Сбъдната любов

Глава 8

— Та, къде зарязахте телата? — настоя Ви, докато изхвърчаше от задния вход на тренировъчната зала.

Докато Куин чакаше Джон и Блей да излязат от камиона, той остави единия от тях да отговори на въпроса на Ви. Беше му писнало да се занимава — като стана въпрос, докато поглеждаше през предното стъкло, хвърляйки поглед към подземния паркинг на сградата, се замисли дали да не се опъне на предната седалка на камиона и да подремне.

Беше прекалено уморен да се занимава с каквото и да било.

Въпреки това накрая последва Джон и изкара жалкия си задник през вратата от страната на шофьора. Трябваше да провери Лейла, а това нямаше как да стане оттук.

Като се изключи катастрофата, поне той, Джон и Блей си бяха свършили работата като хората напът за вкъщи. На около десет мили преди отбивката за територията на Братството отбиха в занемарен път, свалиха двамата мъртви мъже от колата и хвърлиха телата в яма, чието дъно не можеше да се види. След това дадоха назад, обърнаха и изчезнаха, оставяйки снега, който отново беше започнал да вали, сериозно да скрие следите им, както и струйките, които оставяха следи от ярка червена кръв. По обяд, ако продължаваше да вали все така, щеше да бъде сякаш нищо не се е случвало.

Перфектното прикритие. Ха-ха.

Предполагаше, че би трябвало да се чувства зле за семействата на мъртвите пичове — труповете нямаше никога да бъдат открити. Но от неофициалните сведения можеше да се предположи, че типовете са живяли в покрайнините и не защото са били хипита: оръжия, остриета, автоматичен нож, трева и екстази бяха намерени из джобовете им. Само Господ знаеше какво имаше в онези раници.

Изпълнените с насилие животи обикновено завършваха с насилствен край.

— … кучи син. — промърмори Ви, докато обикаляше задната част на хамъра. — В какво, по дяволите, са се блъснали? Циментова барикада?

Джон изписа нещо и Ви погледна рязко към Куин.

— Какво, по дяволите, си мислеше? Можеше да се убиеш.

Куин се потупа по гърдите.

— Все още бие.

— Кретен. — Но братът се ухили, показвайки остри резци. — Е, аз бих направил същото.

С крайчеца на окото си Куин видя как Блей се изнизваше бавно и ненатрапчиво към вратата на фитнес центъра. След секунда и половина щеше да изчезне, приключвайки с драмата, която отново се беше разиграла пред него.

Внезапна поразителна нужда да последва воина в коридора и далеч от любопитни очи прониза Куин. Сякаш трябваше отново да опита да…

Братовчед ти ми дава това, от което се нуждая. По цял ден. Всеки ден.

Господи, щеше да повърне.

— Има ли други лични вещи?

Куин спря да мисли за глупости и превключи на "полезен" режим.

— Ще ги донеса.

Качвайки се върху камиона, откърти смачканата задна врата на хамъра и се промуши през дванадесет инчовата дупка, стигайки до задната седалка. Бе приятно чувство да навира тялото си, където не му беше мястото и където не можеше да се побере — така поне имаше за какво да мисли, а леките болки от нараняванията му бяха още едно прекрасно разсейване.

Двете раници бяха доста разхвърлени. Намери едната зад предната седалка, а другата беше захвърлена отпред, върху спирачката и педала на газта. Според него това бе странен багаж за онези двамата; визията на пешеходци не вървеше с имиджа на градски тежкари, чиито труповете бяха опитали да докарат.

По-скоро приличаха на гимназисти, отколкото на хора от наркобизнеса.

Освен ако не са се нуждаели от място, където да сложат значките си от лабораторията или някаква подобна идиотщина.

Докато Куин си проправяше път на задната седалка, внезапно реши, че няма да излезе от същото място, откъдето влезе. Извъртайки се, се излегна на съсипаната кожа и притисна коленете си към гърдите. С рязко вдишване изрита отсрещната врата, отваряйки я рязко, металните панти се освободиха с писък, таблото излетя върху бетона.

Приятно.

Докато ехото на трясъците минаваше през гаража, Ви запали една от ръчно свитите си цигари и се наведе към дупката, току-що направена от Куин.

— Знаеш, че за тая работа има дръжки на вратите, нали?

Куин се изправи и осъзна, че току-що бе потрошил единствената страна на колата, която не беше пострадала.

И ако това не беше метафора за целия му шибан живот в този момент.

Хвърли раниците навън и се измъкна от колата, падайки тежко, докато Джон хващаше раниците и започна да ги отваря.

Мамка му. Блей си беше тръгнал. Вратата на тренировъчния център тъкмо се затваряше.

Псувайки под носа си, промърмори:

— Всички мобилни телефони би трябвало все още да са някъде вътре — въпреки че прозорците са разбити, предното стъкло е непокътнато, така че не би трябвало да са изхвърчали.

— Я виж ти… — каза братът и издиша.

Куин се намръщи и погледна към намереното от Джон. Какво… по… дяволите…

— Шегуваш ли се?

Най-добрият му приятел току-що бе извадил евтин керамичен съд, такъв какъвто можеше да се намери в раздела за домакинските принадлежности в Таргет. Я, да не повярваш. Другият тип също беше опаковал един.

Какви бяха шансовете…?

— Трябва да намерим тези телефони. — промърмори Куин, скачайки отново на платформата на колата. — Някой да има фенерче?

Вишъс свали кожената си ръкавица и вдигна светещата си ръка.

— Точно тук.

Докато братът се качваше на тънкия ръб на платформата, Куин отново се вмъкна в задната част на хамъра.

— Не ме удряй с това нещо, става ли, Ви?

— Уверявам те, че това би било пошляпване, което няма да забравиш.

Човече, тази ръка беше от полза. Когато Ви я пъхна вътре, цялата кола се освети, сякаш беше ден, а следите от касапницата хвърляха остри, тъмни сенки. Пропълзявайки, Куин се протегна под седалките, опипвайки пода, претърсвайки ъглите. Миризмата беше отвратителна, ужасна комбинация от газ, изгорена пластмаса и прясна кръв — и всеки път, когато докосваше пода, се вдигаше облак от прах от въздушните възглавници.

Ала си струваше всичките превзети йога пози.

Излезе с чифт айфони.

— Мразя тези неща. — промърмори Ви, докато слагаше ръкавицата си обратно и взе телефоните.

Отново на сравнително чист въздух, Куин си пое дъх и изпука врата си, след което скочи обратно на земята. Водеше се някакъв разговор, така че той кимна няколко пъти, сякаш знаеше за какво, по дяволите, се говореше.

— Слушайте, ако нямате нищо против, ще се обадя по телефона за секунда. — Прекъсна ги той.

Ви присви очи.

— На кого?

Джон се включи тъкмо навреме с въпроса какво щеше да стане с хамъра — бе като някой да размахва факла пред Т-Рекс, за да го насочи в друга посока. Когато Ви започна да говори за бъдещето на хамъра, като че беше градинска декорация, на Куин му идеше да изпрати въздушна целувка на приятеля си.

Никoй, освен Джон и Блей, не знаеше за Лейла — и така и трябваше да си остане за момента.

След като Куин беше аструкс нотрум на Джон, не можеше да се отдалечава много — и не го правеше. Приближи се до вратата, която Блей бе използвал преди малко и извади телефона си. Докато набираше един от телефоните в къщата и чакаше позвъняването, се загледа в съсипания му автомобил.

Можеше да си спомни нощта, в която си купи проклетото нещо. Въпреки че родителите му винаги са били богати, никога не бяха чувствали огромната изгаряща нужда да му предоставят нещата на тепсия, както бяха направили с брат му и сестра му. Преди преобразяването му се оправяше като продаваше тайно трева, но никога не бе успявал да натрупа състояние — едва стигаше, за да запълни празнината в нищожния размер на джобните му, така че да не лентяйства за сметка на Блей през цялото време.

Проблемът с парите беше приключил веднага щом беше назначен като личен телохранител на Джон. Новата му работа вървеше със сериозна заплата — седемдесет и пет бона на година. И като се има предвид, че не плащаше данъци на шибаното човешко правителство и че храната и покривът над главата му бяха платени, имаше доста останали пари.

Хамърът беше първата му голяма покупка. Беше направил проучване в интернет, но истината бе, че още от началото знаеше какво иска. Фриц беше отишъл да се договори и да направи официалната покупка… и когато Куин за първи път седна зад волана, завъртя ключа и усети как колата измърка, щеше да се разпадне от кеф.

Сега всичко беше съсипано: той определено не беше механик, но беше ясно, че структурните щети бяха толкова тежки, че нямаше смисъл да я запази…

— Ало?

Гласът на Лейла го върна обратно в настоящето.

— Хей, тъкмо се връщам. Как се чувстваш?

Прецизното изговаряне на думите, което последва, му напомни за родителите му — всяка дума, перфектно произнесена и внимателно избрана.

— Добре съм, благодаря. Отпочинах си и гледах телевизия, както ми предложи. Имаше маратон на Списък за един милион долара.

— Какво, по дяволите, е това?

— Предаване, в което продават къщи в Лос Анджелис — в началото реших, че е измислица, но след това се оказа, че е риалити шоу. Мислех, че са си измислили всичко. Мадисън има прекрасна коса — също така харесвам и Джош Флаг. Той е много проницателен и е много мил с баба си.

Той ѝ зададе още няколко въпроса, като например какво беше яла, дали беше подремнала, само за да не спира да говори, докато той търсеше следи от неудобство или притеснение между сричките.

— Значи си добре? — попита той.

— Да, и преди да попиташ, вече помолих Фриц да ми донесе последното хранене горе. И да, ще си изям цялата телешка пържола.

Той се намръщи, не искаше тя да се чувства като затворена в клетка.

— Слушай, всичко това не е само заради детето. То е и заради теб. Искам да си добре, знаеш го, нали?

Гласът й спадна малко.

— Винаги си бил такъв. Дори и преди ние да… да, винаги си искал само най-доброто за мен.

Фокусирайки се върху вратата, която беше откъртил, се замисли колко добре щеше да се почувства, ако срита нещо.

— Е, аз мисля да мина през фитнес залата. Ще ти се обадя пак преди да си легна, о’кей?

— Добре. Пази се.

— Ти също.

Докато затваряше, забеляза, че Ви беше спрял да говори и се беше втренчил в него, сякаш нещо изобщо не бе наред — като например, горяща коса, панталони около глезените, обръснати вежди.

— Да не би да си имаш жена, Куин? — попита братът провлачено.

Куин се огледа наоколо за спасителен пояс и намери едно голямо нищо.

— Ъъъ…

Ви издиша през рамо и се приближи.

— Както и да е. Отивам да поработя над телефоните. А ти трябва да си намериш ново возило — всичко друго, само не Тойота Приус. До после.

Когато двамата с Джон останаха сами, бе пределно ясно, че мъжът се канеше да каже нещо за крайпътното шоу.

— Не искам да го чувам, Джон. Просто нямам достатъчно сила в момента.

Мамка му, изписа Джон.

— Това що-годе покрива всичко, мой човек. Към къщата ли си тръгнал?

Законът бе изключително стриктен като ставаше въпрос за работата на аструкс нотрум — Куин трябваше да бъде с Джон 24/7. Но кралят бе направил компромис за времето, когато бяха в границите на територията на братството. Иначе Куин щеше да знае прекалено много за приятеля му и Хекс.

А Джон щеше да трябва да наблюдава как той и Лейла… ъм, да.

Когато Джон кимна, Куин отвори широко вратата.

— След теб.

Отказа да погледне приятеля си в очите, когато боецът минаваше покрай него, просто не можеше да го направи. Защото знаеше точно какво се въртеше в главата му — и нямаше никакво намерение да говори за случката на пътя, по който беше минавал и преди. Не и за простотиите, които се бяха случили тази нощ. Нито за тези, които се бяха случили… преди толкова много нощи, благодарение на Бранителите на Честта.

Беше му писнало да говори.

Проклетото говорене никога не помагаше.

Сакстън, син на Тим, затвори последната Книга на Устната История и единственото, което можеше да направи, бе да се взира в кожената подвързия с релефни златни детайли.

Последната.

Не можеше да повярва. Колко време бе продължило проучването? Три месеца? Четири? Как можеше да е приключило?

Хвърли бърз поглед към библиотеката на Братството и стотиците томове за право, доклади и кралски постановления… и си помисли — да, наистина му беше отнело месеци да ги прегледа всичките. И сега, когато търсенето беше приключило, когато бележките бяха написани и правилният път, за да се постигне желаното от краля, бе издълбан, би трябвало да се чувства задоволен.

Вместо това се чувстваше ужасѐн.

Докато се обучаваше и практикуваше като адвокат, се беше сблъсквал с неприятни проблеми и преди — особено след като беше дошъл тук, в тази огромна къща и беше започнал да работи като личен адвокат на Слепия Крал: Древните Закони бяха много сложни, архаични, не само по начина, по който бяха написани, но и самото им съдържание — а владетелят на вампирската раса изобщо не бе такъв. Начинът на мислене на Рот беше прям и революционен, и когато зависеше от него, миналото и бъдещето не можеха да съществуват съвместно без доста промени — промени на Древните Закони.

Това обаче бе нещо съвсем различно.

Рот, като техен владетел, можеше да прави почти всичко, което си поиска — ако съответните прецеденти бяха идентифицирани, преработени и регистрирани. Все пак кралят бе живото дишащо определение на закона, физическо проявление на реда, нужен на цивилизовано общество. Проблемът беше, че традицията не изникваше от нищото; беше резултат от начина на живот на поколения, начин на живот, който бе основан на определени правила, приети от обществото. По принцип прогресивно мислещи хора, които се опитват да ръководят строги консервативни общества в нова посока, имаха доста проблеми.

А сега… още промени относно начина, по който ставаха нещата? В сегашната политическа среда, където властта на Рот вече беше оспорвана…

— Много си замислен.

Гласът на Блей накара Сакстън да подскочи и почти да изпусне Монтбланк-а* си.

Блей незабавно се пресегна напред, сякаш за да поправи създаденото безредие.

— О, съжалявам…

— Не, няма нищо, аз… — Сакстън се намръщи като видя мокрото, окървавено облекло на боеца. — В името на Скрайб Върджин… какво се е случило тази вечер?

Вместо да отговори, Блей се запъти към бара върху старинния шкаф в стил бомбй в ъгъла. Не бързаше да избере между шери и Дъбонет**, и беше пределно ясно, че оформя мислите си в изречения в главата си.

Което значеше, че имаше нещо общо с Куин.

Всъщност на Блей не му пукаше нито за шерито, нито за Дъбонета. И в крайна сметка си сипа портвайн.

Сакстън се отпусна назад в стола си и погледна към полилея, който бе закачен толкова високо над пода. Беше поразителен екземпляр на Бакъра***, от средата на XIX век, с всичкото оловно стъкло и внимателно изработени детайли, които се очакваше да има.

Припомни си как едва доловимо се люлееше напред-назад, дъгата от светлината блестеше из цялата стая.

Преди колко нощи беше това? Преди колко време Куин беше служил на Избраницата точно над тази стая?

Нищо не беше същото оттогава.

— Повредена кола. — Блей отпи една дълбока глътка. — Просто проблеми с механиката.

И затова ли кожените ти панталони са мокри и има кръв върху блузата ти?, помисли си Сакстън.

Ала го запази за себе си.

Вече бе свикнал да си мълчи.

Тишина.

Блей допи портвайна си и си наля още един с готовност, присъща за алкохолик. А той не беше такъв.

— Ами… ти? — попита мъжът. — Как е работата?

— Приключих. Е, почти.

Сините очи на Блей се стрелнаха в негова посока.

— Наистина ли? Мислех, че ще продължи вечно.

Сакстън проследи линиите на лицето, което познаваше толкова добре. Този поглед, в който се бе вглеждал сякаш цял живот. Тези устни, които бе целувал с часове.

Ужасяващото усещане за тъга, което изпита, бе също толкова неоспоримо, колкото и силата, която го привлече към тази къща, към тази работа, към новия му живот.

— Както и аз. — каза той след момент. — Аз също… мислех, че ще продължи много повече.

Блей се втренчи в чашата си.

— Колко време мина, откакто започна задачата?

— Аз не… не мога да си спомня. — Сакстън потърка основата на носа си. — Няма значение.

Още тишина. Сакстън беше готов да заложи всеки свой дъх, че Блейлок си мислеше за другия мъж, онзи, когото обичаше, както никoй друг, другата му половина.

— И за какво ставаше въпрос? — попита Блей.

— Моля?

— Проектът ти. Цялата тази работа. — Блей елегантно повдигна чашата си, описвайки кръг наоколо. — Всичките тези книги, над които залягаше. Ако си приключил, можеш да ми кажеш за какво беше всичко това, нали?

За момент Сакстън се замисли дали да не каже истината…. че имаше други, също толкова важни неща, за които си беше мълчал. Неща, които си мислеше, че може да преживее, ала които с времето се бяха оказали твърде тежък товар.

— Ще разбереш много скоро.

Блей кимна, но беше разсеян, както и от самото начало. Ала тогава той каза:

— Радвам се, че си тук.

Сакстън повдигна вежди.

— Наистина…?

— Рот има много добър адвокат на своя страна.

Аа. Ясно.

Сакстън избута стола си назад и се изправи на крака.

— Да. Вярно.

Чувстваше се странно уязвим, докато събираше документите си. В този напрегнат тъжен момент имаше чувството, че те бяха единственото нещо, което го държеше, тези крехки и въпреки това могъщи листове с безброй думи върху тях, всяка изписана на ръка и с внимание.

Не знаеше какво би правил без тях в нощ като тази.

Прочисти гърло.

— Какви планове имаш за малкото оставащо от нощта?

Докато чакаше отговора, сърцето му блъскаше в гръдния кош, защото изглежда той единствен разбираше, че задачата, поставена от краля, не беше единственото нещо, което приключваше тази вечер. Неоснователният оптимизъм, който го поддържаше в началото на тази връзка, се беше превърнал в отчаяние, което го караше да се вкопчва и в най-малките неща…. ала сега дори и това го нямаше.

Каква ирония. Сексът беше мимолетна физическа връзка — и много пъти в живота си той бе търсил точно това. Такъв беше случаят и с Блейлок, поне в началото. Но след време сърцето му също се беше забъркало и това бе причината да е в това състояние сега.

На края на пътя.

— … да потренирам.

Сакстън се опомни.

— Моля?

— Мисля за известно време да потренирам.

След като ометеш гарафата с портвайн? помисли си Сакстън.

За момент се изкуши да го притисне за подробности за тази вечер: кой, какво, къде — сякаш това щеше да му донесе някакво успокоение. Но знаеше много добре. Блей имаше състрадателна мила душа и мъчението бе част от работата му, с което се сблъскваше само когато му се налагаше.

Нямаше да получи никакво спокойствие от която и да е комбинация от секс, общуване и тишина.

Закопча копчетата на двуредния си блейзър и оправи шала си, сякаш това му помагаше да се съвземе. Поглеждайки към гръдния си кош, забеляза, че джобът му беше перфектно пригладен, но френските маншети на ризата му трябваше да се пооправят, за което той внимателно се погрижи.

— Трябва да си почина преди да говоря с краля. Раменете ме убиват от стоене по цяла нощ на бюрото.

— Вземи си вана. Може да ти помогне.

— Да. Вана.

— Тогава ще се видим после. — каза Блей, докато си наливаше още едно, след което се приближи към него.

Устните им се сключиха в лека целувка, след което Блей се обърна и закрачи към фоайето, изчезвайки по стълбите, за да се преоблече.

Сакстън го гледаше как си тръгва. Дори направи няколко крачки напред, за да види как кубинките, както ги наричаха братята, изкачваха огромното стълбище стъпка по стъпка.

Част от него му крещеше да последва мъжа в спалнята им, и да му помогне със свалянето на дрехите. Като оставим емоциите настрана, физическото привличане между тях винаги е било силно, а точно сега му се искаше да се възползва от това.

Само че вече дори и това не можеше да оправи нещата.

Отиде до бара, наля си шери и отпи, сядайки пред огнището. Фриц бе сложил дърва наскоро, така че пламъците бяха ярки и живи.

Това щеше да боли, помисли си Сакстън. Но нямаше да го пречупи.

Рано или късно щеше да го преодолее. Да оздравее. Да продължи напред.

Сърца се разбивани през цялото време…

Нямаше ли една песен за това?

Въпросът беше кога да говори за това с Блейлок.

--------------

* Марков химикал.

** Ликьорено вино с билки и подправки.

*** Производител на фини кристални изделия в Бакъра, Франция.