Двор от крила и разруха

Глава 38

Мор ме разтърсваше. Усетих го единствено защото Рис ме изхвърли от съзнанието си в мига, в който атакува войниците.

Застоя се твърде дълго, обясни ми, плъзвайки нежно един от тъмните си нокти по лицето ми.

В следващия миг се озовах на моста и щитът му се затвори зад мен.

— Фейра — викаше ме Мор, впила пръсти в раменете ми през кожените дрехи. — Фейра.

Примигнах и слънцето, кръвта и тясната уличка се проясниха пред очите ми.

Примигнах пак и повърнах върху калдъръма помежду ни.

Вцепенени от ужас елфи ме зяпаха смаяно.

— Насам — рече Мор, преметна ръка през кръста ми и ме поведе по една прашна, пуста уличка, надалеч от хорските очи.

Почти не забелязвах града, залива и морето, както и че могъщ ураган от мрак, вода и вятър изтласкваше флота на Хиберн чак отвъд хоризонта. Сякаш силите на Таркуин и Рис се бяха отприщили след изчезването на краля.

Едва се добрах до купчина руини от една полуразрушена сграда, преди да повърна отново. И отново.

Мор започна да гали гърба ми в утешителни кръгове.

— И с мен се случи същото след първата ми битка. С всички ни е било така.

А дори не беше битка, не и каквато си я бях представяла: армия срещу армия на някое равно бойно поле; хаотично, кално сражение. Истинската битка днес се бе провела в морето, откъдето илирианците вече се отправяха към сушата.

Нямах смелост да преброя колко се завръщаха.

Не знаех как го понасят Мор, Рис, Касиан и Азриел.

А видяното през очите на другаря ми…

— Кралят беше тук — пророних.

Ръката на Мор застина върху гърба ми.

— Какво?

Опрях чело в нагорещената тухлена стена пред мен и й разказах.

Кралят беше дошъл, но не телом. Поредният трик, поредната магия. Нищо чудно, че Рис не смогна да нахлуе в съзнанието му: кралят изобщо не беше заставал пред него.

Като приключих разказа си, затворих очи и притиснах чело още по-силно в тухлите.

Все още бях покрита с кръв и пот. Помъчих се да си припомня какво бе обичайното състояние на душата ми, каква беше ценностната ми система… мирогледът ми. Какво да правя с крайниците си в покой. Как държах ръцете си, когато не стисках меч. Как спирах да се движа.

Мор сграбчи рамото ми, сякаш разбираше препускащите в главата ми мисли, чуждостта на тялото ми. Голямата война бе бушувала цели седем години. Години. Колко ли щеше да продължи тази?

— Трябва да намерим другите — каза тя и ми помогна да се изправя, преди да ни ответрее обратно при издигащия се високо над нас дворец.

Не се осмелих да изпратя нова мисъл по връзката. Да проверя къде е Рис. Не желаех да ме вижда — да ме усеща — в такова състояние. Макар и да знаех, че не би ме укорил.

И той беше пролял кръв на бойно поле днес. И на много други преди това. Останалите ми приятели също.

Някак проумях — само за секунда, докато вятърът вилнееше край нас — защо някои владетели, човеци и елфи се прекланяха пред Хиберн. Прекланяха се, за да си спестят всичко това.

Не само отнемането на живот ме съсипваше и раздираше отвътре, но и промяната в душата ми — прозрението, че дори да се върнех у дома във Веларис, дори да настанеше мир и порутените градове да се издигнеха от пепелта… тази битка, тази война… Самата аз повече нямаше да съм същата.

Войната щеше да остане с мен дълго след като приключеше, подобно на невидима рана, която навярно щеше да избледнее, но не и да изчезне напълно.

В името на дома ми обаче, на Притиан и човешките земи, и още много други…

Щях да почистя оръжията си, да отмия кръвта от кожата си…

И да се хвърля в бой отново и отново, и отново.

Средният етаж на двореца се беше превърнал в същински кошер: окървавени войници от Двора на Лятото куцукаха покрай лечителите и прислужниците, кръжащи около налягалите по пода ранени.

Рекичката в центъра на коридора преливаше от кръв.

Върховни елфи с изцъклени от ужас очи доветряваха още и още ранени.

Шепа илирианци, също толкова окървавени, но с бистри погледи, внасяха пострадалите от техния отряд през отворените прозорци и балконски врати.

С Мор стояхме насред тълпите обезумели хора, сред вонята на смърт и писъците на ранените.

Опитах да преглътна, но устата ми беше твърде пресъхнала.

— Къде са…

Разпознах воина в мига, в който и той ме позна.

Вариан, коленичил над някакъв войник с жестоко разкъсано бедро, се вцепени, когато очите ни се срещнаха. Бронзовата му кожа беше оплискана в кръв, ярка като рубините, които ни бяха изпратили, а бялата му коса бе полепнала по главата му, сякаш току-що беше свалил шлема си.

Изсвири през зъби и един войник на секундата изникна до него, заемайки се с поставянето на турникет около бедрото на ранения. Принцът на Адриата се изправи.

Не разполагах дори и с капчица магия, за да се оградя с щит. След сблъсъка на Рис с краля разбушуваното море на страха ми сякаш се бе изплискало, оставяйки празна яма. Ала долових как силата на Мор се спуска помежду ни.

Дворът им ми беше издал смъртна присъда.

Вариан ни доближи — бавно. Сковано. Като че цялото тяло го болеше. Красивото му лице обаче не разкриваше нищо. Единствено дълбока умора.

Устата му се отвори, после се затвори. Аз също не знаех какво да кажа.

Затова Вариан заяви с предрезгавял от бойните крясъци глас:

— Той е в дъбовата трапезария.

Където за пръв път бях вечеряла с тях.

Само му кимнах и с Мор си запроправяхме внимателно път през тълпата.

Помислих си, че Вариан говори за Рисанд.

Но щом влязох в слънчевия салон, открих Таркуин, покрит с опръскана с кръв сребърна броня. По масата пред него лежаха разгънати карти, а наоколо стояха елфи от Двора на Лятото, едни — оплискани в кръв, други — съвършено чисти.

Като спряхме на прага, Великият господар на Двора на Лятото вдигна очи от масата. Първо погледна мен, после и Мор.

Добрината, уважението, които излъчваше лицето му при последната ни среща, вече ги нямаше. На тяхно място се беше появило нещо злокобно, студено, от което стомахът ми се сви.

Кръвта по дълбоката порезна рана на врата му се беше съсирила и когато Таркуин обърна глава към хората в залата, се разрони на ситни люспички.

— Оставете ни!

Всички се изнизаха покорно през вратата, без дори да го погледнат.

При последното ми посещение тук сторих нещо ужасно. Излъгах го и откраднах от него. Нахлух в съзнанието му и го накарах да повярва, че съм невинна. Безобидна. Затова и не го винях, като ми изпрати кървавия си рубин. Но ако възнамеряваше да ми отмъщава точно сега…

— Чух, че двете сте прочистили двореца. И сте помогнали за спасяването на острова.

Думите му бяха гърлени — безжизнени.

Мор килна глава.

— Войниците ти се биха храбро заедно с нас.

Таркуин не я удостои с внимание, вперил поразителен тюркоазен поглед в мен. В кръвта, раните, кожените ми дрехи. Накрая сведе очи и към пръстена ми от Рис. Сапфирът с форма на звезда мътнееше, а между фините извивки на металния му обков имаше засъхнала кръв.

— Реших, че идваш да довършиш започнатото — каза ми Таркуин.

Не смеех да помръдна.

— Чух, че Тамлин те е взел със себе си. После чух, че Дворът на Пролетта рухнал. Срутил се отвътре, защото народът му се разбунтувал. А ти си изчезнала. Затова, когато видях илирианския легион… предположих, че идваш за мен. Да помогнеш на Хиберн да ни довърши.

Вариан не му беше казал за съобщението си до Амрен — не зов за помощ, а трескаво предупреждение да се спасява. Таркуин не ни беше очаквал.

— За нищо на света не бихме се съюзили с Хиберн — заяви Мор.

— Говоря на Фейра Арчерън.

Никога не бях чувала подобен тон от Таркуин. Мор се наежи, но не му отвърна.

— Защо? — попита Великият господар на Лятото.

Ярките слънчеви лъчи озаряваха бронята му, изтъкана от фини, застъпващи се люспи като на риба.

Недоумявах какво ме пита. Защо го бяхме измамили, открадвайки нещо от него? Защо му се бяхме протичали на помощ? А може би и двете…

— Мечтаем за едно и също.

Друго не можах да измисля.

Обединена страна, в която нисшите елфи вече да не живеят в потисничество. По-добър свят.

Точно обратното на онова, за което се бореха Хиберн и съюзниците му.

— Това ли е оправданието ти, задето открадна от мен?

Сърцето ми прескочи.

Рисанд, несъмнено ответрял се дотук, каза иззад гърба ми:

— С другарката ми имахме основание за постъпката си, Таркуин.

Коленете ми едва не се подкосиха от равния му тон, от окървавеното му лице, което не разкриваше и следа от тежка травма, от тъмната броня — същата като тези на Азриел и Касиан, — все така непробиваема въпреки шепата дълбоки драскотини, по които с мъка плъзнах поглед.

Касиан и Азриел?

Добре са. Грижат се за ранените илирианци и устройват лагер в планината.

Очите на Таркуин прескочиха няколко пъти помежду ни.

— Другарка.

— Не беше ли видно? — намигна му Рисанд.

Ала в погледа му още личеше онази острота — пронизваща и спотаена.

Гърдите ми се стегнаха.

Да не би кралят да е заложил капан…

Той прокара ръка по гърба ми.

Не. Не, добре съм. Вбесен, задето не се досетих, че пред мен стои илюзия, но… Иначе добре.

Студеният гняв по лицето на Таркуин не трепна дори.

— Когато отиде в Двора на Пролетта, заблуди и Тамлин за истинската си същност, унищожи владенията му… Знаеш ли какво направи? Остави вратата отворена за Хиберн. Силите му веднага акостираха по пристанищата на Тамлин. — Несъмнено за да изчакат краха на стената, след което да отплават на юг. Таркуин изръмжа: — Така необезпокоявано са стигнали до моята граница. Ти си виновна.

Можех да се закълна, че Рис изтръпна, усетих го през връзката. Въпреки това каза спокойно:

— Не сме виновни за нищо. Хиберн сам избира действията си. — Той посочи с брадичка към Таркуин. — Войската ми ще лагерува в планината, докато не прецениш, че градът е в безопасност. После си тръгваме.

— А възнамерявате ли да откраднете нещо друго преди това?

Рис застина. Размишляваше дали да му се извини. Да му обясни.

Спестих му това решение.

— Погрижи се за ранените си хора, Таркуин.

— Не ми нареждай какво да върша.

Лицето на някогашния адмирал от Двора на Лятото — принца, командвал флота в пристанището, докато не му бяха натрапили титлата… Очите му мътнееха от умора, гняв и скръб.

Мнозина бяха загинали днес. Градът, за който толкова се бе борил да възроди от руините, народът, опитал да преодолее белезите си от Амаранта…

— На твое разположение сме — казах му и напуснах трапезарията.

Мор тръгна с мен, а като излязохме в коридора, група съветници и войници на Таркуин впериха погледи в нас. В дъбовата зала отзад Рис рече на Таркуин:

— Нямах избор. Сторих го, за да избегна точно това, Таркуин. За да спра Хиберн, преди да е стигнал дотук.

Гласът му звучеше напрегнато.

Таркуин отвърна сухо:

— Вървете си. Заедно с войската. И сами можем да браним залива, когато няма опасност да ни хванат неподготвени.

Мълчание. С Мор се задържахме пред отворените врати, слушайки, без да се обръщаме. Рисанд продължи:

— През Войната опознах Хиберн достатъчно, за да съм сигурен, че този щурм е само малка част от плановете му. — Кратка пауза. — Ела на срещата, Таркуин. Имаме нужда от теб. Притиан има нужда от теб.

Отново затишие. Сетне Таркуин процеди:

— Напусни!

— Предложението на Фейра още е в сила: на твое разположение сме.

— Вземи другарката си и напуснете. Също така я предупреди да не раздава заповеди на Велики господари.

Настръхнах, но тъкмо преди да се завъртя, Рис обяви:

— Тя е Велика господарка на Двора на Нощта. Може да прави каквото си пожелае.

Стената от елфи пред нас се отдръпна леко. В погледите на някои се промъкна изумление. Други зашушукаха. Таркуин отвърна с нисък, горчив смях:

— Май наистина обичаш да плюеш на традициите.

Рис не каза и дума повече. Спокойните му стъпки отекнаха по плочките на пода, докато не стопли с длан рамото ми. Вдигнах очи към него, усещайки колко смаяни погледи са вперени в нас. В мен.

Той долепи устни до потното ми, окървавено слепоочие и след миг изчезнахме.