Двор от крила и разруха

Глава 39

Илирианският лагер остана в планината над Адриата.

Главно защото ранените бяха толкова много, че не можехме да ги местим, докато не укрепнеха.

Съдрани крила, провиснали черва, обезобразени лица…

Не знаех как приятелите ми още стоят на краката си, помагайки на ранените, доколкото бе възможно. Почти не виждах Азриел, който използваше някаква шатра за организиране на докладите от шпионите му. Хибернският флот се беше оттеглил. Не към Двора на Пролетта, а отвъд морето. Наблизо не се навъртаха други вражески сили. От Тамлин и Юриан нямаше и следа.

Касиан обаче… Той куцукаше сред ранените, положени върху скалистата, суха земя, отправяйки похвали и утешителни думи към все още необгрижените войници. С помощта на Сифоните си успяваше да позакърпи някоя и друга бойна рана, но… не и по-сериозните.

Винаги когато пътищата ни се пресечаха, докато разнасях необходимото до неуморните лечители, лицето му беше мрачно. Измъчено. Още носеше бронята си и макар да беше поизмил кръвта от кожата си, малка част от нея беше засъхнала около деколтето на предницата й. Лешниковите му очи изглеждаха безжизнени, също като тези на Мор — навярно и моите.

А Рис… Неговият поглед беше бистър. Зорък. Някак умислен бе, но… Войниците му търсеха опора у него. А той се държеше както подобава: Велик господар, уверен в победата си, чиито сили бяха размазали хибернския флот, спасявайки цял град с невинни жители. Бойците му бяха платили солена цена, но си струваше. Рис, все още в бронята си, кръстосваше из лагера — наглеждаше ранените, приемаше информация от Азриел, разговаряше с командирите на армията си. Крилата му обаче ги нямаше. Изчезнали бяха още преди да се появи в трапезарията на Таркуин.

Слънцето залезе, разстилайки тъмно одеяло върху града под нас — толкова различен от последния път, когато го бях посетила, жив и осеян със светлини. Този нов мрак… Бяхме го виждали след нападението над Веларис — вече го познавахме твърде добре.

Над лагера ни се полюшваха кълба с елфическа светлина, озарявайки извитите нокти по крилата на илирианците, които се трудеха или лежаха ранени. Съзнавах, че много от тях разчитаха на мен — Великата им господарка.

Но аз не съумявах да извикам у себе си спокойствието на Рис. Тихият му триумф.

Затова продължавах да нося купи с чиста вода и да отнасям тези с кървавата. Да помагам с удържането на виещите от болка, мятащи се войници, стиснала зъби от напън.

Чак когато краката ми отказаха да ме държат права, поседнах на една обърната кофа пред лечителската шатра. Само за няколко минути — толкова ми се полагаха.

Събудих се в друга шатра върху купчина меки кожи. Тук елфическата светлина беше по-мека, приглушена.

Рис седеше до мен с кръстосани крака и необичайно разчорлена коса. Омазана с кръв — сякаш беше прокарвал окървавените си ръце през нея.

— От колко време спя? — попитах дрезгаво.

Той вдигна очи от листовете, разхвърляни върху кожата пред него.

— Три часа. Има доста време до съмване. Поспи още.

Аз обаче се надигнах на лакти.

— Ти не спиш.

Той сви рамене и отпи от чашата с вода до себе си.

— Не аз паднах от кофа по лице в калта. — Шеговитата му усмивка избледня. — Как се чувстваш?

Почти изрекох „Добре“, но…

— Още не мога да реша как да се чувствам.

Той кимна бавно.

— Така е във война… Нужно е известно време да осмислиш всичко, което носи със себе си. Цената.

Седнах в леглото и огледах листовете пред него. Списъци с жертви. Само стотина имена, но…

— Познаваше ли загиналите?

Виолетовите му очи притъмняха.

— Една част. Таркуин загуби много повече.

— Кой ще каже на семействата им?

— Касиан. Той ще изпрати списъците призори, като видим кой е оцелял през нощта. Семействата на познатите си ще посети лично.

Спомних си, че Рис ми беше разказвал как по време на Войната преглеждал списъци с жертви по молба на свои приятели; какъв ужас преживявали всички, докато се надявали да не срещнат познато име.

Толкова много сенки притулиха виолетовите му очи. Сложих ръка върху неговата. Той заоглежда пръстите ми, мръсотията под ноктите ми.

— Днес кралят дойде — пророни накрая, — за да ме подразни. Нападението в библиотеката, тази битка… Само си играе с мен. С нас.

Докоснах долната му челюст. Студена — кожата му беше студена, независимо от тягостната топлина на нощта.

— Няма да умреш в тази война, Рисанд.

Погледът му отскочи към мен.

Обгърнах лицето му с двете си длани.

— Не слушай какво ти говори. Той знае…

— Знае за нас. За миналото ни.

И това плашеше Рис до смърт.

— Знаеше колко ми е важна библиотеката. Затова избра нея, не само за да опита да отвлече Неста.

— Тогава ще разберем ние къде да го ударим, и то силно. А най-добре да го убием, преди да е посял още разруха.

Рис поклати леко глава, измъквайки лице от ръцете ми.

— Ако си имахме работа само с краля… Но с Котела в арсенала му…

Като видях как раменете му хлътват, как брадичката му клюмва още повече… Отново хванах ръката му.

— Трябват ни съюзници — рекох с пламнали очи. — Не бива да сме сами в разгара на войната.

— Знам.

Тежка, уморена дума.

— Нека проведем срещата с Великите господари по-скоро. След три дни.

— Добре.

За пръв път чувах тази интонация в гласа му — тази кротост.

Ето защо промълвих:

— Обичам те.

Той вдигна глава с кипнал поглед.

— Някога си мечтаех да чуя тези думи — пророни Рис. — Когато изобщо не очаквах да ги изречеш. — Той махна към шатрата, към Адриата отвъд нея. — По време на онова пътешествие дотук за пръв път си позволих… да се надявам.

„За звездите, които ни слушат, и за мечтите, които се сбъдват.“

Но днес, при Таркуин…

— Светът трябва да знае — рекох. — Светът трябва да знае колко си добър, Рисанд. Колко прекрасни същества сте всички вие.

— Не мога да преценя дали трябва да се притеснявам, че говориш такива хубави неща за мен. Дали пък кралят не е успял да ти повлияе със злонамерените си приказки?

Ощипах го по ръката и той се засмя тихо. После пое лицето ми, за да надзърне в очите ми, и килна глава.

— Е, трябва ли да се притеснявам?

Отново долепих длан до бузата му, чиято копринена кожа вече се беше стоплила.

— Ти си самоотвержен, храбър и добросърдечен. Ти надхвърляш най-смелите ми мечти, надхвърляш… — Думите заседнаха в гърлото ми. Преглътнах и вдишах дълбоко. Не знаех дали той има потребност да го чуе след онова, което му наговори кралят, но аз имах нужда да го изрека на глас. Като продължих, в очите му вече танцуваше звездна светлина. — Каква роля ще играеш на срещата с Великите господари?

— Обичайната.

Кимнах. Отговорът му не ме изненада.

— Останалите също ще играят обичайните си роли.

— И?

Отлепих ръка от лицето му и покрих с нея сърцето му.

— Мисля, че настъпи моментът да свалим маските. Да спрем с театъра.

Той замълча, за да ме изслуша.

— Веларис вече не е тайна. Кралят знае твърде много за нас, за теб. За истинската ти същност. И ако искаме съюз с други Велики господари… Смятам, че трябва да им предоставим истината. Ще им е необходима, за да ни се доверят. Ще трябва да узнаят кой си всъщност; кои са Мор, Касиан и Азриел. Виж колко зле мина днешната среща с Таркуин. Не бива… не бива да продължава така. Затова край с маските, с ролите. Ще отидем като самите себе си. Като семейство.

Коварните приказки на краля ми показаха поне това. Игрите бяха приключи. Дотук с преструвките и лъжите. Може би очакваше да тласна групичката ни обратно в същата посока. Но долавях, че за да имаме шанс за победа… се налагаше да поемем в обратната. Към откровеността. Да се изправим заедно срещу него — с истинските си лица.

Зачаках Рис да ми каже, че съм млада и неопитна, че не знам нищо за политиката и войната.

Той обаче само погали бузата ми с палец.

— Може да се разлютят заради лъжите, които съм им пробутвал векове наред.

— Тогава ще им покажем, че разбираме гнева им, но това е бил единственият начин да защитим народа си.

— Ще им покажем Двора на Мечтите — прошепна тихо той.

Кимнах. Щяхме да им разкрием всичко — дори на Кеир, Ерис и Берон. Щяхме да се разкрием напълно пред съюзниците си — и враговете си.

В красивите му очи горяха безброй звезди.

— Ами твоите сили?

Кралят беше научил и за тях… или просто се беше досетил.

Деликатният му тон ми подсказваше, че вече има свое мнение по въпроса. Но решението беше мое — щеше да ме подкрепи, каквото и да беше то.

И като помислих…

— Струва ми се, че може да приемат разкриването на истинската ни същност като манипулация, ако заедно с това съобщим и че другарката ти е откраднала от силите им. Ако кралят възнамерява да използва тази информация срещу нас… ще преценим какво да правим, като му дойде времето.

— Всъщност силата ти е подарена, но… имаш право. И бездруго ще трябва много да внимаваме как ще им се разкрием, как ще им представим нещата, за да не сметнат, че е капан или машинация. Но по отношение на теб… — Плътен мрак потули звездите в очите му. Мракът на убийците и крадците, на безкомпромисната смърт. — Твоята история може да наклони везната в полза на Хиберн, ако някой от тях обмисля съюз с него. Берон може да опита да те убие, дори войната да не се състои. Ерис едва ли ще смогне да го възпре.

Можех да се закълна, че военният лагер потрепери от мощта, която се разбуди в гърдите му — от суровата ярост. Гласовете пред шатрата стихнаха до шепот. Някои замлъкнаха напълно.

Аз обаче се приведох и го целунах нежно.

— Ще се справим — промълвих до устата му.

Той отдръпна устни от моите и прошепна с мрачно лице:

— Ще пазим в тайна всичките ти сили, освен онези, които аз ти дадох. В качеството ти на моя Велика господарка се очаква да те даря с такива.

Преглътнах тежко и кимнах, отпивайки голяма глътка от водата му. Край на лъжите и измамите, като се изключат тези около моята магия. Надявах се Таркуин да си остане първата и единствена жертва на заблудата ни.

Прехапах долната си устна.

— Ами Мириам и Дракон? Имаш ли вече сведения къде са отишли?

Заедно с легиона си от летящи воини?

Въпросът ми като че ли го изтръгна от унеса, в който беше потънал, обмисляйки новите предизвикателства пред нас.

Той въздъхна и погледът му пак пропълзя по списъците с жертви. Тъмното мастило сякаш поглъщаше смътната елфическа светлина.

— Не. Шпионите на Аз не откриха нито следа от тях в никоя от околните земи. — Той потри едното си слепоочие. — Как изчезва цял народ?

Свъсих вежди.

— Явно тактиката на Юриан да ги извлече от укритието им само му навреди.

Юриан — дори не чух името му на бойното поле днес.

— Май така излиза. — Рис поклати глава и светлината пробяга из гарвановочерната му коса. — Трябваше още преди векове да си съставим протокол. Начини ние да се свържем с тях и те с нас в случай на нужда.

— А защо не го сторихте?

— Искаха светът да забрави за тях. И като забелязах в колко мирно място се превърна Кретея… аз също не желаех светът да им се натрапва.

По челюстта му затрепка нервен мускул.

— Но ако някак ги открием, ще е достатъчно ли? И ако удържим стената цяла, разбира се. Нашите сили, тези на Дракон, може би дори войската на кралица Васа, ако Люсиен я намери… срещу Хиберн?

Срещу подмолните ходове и магии, които кралят вероятно ни беше подготвил.

Рис се умълча за миг.

— Ще се постараем да е достатъчно.

Дрезгавината в гласа му, мъждивият пламък в очите му ме накараха да го целуна по устата. После долепих ръка до гърдите му и го бутнах назад върху кожите.

Той вдигна вежди, но на устните му изплува смътна усмивка.

— Във военния лагер няма много уединение — предупреди ме той, възвръщайки малко от светлината в очите си.

Аз го възседнах, разкопчавайки най-горното копче на тъмния му жакет. И следващото.

— Тогава май ще се наложи да си тих — отвърнах и пръстите ми продължиха надолу по жакета му, докато не го разтвориха изцяло, разкривайки ризата под него. Проследих с показалец усуканото връхче на татуировката му, надничащо от деколтето на дрехата му. — Като те съзрях лице в лице с краля днес…

Той приплъзна пръсти нагоре по бедрата ми.

— Знам. Усетих те.

Задърпах долния край на ризата му и той се надигна на лакти, за да ми помогне да я съблека заедно с жакета му. Върху ребрата му тъмнееше грозна синина…

— Нищо ми няма — обясни, преди да го попитам. — Неуспешен удар.

— С какво?

По устните му наново заигра онази половинчата усмивка.

— С копие.

Сърцето ми спря.

— С…

Преглътнах сухо, галейки с пръсти насиненото място.

— Върхът му беше натопен в гибелф. Щитът ми го блокира, но не успя да ме предпази напълно от сблъсъка.

Коремът ми се сви на топка от ужас. Въпреки това се наведох и целунах синината.

Рис въздъхна и тялото му сякаш се отпусна. Успокои се.

Ето защо целунах пак засегнатото място. И продължих надолу. Пръстите му зарисуваха бавни кръгове по рамото ми, по гърба ми.

Когато се заех да разкопчавам панталона му, обсипвайки с целувки мускулестия му корем, долових как щитът му се спуска над шатрата ни.

Поех още по-надолу. След миг останалите му дрехи изчезнаха и Рис вплете ръце в косата ми.

Погалих го веднъж, два пъти, наслаждавайки се на допира с него, на мисълта, че и двамата сме тук, заедно. В безопасност.

После повторих движението с уста.

Стоновете му на удоволствие изпълниха шатрата, заглушиха далечните викове на ранените и умиращите. Сякаш животът и смъртта витаеха толкова близо до нас, шепнейки в ушите ни.

Но аз продължих да вкусвам Рис, да го боготворя с ръцете си, с устата си, а накрая и с тялото си — и да се надявам, че късчето живот, което сега дарявахме на света, неугасващата светлина помежду ни ще отпрати смъртта поне малко по-надалеч. Поне за ден.

През нощта загинаха само още няколко илирианци. Писъците и воплите на хората на Таркуин се издигаха към нас заедно с дима от още неовладените пожари, запалени от Хиберн. Продължаваха да бушуват и когато малко след пукването на зората се ответряхме обратно във Веларис.

Касиан и Азриел останаха, за да отведат илирианските легиони в новия им лагер по южната ни граница, а оттам генералът щеше да отлети към Степите. За да изкаже съболезнования на няколко от опечалените семейства.

Неста ни чакаше във фоайето на градската къща, а Амрен нервничеше в едно от креслата пред незапалената камина във всекидневната.

От Илейн нямаше и следа, но преди да попитам за нея, Неста ме изпревари с въпрос:

— Какво стана?

Рис надникна към мен, сетне и към Амрен, която бе скочила на крака и ни наблюдаваше със същото изражение като на Неста. Другарят ми отговори на сестра ми:

— Имаше битка. Победихме.

— Това го знаем — отбеляза Амрен и тръгна към нас. Дребните й крака стъпваха почти безшумно по килимите. — Какво се случи с Таркуин?

Мор си пое дъх да каже нещо за Вариан, което навярно щеше да ни навлече скандал, затова й отнех думата.

— Ами, не опита да ни заколи, така че… срещата мина добре.

Рис ме стрелна полушеговито.

— Кралското семейство е невредимо. Армадата на Таркуин претърпя загуби, но Кресеида и Вариан не пострадаха.

Онази обтегнатост в изражението на Амрен като че ли се поотпусна от думите му — от премерените му, дипломатични думи.

Неста обаче ни гледаше със скован гръб и стиснати устни.

— Къде е той?

— Кой? — попита с престорена невинност Рис.

— Касиан.

Май за пръв път чувах името му от нейната уста. Винаги наричаше Касиан „той“ или „онзи“. Пък и все пак я заварихме… да кръстосва нервно из фоайето.

Като че се безпокоеше.

Отворих уста, но този път Мор ме предвари.

— Има си работа.

Никога не бях чувала гласа й толкова… остър. Леден.

Неста устоя на погледа й. Челюстите й се стягаха, разпускаха и пак се стягаха, сякаш водеше вътрешна битка с напиращите към езика й въпроси. Мор не свали погледа си от нея.

Приятелката ми обикновено не реагираше, когато някой споменеше предишните любовници на Касиан. Навярно защото никоя от тях не бе имала особено значение за него. Но ако генералът спреше да служи като физически и емоционален буфер между двама им с Азриел… И още по-лошо — ако за липсата му беше отговорна Неста…

Мор заяви с равен тон:

— Като се върне, дръж змийския си език зад зъбите си.

От обидата и заплахата в думите й сърцето ми заблъска неукротимо, а ръцете ми увиснаха безпомощно до тялото ми.

— Мор — обади се с предупредителен тон Рис.

Бавно — съвсем бавно Мор извърна очи към него.

По лицето на Рис се четеше единствено безусловна решимост.

— Срещата ще се състои след три дни. Изпрати вест до другите Велики господари. Преговорите за мястото й приключиха. Избираш някое, и точка.

Тя го изгледа високомерно за миг, а после върна очи към сестра ми.

Изражението на Неста не беше трепнало, студенината по него като че си оставаше непробиваема. Съвършено неподвижната й стойка ме накара да се замисля дали изобщо диша. Дори за миг не отклони взор от Мориган.

Мор изчезна светкавично.

А Неста просто се обърна и тръгна към всекидневната, към ниската масичка пред камината, отрупана с книги.

Амрен се понесе след нея, надзъртайки през рамо към Рис. Движението измести сивата й блуза достатъчно, че да мярна червения блясък под деколтето й.

Носеше тайно рубиненото си колие. Подарък от Вариан.

Рис й кимна и Амрен попита сестра ми:

— Докъде бяхме стигнали?

Неста седна в креслото и така стисна подлакътниците му, че кокалчетата изпъкнаха под кожата на пръстите й.

— Обясняваше ми как се образуват границите между отделните дворове.

Отнесени, крехки думи. И…

Започнали са и уроци по история?

И аз съм не по-малко смаян от теб, че къщата ни още я има.

Преглътнах смеха си, хванах го под ръка и го дръпнах към коридора. От доста време не го бях виждала толкова… мръсен. И двамата се нуждаехме от гореща вана, но първо трябваше да направя нещо друго. На всяка цена.

Зад нас Амрен прошепна на Неста:

— Касиан е ходил на война много пъти, момиче. Не е станал генерал просто така. Тази битка е била най-обикновено сборичкване в сравнение с онова, което ни предстои. Вероятно в момента посещава семействата на загиналите. Ще се върне преди срещата.

— Не ме интересува — отвърна Неста.

Поне говореше отново.

Спрях Рис по средата на коридора.

В къщата можеха да ни чуят много уши, затова му казах по връзката:

Води ме в Затвора. Още сега.

Той не ми зададе нито един въпрос.