… доброволно — продължи Рис.

За пръв път виждах другаря си толкова спокоен. Не, не беше спокоен, а изпълнен с леден гняв.

Същият, който понякога разпознавах в очите на Азриел.

Рис щракна с пръсти и нареди незнайно на кого:

— Доведете го!

Призрачен вятър отвори вратите.

Недоумявах накъде да погледна първо, когато един слуга въведе високия елф в залата.

Към Мор, чието лице побеля от ужас. Към Азриел, който се пресегна към кинжала си — Изповедника, — застанал нащрек, съсредоточен, но не и изненадан. Ни най-малко.

Или към Ерис, наследника на Двора на Есента, който влезе в залата.