Сбъдната любов

Глава 11

Блей отпусна глава и изруга, когато тежката врата на стаята се затвори. Разбира се, от тази позиция виждаше само члена си. Никак не помагаше. Вдигна поглед, загледа се в закрепения за вратата лост и осъзна, че трябва да направи нещо. Не искаше някой да го свари така — пиян и със стърчащ инструмент в гащите. Ами ако някой като Рейдж влезеше? Щеше да слуша за това до края на живота си. Освен това, така и така беше облечен за тренировка и заобиколен от тренажори, можеше поне да уплътни времето си, да повдига малко тежести, докато се надява г-н Щастлив да потъне в депресия заради липсата на внимание.

Добър план. Наистина. Точно така.

Когато след известно време погледна часовника, осъзна, че са минали петнадесет минути и вече започва да влиза в ритъм, ако не се брои дишането. Ерекцията му обаче си имаше свои собствени планове. Ръката му мигновено се озова между бедрата, напипвайки твърдия…

Блей скочи от стола и тръгна към вратата. Край на глупостите — отиваше в тоалетната на съблекалнята с надеждата да изхвърли част от алкохола от организма си. После имаше намерение да се захване сериозно с тренировката, да се поизпоти и да избие остатъка от алкохола от тялото си. После щеше да си легне — и тогава, ако имаше нужда да изпусне парата с малко еротични занимания, щеше да ги търси на подходящото място.

Първия знак, че плана му може да се провали, се появи още с влизането му в страната на шкафчетата: чуваше се течаща вода, а това означаваше, че някой се къпе след тренировка. Той обаче беше толкова зает да се самонаказва, че дори не си направи труда да предположи кой може да е под душа. Ако го бе направил, щеше да спре, да се обърне и да намери друга тоалетна възможно най-бързо. Вместо това, той подмина шкафчетата и свърши това, за което бе дошъл. Получи просветление едва когато отиде да си мие ръцете. Главата му самоволно се извърна по посока на душовете. „Изчезвай”, сам си го помисли.

Завъртя кранчето и тихото скърцане му се стори като оглушителен писък. Дори не се погледна в огледалото. Не искаше да вижда това, което се четеше в погледа му. „Тръгни към вратата. Просто тръгни към вратата”…

Нежеланието на тялото му да последва простата команда не беше само опит за физическо неподчинение. Трагично, но му ставаше навик. И после щеше да съжалява.

В момента обаче, когато реши да пренебрегне разума и се шмугна зад матираната стена на душ-кабината, когато се криеше, когато наблюдаваше мъжа, който не биваше да има… безумния прилив на емоции бе дотолкова болезнено познат, че пасваше като ушит по поръчка костюм на собствената му лудост.

Куин обърна глава нагоре към душа, отново се подпря на хлъзгавата стена, тъмната му коса прилепнала към главата му под силната струя. Водата се стичаше по раменете му, надолу по гладката кожа на гърба му и достигаше великолепния му задник… и продължаваше по-надолу между дългите му, силни крака. През последната година тялото на боеца бе придобило още по-гигантски размери. След трансформацията си Куин изглеждаше грамаден и продължи да трупа маса през първите пет месеца на интензивно хранене. Едва наскоро, след като Блей го видя без дрехи за пръв път, той започна с убийствените тренировки, които оформиха до съвършенство и разкриха всеки мускул…

Внезапно Куин се размърда, завъртя се, отметна глава назад, остави водата да се стича през тъмната му коса, невероятното му тяло се изви. Изглеждаше зашеметяващо. И, мамка му, беше надървен…

Блей можеше да получи оргазъм всеки момент, и топките му станаха твърди като юмрук. Само се завъртя и излезе от съблекалнята; имаше усещането, че е пометен от оръдие — просто блъсна вратата и изскочи в коридора.

— Ох, да му… майната… за бога… шибана…

Закрачи колкото може по-бързо, докато се опитваше да изтрие образа от главата си, напомняйки си, че има любовник, че е продължил напред, че вече трябва да спре да се самоунищожава заради него. След като нищо от това не проработи, той си припомни речта, която изнесе пред Куин в камиона-влекач…

Къде по дяволите беше офиса? Спря за кратко и се огледа. Фантастично. Беше тръгнал в противоположната посока и сега се оказа далеч от клиниката и съвсем близо до залите за упражнения в учебния център. Далеч от входа към галерията.

— …толкова дълбоко разкъсване. Но той не би трябвало да има.

Дълбокият глас на Мани Манело се чу още преди мъжа да излезе в коридора пред голямата зала за упражнения. Секунда по-късно, д-р Джейн се появи точно зад него с картон в ръка, а пръста ѝ проследяваше написаното на листа.

Блей се шмугна през първата врата, която видя…

И се озова в пълен мрак. Опипа наоколо за ключ за осветлението, защото бе твърде разсеян, за да запали каквато и да било крушка с ума си. Откри един, щракна го и почти не ослепя.

— Ох!

Острата болка мигновено стигна от пищяла до мозъка му и той осъзна, че се е блъснал е нещо голямо. А, да, бюро. Намираше се в един от мин-офисите, разположени до класните стаи, което от една страна бе добра новина. Тренировъчната програма беше временно спряна заради набезите и тук нямаше никого, а и никой нямаше причина да дойде в малката празна стая. Можеше да се усамоти за малко — и слава богу. Само господ знаеше, че той нямаше намерение да се опитва да стигне до имението. Какъвто късмет имаше, щеше да налети на Куин, а най-малко се нуждаеше да е около него. Обиколи бюрото, седна на лекия стол и вдигна крака, като ги опъна на плота, където трябваше да има компютър, растение и кутия, пълна с моливи. Вместо това бюрото изглеждаше изоставено, макар и по него да нямаше прах. Фриц не би позволил да се натрупа прах, дори и в неизползваемите помещения.

Докато потриваше прясно удареното място на крака си, му стана ясно, че ще му се появи огромна синина. Поне болката го разсея за кратко от мислите, които го доведоха тук. Не трая дълго. Бутна стола назад, затвори очи и съзнанието му се върна в съблекалнята. Зачуди се дали мъчението ще спре някога. Господи, защо члена му пулсираше? Докато обмисляше възможностите, той загаси осветлението с мисълта си, затвори очи и заповяда на мозъка си да млъква и да заспива. Ако успееше да дремне тук за час-два, щеше да се събуди изтрезнял, отпуснат и готов отново да се изправи пред хората. Ето това се казваше добър план с идеално място за изпълнение. Тъмно, леко хладно, супер тихо по начин, характерен само за подземните помещения. Потрепери и се настани още по-плътно в стола, кръстоса ръце на гърдите си и закача да потъне в царството на Морфей. Когато не проработи, започна да си представя всякакви неща, които биват „загасени” — прахосмукачка, чийто шнур излиза от контакта, пожар, загасен от вода, черен телевизионен екран…

Куин изглеждаше върховно възбуждащо, мускулите очертани по гладкото му тяло, члена му дебел и величествен. Всичката вода щеше да го направи едновременно хлъзгав и горещ… и, пресвета Скрайб Върджин, Блей би дал почти всичко, за да отиде до кабината, да падне на колене и да поеме с уста инструмента му и да усеща как заоблената главичка с пиърсинга драска езика му, докато движи устата си нагоре-надолу…

Противния стон, който издаде, се разнесе като ехо и сякаш прозвуча по-силно от обикновено. Отвори очи и се опита да изтрие от съзнанието си всички фантазии, които включваха духане. Но непрогледния мрак не помагаше; просто оформяше идеалния екран за прожекция на фантазиите. Проклинайки, той реши да пробва йога упражнението, при което отпускаш всяка част от тялото си, като започна от основата на носа между веждите си, продължи с жилите, опънати като въжета, които започваха от раменете и свършваха в основата на черепа му. Гърдите му бяха стегнати, гръдните му мускули се свиваха и отпускаха от напрежение, бицепсите му буквално се забиваха в горната част на ръцете.

После трябваше да се фокусира върху коремните мускули, седалището и бедрата, коленете и прасците… та чак до малките пръстчета на краката. Не успя да стигне дотам.

Ако се опиташе отново да потисне възбудата си, щеше да му се наложи да използва твърде много енергия, а това нямаше как да се случи, защото пияния му мозък нямаше да съдейства. За съжаление имаше само един сигурен начин да се отърве от г-н Щастлив. А можеше да използва прикритието на мрака и да се справи с проклетото нещо, да източи напрежението и да припадне. Не бе по-различно от това да се събудиш посред нощ с ерекция — един господ знаеше, че нямаше намесени чувства. А и той бе под влияние. Още един аргумент „за”.

Не изневеряваше на Сакстън, както сам се опитваше да се убеди. С Куин нямаха връзка — а и той желаеше Сакстън. Още малко продължи да претегля плюсовете и минусите, но в даден момент ръката му взе решение вместо него. Още преди да се осъзнае, дланта му вече се пъхаше под еластичния колан и…

Когато се докосна, изсъска толкова силно, че прозвуча като изстрел в тишината, а скърцането на стола, когато таза му се раздвижи и раменете се затъркаха по кожата бе оглушително. Горещ и твърд, дебел и дълъг, члена му си просеше вниманието — но позицията на ръката му бе погрешна и нямаше как да го поглади. По някаква причина мисълта да се съблече от кръста надолу го накара да се почувства мръсен, но чувството му за благоприличие съвсем скоро отиде по дяволите, защото от тази позиция можеше само да се стиска. Повдигна задника си, свали шортите си… и осъзна, че ще му трябва нещо, с което да почисти след това. Свали тениската. Гол в мрака, опънат между стола и бюрото, той се отпусна, разтвори бедра и задвижи ръка нагоре-надолу. Триенето накара очите му да се въртят, захапа долната си устна — боже, усещанията бяха толкова силни, преминаващи през цялото му тяло…

Проклятие. Куин бе в съзнанието му, Куин бе в устата му… Куин бе в него, двамата се движеха в ритъм…

Знаеше, че не е редно. Застина на място. Просто замръзна.

— По дяволите.

Блей пусна пениса си и стисна зъби, макар да не извърши предателството. Отвори очи и се загледа в мрака. Самият звук, който издаваха гърдите му, докато вдишваше и издишаше, го накара отново да изпсува. Пулсиращите му слабини искаха оргазъма си, който той отказваше да изпита. Нямаше намерение да продължава…

От никъде образа на Куин, извил гръбнака си под падащата струя вода, изникна в главата му и превзе съзнанието му. Против всичките му доводи, лоялността и чувството му за справедливост… тялото му мигновено се претовари, оргазма го връхлетя, преди да успее да го спре, преди да каже не, не е редно… преди да успее да изрече „Не отново. Никога повече”.

О, Господи. Сладкото, пробождащо усещане се повтаряше отново и отново, и в един момент той се зачуди дали изобщо някога ще спре — в крайна сметка и той не правеше нищо по въпроса. Не можеше да се контролира физически, но контролираше умствените си реакции.

Когато най-накрая се успокои, дишаше тежко и хладината, която усещаше по гърдите си означаваше, че се е изпотил… и когато тялото му се възстанови от прилива, най-после се осъзна — и намаляващата му ерекция беше като барометър на настроението му.

Пресегна се и заопипва бюрото, докато не намери тениската си; после я сви на топка и я притисна към слабините си. За съжаление останалата бъркотия, в която се намираше, нямаше да се разчисти толкова лесно.

В другия край на града, на осмия етаж на Комодор, Трез стоеше в лъскав стол от стомана и кожа, обърнат към стъклената стена, която гледаше към река Хъдсън. Обедните слънчеви лъчи се спускаха от небето с цвят на хром, и всичко изглеждаше десет пъти по-ярко заради пресния сняг, натрупал през нощта по бреговете.

— Знам, че си там, — каза той сухо и отпи от кафето.

Когато не получи отговор, завъртя стола си. Естествено, Ай Ем се беше промъкнал от спалнята си и стоеше на дивана, в скута му се мъдреше айпад и показалеца му се движеше по екрана. Най-вероятно четеше онлайн изданието на Ню Йорк Таймс — правеше го всяка сутрин, когато се събудеше.

— Добре, — захапа го Трез. — Давай.

Единствения отговор, който получи, бе когато Ай Ем вдигна веждата си за част от секундата.

Шибаното копеле дори не поглеждаше в негова посока.

— Сигурно статията е запленяваща. За какво е? Непокорните братя? — Трез разклати няколко пъти чашата си. — Ай Ем. Сериозно. Това са глупости.

След секунда брат му надигна мрачния си поглед. Очите му, както обикновено, бяха лишени от всякаква емоция, съмнение и всички объркани неща, характерни за простосмъртните. Ай Ем беше нечовешки разумен, имаше преценката на кобра: наблюдателен, интелигентен, готов да нападне, но нямаше желание да пропилява енергията си, освен ако не е крайно наложително.

— Какво, — избуча Трез.

— Излишно е да повтарям това, което вече знаеш.

— Изненадай ме. — Отпи още една глътка от ръба на чашата, и се зачуди защо ли му се връзваше. — Давай.

Ай Ем сви устни, както го правеше винаги, когато обмисляше отговора си. После заметна червената корица на Айпада и четирите ѝ края мигновено залепнаха по местата си. После остави джаджата настрани, леко раздалечи краката си и се наведе напред, за да подпре лакти на коленете си. Бицепсите му бяха толкова грамадни, че ръкавите на тениската му всеки момент можеше да се разцепят.

— Сексуалният ти живот е извън контрол. — Трез врътна очи, но брат му продължи да говори. — Чукаш три-четири жени на нощ, понякога и повече. Не го правиш, за да се храниш, така че не ни губи времето с подобно оправдание. Застрашаваш професионалните стандарти на…

— Пия ликьор и чукам проститутки. Не смяташ ли, че е малко по-интелигентен…

Ай Ем вдигна Айпада и го размаха.

— Да се връщам ли към четенето?

— Само казвам, че…

— Ти поиска да говоря. Ако това е проблема, решението не е да заемаш отбранителна позиция, само защото не ти харесва това, което чуваш. Просто не ме принуждавай да говоря.

Трез стисна зъби. Ей това беше целия проблем с шибания му брат. Винаги имаше право.

Скочи от стола и прекоси отворената всекидневна. Кухнята изглеждаше като всичко останало в апартамента: модерна, просторна и подредена. Което означаваше, че докато си налива още малко кафе, можеше да наблюдава брат си с периферното си зрение. Понякога мразеше мястото: с изключение на времето, което прекарваше в спалнята си при затворена врата; само тогава можеше да се отърве от настойчивите погледи.

— Е, да чета ли или да говоря? — попита спокойно Ай Ем, сякаш му бе все едно кое от двете ще прави.

Трез отчаяно искаше да му каже да си завре носа в новините на Таймс, но това щеше да означава, че е загубил.

— Давай. — Трез се върна при стола и седна, готов да изтърпи конското.

— Не се държиш професионално.

— Ядеш едно и също в ресторанта си.

— Едва ли ще ми спрат спагетите със миден сос, ако на следващата вечер реша да си поръчам такива със сос Фра Диаволо.

Имаше право. Почувстваше се притиснат.

— Знам какво правиш, — продължи Ай Ем. — Знам и защо.

— Ти не си девствен. Ама разбира се, че не си…

— Знам какво ти изпратиха.

Трез замръзна.

— Как?

— Когато ти не отговори, ми позвъниха.

Трез побутна килима с крак и се обърна с лице към реката. Предположи, че така ще се отърват от лошите чувства, нали се сещате, като позволи на брат си да се държи настойнически, за да може после да се върнат към нормалните си отношения — по принцип бяха като дупе и гащи, и връзката им имаше огромно значение за него.

Можеше да понесе всичко, но не и търкания помежду им. За нещастие проблемите, за които брат му намекна преди малко, бяха основната пречка.

— Ако продължаваш да пренебрегваш случващото се, то няма да спре от само себе си, Трез.

Последните думи прозвучаха по-нежно — сякаш брат му го съжаляваше. Докато Трез гледаше в пространството над реката, си представи, че е в своя клуб, заобиколен от тълпа хора, навсякъде се уреждаха сделки и жените вършеха отзад това, за което бяха наети. Приятно. Нормално. Пълен уют, всичко под контрол.

— Имаш отговорности.

Трез стисна по-силно чашата си.

— Не съм се натискал насила.

— Няма значение.

Завъртя се толкова бързо, че горещото кафе полетя и се разля по бедрата му. Пренебрегна паренето.

— А трябва да има. По дяволите, трябва. Не съм някой неодушевен предмет, който може да бъде даден на някого. Цялата тая работа е пълна простотия.

— Някой го смятат за чест.

— Е, не и аз. Няма да се обвързвам с тази женска. Не ми пука коя е, кой го е уредил или колко е „важно” за племето.

Трез се приготви за тирада от сорта на „ще го направиш и още как”. Вместо това брат му посърна, сякаш и той самия не искаше проклятието.

— Ще го повторя, Трез. Това няма просто магически да изчезне. И да се опитваш да се измъкнеш като чукаш всичко наред? Не само че е безсмислено, ами крие и опасност.

Трез разтърка лицето си.

— Жените са просто човешки същества. Не значат нищо. — Отново се завъртя с лице към реката. — И честно казано, ако не правя нещо, ще се побъркам. Мисля, че е по-добре да изпитам няколко оргазъма, отколкото да откача. Какво ще кажеш?

Настъпи тишина и той разбра, че брат му не е съгласен. Доказателство, че водеше твърде разгулен живот и в момента думите бяха излишни, затова разговора замря.

Ай Ем очевидно нямаше намерение да го напада, когато беше на дъното. Все тая. Не му пукаше какво очакваха от него — нямаше връщане назад, не искаше да се обрече на живот в подчинение и служба.

Дори и заради дъщерята на кралицата.