Двор от крила и разруха

Глава 32

Касиан ни връчи по чаша бренди. Голяма чаша бренди.

Седнала в креслото в семейната библиотека, намираща се високо над другата, Неста пресуши своята наведнъж.

Аз се настаних в креслото срещу нейното, отпих глътка, потреперих от острия вкус и понечих да оставя чашата на ниската масичка помежду ни.

— Изпий го! — нареди Касиан.

Гневът му не беше насочен към мен.

Не — беше заради нещото под нас. Заради случилото се.

— Ранена ли си? — попита ме той с отсечени, свирепи думи.

Поклатих глава.

Не попита същото Неста… но явно защото я беше намерил първа. И вече се беше уверил, че е добре.

— Кралят… градът… — подхванах.

— Няма следа от него.

По челюстта му потрепна мускул.

Поседяхме мълчаливо. Докато Рис не се появи между отворените врати, преследван от сенки.

Ръцете му бяха покрити с кръв — но само те.

Толкова много кръв, рубиненоярка под утринното слънце.

Сякаш ги беше разкъсал с голи ръце.

Очите му бяха напълно вледенени от ярост.

Ала се сведоха към лявата ми ръка, към навития й, мръсен ръкав…

Около предмишницата ми, подобно на тъничка гривна от черно желязо, се виеше нова татуировка.

„В двора ми е традиция сключените сделки да се отпечатват върху плътта“, беше ми казал Рис веднъж В недрата на Планината.

— Какво му даде?

Не бях чувала тази интонация в гласа му от посещението ни в Двора на Кошмарите.

— Каза… каза, че искало компания. Някой, който да му разказва за живота. Съгласих се.

— Да не му предложи себе си?!

— Не. — Тонът му, замръзналото му лице ме накараха да пресуша брендито. — Каза някой. И не поясни кога. — Стрелнах свъсено плътната черна ивица, дебела колкото пръста ми и прекъсната само от две тънки пролуки до външната страна на ръката ми. Исках да стана, да отида при него, да хвана окървавените му ръце. Но коленете ми още трепереха толкова силно, че не можех да помръдна. — Мъртви ли са Гарваните на краля?

— Като пристигнах, бяха на косъм от смъртта. От съзнанията им обаче се бе съхранило достатъчно, че да надникна вътре. След това ги довърших.

Каменният поглед на Касиан прескачаше между окървавените ръце на Рис и ледените му очи.

Другарят ми се обърна към сестра ми.

— Хиберн те издирва заради онова, което си взела от Котела. Кралиците искат да ти отмъстят, задето си им отнела безсмъртието.

— Знам — рече дрезгаво Неста.

— Какво си взела?

— Не знам. — Думите й бяха просто шепот. — Дори Амрен не може да разбере.

Рис се взря освирепяло в нея. Но Неста извърна очи към мен и можех да се закълна, че в тях проблясваше страх, вина и… нещо друго.

— Ти ми каза да бягам.

— Сестра си ми — отвърнах простичко.

Тя самата бе опитала да мине през стената, за да ме спаси.

Неста подскочи.

— Илейн…

— Илейн е добре — успокои я Рис. — Азриел е в градската къща. Люсиен е тръгнал натам, а Мор всеки момент ще пристигне. Знаят за заплахата.

Неста отпусна глава назад върху тапицираната облегалка на креслото и като че костите й поомекнаха.

— Хиберн проникна в града ни — казах на Рис. — Отново.

— Копелето е пазило краткотрайната магия за подходящия момент.

— Краткотрайна магия?

— Могъща е, макар че може да се използва само веднъж. Ефектът й е огромен и с нея се преодоляват всякакви предпазни заклинания. Явно Хиберн я е кътал за случай като този.

— Значи, тукашните заклинания…

— В момента Амрен търси начин да ги приспособи към подобни магии. А сетне ще претършува града, за да провери дали кралят не е зарязал още от лакеите си, преди да изчезне.

Изпод смразяващия му гняв се таеше нещо толкова остро, че го попитах по връзката ни:

Какво има?

— Какво има ли? — отговори той на глас, като че в яростта си не правеше разлика. — Ще ти кажа какво има: онези боклуци проникнаха в дома ми и нападнаха другарката ми. А проклетите ми заклинания възпряха самия мен и затова е трябвало да сключиш сделка с онова нещо, за да не те отвлекат. Отгоре на всичко…

— Успокой се — казах му с тих, но не и лишен от твърдост глас.

Очите му проблеснаха като океан, ударен от светкавица. Той обаче вдиша дълбоко, издиша през нос и раменете му се поотпуснаха — макар и едва забележимо.

— Видя ли го? Онова нещо в ямата?

— Представих си го достатъчно добре, че да затворя очи — отвърна той. — Отворих ги чак когато се оттегли от телата им.

Кожата на Касиан бе придобила пепеляв цвят. Той го беше видял. Видял го беше отново. Въпреки това си замълча.

— Да, кралят преодоля защитите ни — обърнах се пак към Рис. — Да, случиха се лоши неща. Но поне никой не пострада. А и научихме важна информация от Гарваните.

Съзнавах колко безразсъдно бе постъпил Рис, като ги е убил. При други обстоятелства щеше да ги предаде на Азриел за разпит. Ала този път беше взел онова, което му е трябвало — бързо, брутално, след което ги беше довършил. Към Атора бе подходил по-сдържано…

— Вече знаем защо Котелът не функционира с пълна мощ — продължих. — Наясно сме, че за краля Неста е от по-голяма важност, отколкото съм аз.

Рис се замисли.

— Хиберн разкри отчасти плана си, довеждайки ги тук. Явно не е толкова уверен в победата си, щом поема подобни рискове.

Неста изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. Касиан напълни безмълвно чашата й.

— Но как? — попитах Рис. — Как разбра, че сме в беда?

— От Клото — обясни ми той. — В библиотеката има една магическа камбана. Тя изпрати сигнал по нея и той достигна до всички ни. Касиан се отзова пръв.

Чудех се какво ли се бе разиграло в самото начало, когато беше намерил сестра ми.

Сякаш прочел мислите ми, Рис ми изпрати една картина по връзката, несъмнено предоставена му от самия Касиан.

Паника и гняв. Единствено това съществуваше в света му, когато полетя към сърцето на ямата, устремен към древния мрак, който някога го бе разтърсил до мозъка на костите му.

Неста беше там долу — и Фейра.

Първо съзря Неста да излиза вцепенена от тъмнината. И мирисът на страха й превърна яростта му в нещо толкова пронизващо, че вече трудно мислеше, трудно дишаше…

Зървайки го, тя издаде тъничък, животински звук — като ранена кошута. И той се приземи така тежко, че коленете му изхрущяха.

Без да й каже и дума, Неста, мръсна и раздърпана, се спусна с протегнати ръце към него. Той протегна своите, неудържим в устрема си към нея…

Тя обаче вкопчи пръсти направо в кожените му дрехи.

— Фейра — пророни сипкаво и посочи зад себе си с една ръка, докато с другата го тресеше силно. Толкова необуздана мощ се криеше в слабото й, красиво тяло. — Хиберн.

Друго не му бе нужно да чува. Извади меча си, а в следващия момент Рис вече летеше към тях, могъщ като изригващ вулкан. Касиан се стрелна към мрака, към писъците…

Отдръпнах се. Не желаех да виждам какво бе срещнал Касиан в мрака.

Рис дойде до мен и вдигна ръка, за да погали косата ми, но спря, щом забеляза засъхналата кръв по пръстите ми. И вместо това заоглежда новата татуировка върху лявата ми ръка.

— Ако не се налага да го каним на тържествената вечеря по случай слънцестоенето, вероятно ще го преживея.

— Ти ще го преживееш? — свъсих вежди.

По устните му изплува бледа усмивка — въпреки всичко случило се и всичко, което ни очакваше.

— Поне вече знам идеалното наказание, ако някой от вас безчинства. Едночасов задушевен разговор с онова нещо в ямата.

Неста се смръщи неодобрително, но Касиан се засмя мрачно.

— Аз предпочитам да чистя тоалетни, много благодаря.

— Втората ви среща май мина по-гладко от първата.

— Този път не се пробва да ме изяде.

Макар и тонът му да беше шеговит, в очите му още тъмнееха сенки.

Рис също ги видя. И каза тихо с гласа на Велик господар:

— Предупреди всички да си стоят у дома тази нощ. Децата да се приберат по залез, никой от Дворците да не е отворен по тъмно. Всеки, останал на улицата, ще си понесе последствията.

— От какво? — попитах с пламнал от алкохола стомах.

Рис стисна челюсти и отправи поглед към града отвъд прозорците.

— От ловуването на Амрен.

Когато пристигнахме в градската къща, Илейн седеше на дивана във всекидневната, а Мор й правеше компания с пресилено спокойствие на лице. Неста ме подмина, запъти се право към Илейн и се настани от другата й страна. Явно обаче предусетила неизбежния разговор, тя върна вниманието си към фоайето, където бяхме ние.

Люсиен, изправен на пост край прозореца до входната врата, извърна зоркия си поглед от улицата. На колана му висяха меч и кинжал. По лицето му нямаше и следа от шеговитост, нито от топлина — единствено свирепа, мрачна решимост.

— Азриел ще слезе от покрива — обяви Рис на всички ни, облегна се на свода към всекидневната и скръсти ръце.

И сякаш призовавайки го, Азриел изникна от облак сенки до стълбището и плъзна очи към нас. Погледът му се задържа върху кръвта по ръцете на Рис.

Аз застанах до отсрещната страна на свода, а Касиан и Азриел се сместиха между нас.

След миг мълчание Рис заяви:

— Жриците ще си мълчат за днешната случка. И жителите на Веларис няма да разберат защо Амрен скита из града. Другите Велики господари не бива да разбират. Това би ги обезпокоило… и би разклатило образа, който толкова време си градим.

— Нападението над Веларис — обади се Мор от дивана — вече показа на света, че сме уязвими.

— Това беше изненадваща атака, която бързо овладяхме — парира я Касиан с проблясващи Сифони. — Аз се постара циркулиращата новина да представя нас като победители, и то способни да посрещнат всяко предизвикателство, идващо от Хиберн.

— Точно това и сторихме днес — обадих се аз.

— Различно е — каза Рис. — Първия път можехме да се оправдаем, че са ни връхлетели неочаквано. Сега обаче… приличаме на доста неподготвени. Уязвими. А това не бива да се разчува десет дни преди срещата. Ето защо трябва да изглеждаме напълно спокойни, докато се готвим за война.

Мор се отпусна върху възглавниците на дивана.

— Война, в която нямаме други съюзници освен Кеир… нито в Притиан, нито отвъд него.

Рис я стрелна косо. Илейн обаче пророни тихо:

— Кралицата може да дойде.

Мълчание.

Малката ми сестра се взираше в угасналата камина, зареяла поглед някъде из студените въглени.

— Коя кралица? — попита Неста по-твърдо, отколкото обикновено говореше на Илейн.

— Прокълнатата.

— Прокълната от Котела — поясних за Неста, отблъсквайки се от входа. — … който реши да си отмъсти, след като вие… излязохте.

— Не. — Илейн се взря първо в мен, после и в нея. — Не тази. Другата.

Неста си пое успокоителна глътка въздух и отвори уста — или за да изпрати Илейн в стаята й, или за да продължи по темата.

Азриел обаче прекрачи прага на всекидневната и попита едва доловимо:

— Коя друга?

Веждите на Илейн трепнаха една към друга.

— Кралицата. Онази с пламтящите пера.

Сенкопоецът килна глава.

Без да откъсва очи от Илейн, Люсиен ми прошепна:

— Дали да не… Дали не й трябва…?

— Не й трябва нищо — отвърна Азриел, без дори да надникне към Люсиен.

Илейн впери настойчив поглед в главатаря на шпионите.

— На нас ни трябва… — гласът на Азриел заглъхна за миг. — Оракул. — Рече повече на себе си, отколкото на нас. — Котелът те е превърнал в оракул.