Двор от крила и разруха

Глава 77

В главата ми цареше само тишина. Само тишина, докато не закрещях.

И не спрях да крещя, и крещя, и крещя.

Празнотата в гърдите ми, в душата ми, оставена от връзката, от угасналия живот…

Разтресох го, викайки името му, и тялото ми престана да бъде мое, превърна се просто в нещо, побрало мен и липсата на Рис, и не можех да секна воплите си…

Мор изникна отнякъде. И Азриел, едва стъпил на крака, преметнал ръка през кръста на Касиан, чието окървавено, немощно тяло бе осеяно със сини, мрежести превръзки от Сифона му. И двамата изглеждаха еднакво зле.

Говореха ми нещо, но аз чувах единствено онова последно „Обичам те“, което се оказваше не точно израз на нежност… а сбогуване.

Рис бе знаел. Знаел беше, че не му е останало нищо, а за да спрем Котела, че ще трябва да даде всичко. Ще му коства всичко. Беше задържал щитовете си вдигнати, за да не видя, защото нямаше да се съглася, щях да избера края на света пред тази… тази жертва и празнотата, ширнала се на неговото място, на нашето място…

Някой се мъчеше да ме откъсне от него, но аз издадох пронизителен звук — ръмжене или поредния крясък — и той ме пусна.

Не можех да живея с това, не можех да го понеса, не можех да дишам…

Ръце — нечии ръце обвиха гърлото му. Заопипваха го…

Скочих към тях, но някой ме възпря.

— Проверява дали не може да се стори нещо — обясни ми със суров глас Мор.

Тесан. Великият господар на Зората. На лечителите. Скочих пак към него — този път, за да го умолявам…

Той обаче поклати глава. Към Мор. Към другите.

Таркуин също беше наблизо. Хелион. Задъхани и ранени.

— Той… — пророни дрезгаво Хелион и притвори очи, клатейки глава. — Естествено, че го е направил. — Отвърна сам на себе си.

— Моля те — продължих аз, без да знам на кого говоря.

Дращех с нокти по бронята на Рис, сякаш се мъчех да достигна сърцето под нея.

Котелът… може би Котелът…

Не знаех заклинанията. Не знаех как да направя така, че след като го потопях вътре, той да излезе от тъмната вода…

Нечии ръце хванаха моите. Окъпани в кръв, покрити с рани, но нежни. Понечих да се изтръгна, но те ме задържаха здраво. Таркуин коленичи до мен и промълви:

— Съжалявам.

И тази едничка дума ме прекърши. Прекърши ме така, както не вярвах, че вече е възможно. Разкъса всяка нишка в мен.

„Остани с Великия господар. — Последното предупреждение на сюриела. — Остани… и всичко ще се нареди.“

Лъжа. Лъжа. Също като лъжите на Рис. Остани с Великия господар.

Остани.

Защото… да, отломките от връзката ни. Призрачен вятър ги разнасяше вътре в мен. Сграбчих ги — задърпах ги, като че очаквах да ми отговори.

Остани. Остани, остани, остани.

Вкопчих се в откъслеците, дращейки с нокти празнината, дебнеща отвъд тях.

Остани.

Вдигнах очи към Таркуин и оголих зъби. Погледнах Хелион. Тесан. Берон. Калиас и Вивиан, ридаеща тихо до съпруга си. И изръмжах:

— Върнете го!

Празни лица.

Изревах насреща им:

— ВЪРНЕТЕ ГО!

Нищо.

— Направихте го за мен — рекох задъхано. — Сега го направете и за него.

— Ти беше човек — обясни предпазливо Хелион. — Не е същото…

— Не ме е грижа. Направете го.

Когато никой не помръдна, свиках късчетата от силата си, готова да нахлуя в съзнанията им, да ги принудя, без да ме интересува какви закони и правила ще наруша. Само и само да…

Таркуин пристъпи напред. И бавно протегна ръка към мен.

— Заради всичко, което той даде от себе си — каза приглушено Великият господар на Лятото. — Днес и години наред преди това.

И когато зрънцето светлина засия в дланта му… заридах отново. То падна върху голото гърло на Рис и се просмука в кожата му, проблясвайки веднъж.

Хелион също стори крачка напред. И искрицата в неговата ръка просветна, преди да попие в кожата на Рис.

Сетне дойде Калиас. И Тесан.

Накрая остана само Берон.

Мор извади меча си и го опря в гърлото му. Той подскочи, уплашен от внезапното й движение.

— Нямам нищо против да завърша деня с още едно убийство — процеди тя.

Берон я стрелна кръвнишки, но отмести острието й с ръка, устремявайки се напред. И метна своето зрънце светлина върху Рис така, сякаш подхвърляше огризка на куче. Не че ме вълнуваше.

Не знаех заклинанието, силата, откъдето извираше. Но все пак бях Велика господарка.

Затова разтворих длан. И призовах искрата живот. Нищо не се случи.

Поех си успокоителна глътка въздух, опитвайки да си представя живителната светлинка.

— Кажете ми как — изсъсках, без да поглеждам никого.

Тесан се покашля и дойде до мен. Впусна се да ми обяснява за извора на силата и макар нищо да не ме интересуваше, го слушах вглъбено, докато…

Мъничка като слънчогледово семе, светлинката се появи върху дланта ми. Частица от мен — от живота ми.

Положих я нежно върху окървавеното гърло на Рис.

Тъкмо си давах сметка какво точно липсваше… когато той се появи.

Тамлин. Призован или от смъртта на друг Велик господар, или от някого от околните. Беше покрит с кал и кръв; новата му презгръдна ножница беше почти празна.

Той огледа Рис, проснат безжизнено пред мен, огледа всички ни — протегнатите ни длани.

По лицето му нямаше нито капка състрадание. Нито капка милост.

— Моля те — пророних аз.

Очите на Тамлин запрескачаха между двама ни с другаря ми. Изражението му не се промени.

— Моля те — простенах. — Готова съм… готова съм на всичко…

Думите ми пробудиха нещо у него. Не добрина. Не и някакво чувство.

Оброних глава върху гърдите на Рис и се заслушах, за да чуя сърцето му под бронята.

— Всичко — промълвих. — Всичко.

Стъпки захрущяха по скалистата земя. Очаквах, че нечии ръце пак ще опитат да ме откъснат от Рис, и вкопчих пръсти в бронята му.

Стъпките спряха зад мен и толкова време нищо не се случи, че обърнах глава назад.

Тамлин стърчеше над мен. И ме гледаше. В зелените му очи плуваше чувство, което не съумях да разгадая.

— Бъди щастлива, Фейра — изрече тихо.

И пусна последното зрънце светлина върху Рисанд.

Не бях видяла какво се разиграва при моето собствено възкресение.

Затова сега просто държах Рис. Тялото му, отломките от връзката ни.

Остани — умолявах го. — Остани.

Светлина засия отвъд затворените ми клепачи.

Остани.

И в тишината… започнах да му разказвам.

За първата нощ, когато го зърнах. Когато чух онзи глас да ме вика към планината. Когато не можах да устоя на неговия зов, а сега… сега се чудех дали той самият не ме бе призовал на Каланмаи. Дали неговият глас не ме водеше.

Разказах му как се влюбих в него — за всеки поглед, всяка бележка, всеки път, когато ме беше разсмивал. Разказах му за всичко, което бяхме постигнали заедно, колко много значеше за мен; и още колко много път ни чакаше. Колко много живот.

Отговори ми глух звук.

Отворих очи. Още един.

После гърдите му се издуха, надигайки главата ми.

Не смеех да помръдна, да си поема въздух…

Широка ръка погали гърба ми.

И Рис изграчи:

— Щом всички сме се събрали, положението или е много, много лошо, или много добро.

Касиан прихна в немощен смях.

Аз не бях способна да вдигна глава, не можех да сторя нищо друго, освен да го прегръщам силно, любувайки се на всеки удар на сърцето му, на всяка глътка въздух, на тътена на гласа му, когато Рис добави дрезгаво:

— За ваше сведение, дами и господа… Силата ми си е моята. Не съм ви ограбил.

— Май знаеш не само как да излезеш зрелищно на сцената — провлачи Хелион, — но и как да я напуснеш драматично.

— Ужасен си — смъмри го Вивиан. — Изобщо не е смешно…

Спрях да ги чувам. Рис седна и ме вдигна от гърдите си.

Отмести кичурите коса, полепнали по влажните ми бузи.

— „Остани с Великия господар“ — промълви.

Не бях повярвала, докато не погледнах лицето му. Обсипаните му със звезди очи.

Не си бях позволила да повярвам, че е нещо повече от някаква жестока заблуда…

— Истина е — увери ме той, целувайки челото ми. — И… има още една изненада.

Той посочи със зарасналата си ръка към Котела.

— Някой да извади клетата Амрен, преди да е настинала.

Вариан се завъртя към нас. Ала Мор вече препускаше към Котела и писъкът й, когато бръкна в него…

— Но как? — попитах.

Азриел и Вариан се спуснаха да помогнат на Мор и заедно издърпаха подгизнала фигура от тъмната вода.

Гърдите й се издигаха и спадаха, чертите й си бяха същите, но…

— Видях я там — обясни Рис. — Докато поправяхме Котела. Беше се запътила… накъдето отиваме всички след смъртта.

Амрен изплю вода и повърна върху скалата. Мор я потупа по гърба, шепнейки й успокоително.

— Затова й подадох ръка — продължи тихо Рис. — За да проверя дали не й се връща при нас.

А щом Амрен отвори очи и Вариан изпусна сподавен звук на облекчение и радост…

Разбрах — разбрах какво бе пожертвала, за да се върне. Върховна елфа — само това беше останало от нея.

В сребристите й очи вече не се виеше дим, нито огнени мъгли.

Излъчваха обикновен живот, без нито капка свръхестествена мощ.

Когато Амрен ми се усмихна… се почудих дали това не беше сетният й дар.

Дали… дали всичко не беше дар.