Сбъдната любов

Глава 41

Беше около десет сутринта, когато Трез тръгна към ресторанта „При Сал“. Пътят от апартамента в Комодор до симпатичното заведение за хранене на брат му не беше дълъг, само на десет минути, и имаше доста свободни места на паркинга, когато пристигна.

И все пак мястото не отвори врати, дори на хората от кухнята, за да се подготвят, до един на обяд.

Докато вървеше към входа, ботушите му скърцаха в снега, почти очакваше кодът, който отключваше отвътре, да не проработи; Ай Ем не се беше прибрал вечерта и като се вземе предвид, че онези духачи в Съ-Хийб не бяха разбрали, че момчето му е роднина, имаше само едно място, където брат му можеше да бъде: след две кани кафе и доста проверки на часовника си, Трез разбра, че ако иска да се успокои, ще трябва да тръгне към другия край на града.

Супер. Комбинацията не беше сменена.

Все още.

Отвътре мястото беше в остарелия стил на Рат Пак*, леко модернистична интерпретация на ерата, в която се харесваха Питър Лоуфорд** и „Чеърмен ъф дъ борд“***: антре с черно-червен тапет водеше към рецепцията, където се оставяха връхните дрехи, стоеше облечената в ретро стил хостеса и се виждаше бюрото на касиера. Отляво и отдясно бяха двете главни зали, и двете в черно и червено кадифе и кожа, но това не бяха местата, където обикновените младежи, политици и заможни хора сядаха. Въпросното място беше барът по-нататък, място с дървена изолация, червена кожена тапицерия на мебелите до стените и по време на точните часове, облечен в смокинг барман зад деветметровия дъбов плот, където сервираше само най-доброто.

Като тръгна с решителна крачка към задименото барно пространство, Трез мина покрай далечния край на наредените на пет реда бутилки и удари мърдащата се вратичка. Докато си проправяше път в кухнята, миризмата на босилек и лук, на риган и червено вино, го информира колко точно притеснен беше Ай Ем.

Със сигурност мъжът беше пред шестнайсет-делната фурна в далечния край на стената, пред него пет големи врящи тенджери — и как иначе, можеше да се обзаложи, че във фурните също имаше неща. Междувременно дървени дъски за рязане бяха наредени върху стоманените плотове без нито едно петно, мъртвите глави на различни видове чушки се търкаляха наоколо до много острите ножове, използвани по-рано.

Десет кинта, за да познае за кого си беше мислил, докато бе рязал нещата.

— Ще говориш ли изобщо с мен? — рече Трез на гърба на брат си.

Ай Ем се премести към другата тенджера, вдигна капака с бяла ръкохватка, бръкна с огромна решетеста лъжица и разбърка бавно.

Трез се наклони на една страна и си придърпа чисто столче без облегалка. Като седна, разтри ръце в бедрата си нагоре-надолу.

— Ехо?

Ай Ем се придвижи към следващата тенджера. И после към другата. За всяка имаше отделна лъжица, с която да се проверява ястието и брат му внимаваше да не смесва вкусовете.

— Виж, съжалявам, че не съм бил, когато си се отбил в клуба снощи.

Всяка вечер Ай Ем отиваше за малка проверка в „Желязната маска“ след като затвореше „При Сал“.

— Имах малко работа.

По дяволите, да, разбира се, че имаше. На кукличката с гаджето й самохвалко й беше отнело цяла вечност да слезе от колата му, когато я беше докарал до къщата й — накрая я беше изпратил до вратата, отвори й и всичко останало, само оставаше да я преведе през вратата. Когато се беше върнал в БМВ-то си, бе натиснал газта, сякаш беше оставил бомба там и докато летеше към „Желязната маска“, всичко, което чуваше в главата си, бе гласът на Ай Ем.

Не може да продължаваш така.

Ай Ем се обърна точно в този момент, скръсти ръце и се подпря на фурната. Бицепсите му бяха големи, като за начало, но притиснати така, обтягаха здраво ръкавите на черната тениска, която носеше.

Очите му с форма на бадем бяха полуотворени.

— Мислиш, че съм ядосан, задето те е нямало, когато съм бил в клуба? Наистина. А не защото ме остави да се разправям с Анс Лай или някоя такава тъпотия.

Ииииии ето, че се започна.

— Не мога да се видя с никого от тях очи в очи, знаеш това, — Трез вдигна ръце в жест „какво да правя“. — Ще опитат да ме накарат да се върна с тях и после какъв избор имам? Да се бия? Ще свърша като убиец и после какво?

Ай Ем разтри очи, сякаш имаше главоболие.

— Сега изглежда сякаш подхождат дипломатически. Поне с мен.

— Кога се връщат?

— Не знам… и точно това ме изнервя.

Трез се напрегна. Идеята, че свежият му като краставичка брат беше притеснен, го накара да се чувства сякаш нож бе опрян в гърлото му.

И все пак чудесно знаеше колко опасни можеха да бъдат тези хора. Съ-Хийб бяха значително миролюбива нация, решена да стои далеч от битките с Обществото на лесърите и далеч от досадните човеци. Начетени, високо интелигентни и духовити, като цяло бяха много приятни хора. Стига да не си в черния им списък.

Трез огледа тенджерите и се зачуди какво месо имаше в тези сосове.

— Още си изплащам дълга към Рив, — изясни той. — Така че това задължение ми е приоритет.

— Вече не и за Съ-Хийб. Анс Лай каза, цитирам: време е.

— Няма да се върна там, — срещна очите на брат си. — Това няма да стане.

Ай Ем отново се обърна към тенджерите, разбърка във всяка с предназначената лъжица.

— Знам. Затова готвя, опитвам се да измисля как да се измъкнем от това.

Боже, обичаше брат си. Дори вбесен, той се опитваше да помогне.

— Съжалявам, че изчезнах така и те оставих да се разправяш с това. Наистина. Не беше честно, аз просто… да, не мислех, че е безопасно да съм в една стая с този тип. Много съжалявам.

Огромната гръд на Ай Ем се повдигна и спадна.

— Знам, че е така.

— Мога просто да изчезна. Това би разрешило проблема.

Макар че, човече, направо би го убило да остави Ай Ем. Работата беше, че ако офейкаше от Съ-Хийб, нямаше да може да го види отново. Никога.

— И къде ще отидеш, — изтъкна Ай Ем.

— Нямам представа.

Добрите новини бяха, че Съ-Хийб не обичаха да си имат вземане даване с Обединените Кралства. Без съмнение дори само появата им в неговия апартамент и този на Ай Ем бе травмираща, дори висшият жрец да се беше дематериализирал на терасата. Да се разправя директно с хора? Да е около тях? Главата на Анс Лай би експлодирла.

— И каква ти беше работата? — попита Ай Ем.

Чудесно. На почти също толкова „весела“ тема.

— Отидох да проверя тази складова сграда, — заувърта той. Но хайде, сякаш щеше доброволно да спомене мацката и гаджето й?

— В един през нощта?

— Направих оферта.

— Колко?

— Милион и четиристотин. Исканата цена е два милиона и половина, но няма начин да ги вземат. Мястото е пусто от години и си личи, — макар че… дори докато го казваше, трябваше да признае, че беше усетил нечие присъствие там. И все пак може би това беше просто трик, породен от напрежението. — Предполагам, че ще свалят отново до два, ще им подхвърля един и шестстотин и ще си стиснем ръцете за милион и седемстотин.

— Сигурен ли си, че искаш да се заемем с това точно сега? Освен ако не се появиш на мястото със съоръженията ти за съвкупление в готовност, проблемът със Съ-Хийб само ще ескалира.

— Ако се стигне до това, тогава ще му мисля.

— Когато се стигне, — поправи го Ай Ем. — Със сигурност е „когато“. И знам какво е станало на задния паркинг, Трез. С мъжа и онази жена.

Ама раааазбира се, че знаеше.

— Да не гледаш записите или нещо такова?

Проклети охранителни камери.

— Аха.

— Овладях ситуацията.

— Точно както овладяваш ситуацията със Съ-Хийб. Идеално.

Гневът се прокрадна, Трез се приведе напред.

— Искаш ли да си на мое място, скъпи братко? Бих искал да видя как ти ще се справиш с тези глупости.

— Нямаше да ходя да чукам курви, това със сигурност. Което ме кара да се замисля… брокерът ни не е ли жена?

— Майната ти, Ай Ем. Наистина.

Трез метна столчето и излезе с тежка крачка от кухнята. Имаше си достатъчно проблеми, за Бога… нямаше нужда от Господин Началник с уменията на Джулия Чайлд****, който да подкрепя всички тези неща с дванадесет различни тенджери…

— Не може да продължаваш да отлагаш това, — извика Ай Ем зад него. — Или да се опитваш да го скриеш между краката на безброй жени.

Трез спря, ала очите му останаха насочени към изхода.

— Просто не можеш, — заяви твърдо брат му.

Трез се завъртя. Ай Ем беше до бара, движещите се вратички се люлееха до него, така че се получаваше лека игра със светлината — тъмно, светло, тъмно, светло. Всеки път, когато светлото се появеше, изглеждаше сякаш брат му имаше ореол около цялото си тяло.

Трез изпсува.

— Просто искам да ме оставят на спокойствие.

— Знам, — Ай Ем разтри главата си. — И честно казано не знам какво да направя. Не мога да си представя да живея без теб, нито пък искам да се връщам там. Обаче и нямам други идеи.

— Тези жени… нали знаеш, тези, които аз… — Трез се поколеба. — Не мислиш ли, че свършвам с тях?

— Ако не е така, — каза Ай Ем сухо, — не виждам защо се хабиш с тях.

Трез нямаше как да не се усмихне мъничко.

— Не, имам предвид със Съ-Хийб. Толкова съм далеч от девствеността, колкото си и ти на този етап, — макар че той поне не беше достигал до ниво животинска ферма. — И по-лошото? Всички са били англичани — повечето хора. Това трябва да ги е отвратило. Става дума за дъщерята на кралицата.

Докато Ай Ем се мръщеше сякаш не беше обмислил напълно идеята, Трез видя лъч надежда.

— Не знам, — беше отговорът. — Може това да проработи, но все пак си излъгал Нейно Величество за това какво иска и от какво има нужда. Ако решат, че си посрамен, може просто да решат да те убият като наказание.

Все едно. Първо ще трябва да го победят.

Ядосан, Трез приведе глава и изгледа яростно изпод веждите си.

— Ако стане така, ще трябва да се бият с мен. И гарантирам, че няма да завърши добре за тях. В имението на Братството Рот разбра, че кралицата е разстроена още в мига, в който влезе през вратата на кабинета му. Наситеният й аромат бе пълен с острота, надвиснала кисела нотка: тревога.

— Какво има, лийлан? — попита той тревожно, като протегна ръце.

Макар че не можеше да вижда, спомените му го снабдяваха с мислена картина как тя минава по килима, стройното й атлетично тяло се движи с грация, тъмната й коса се спуска по раменете й, красивото й лице — белязано от тревогата.

Напълно естествено, обвързаният мъж в него искаше да хване и избие каквото я бе разстроило.

— Здрасти, Джордж, — каза тя на кучето му. Като се съдеше по потупванията по пода, първо ретривърът получи малко внимание.

И след това бе ред на господаря му.

Бет седна в скута на Рот, теглото й беше почти нищо за него, тялото й бе топло и живо, докато обвиваше ръцете си около нея и я целуна отстрани по врата, след това по устните.

— Боже, — изръмжа той, когато усети напрежението в тялото й — наистина си разстроена. Какво става, по дяволите?

Дявол да го вземе, тя трепереше. Неговата кралица наистина трепереше.

— Говори ми, лийлан, — каза той, докато я галеше успокоително по гърба. И щеше да се въоръжи и да се втурне в издирване под слънчевата светлина, ако се наложеше.

— Ами, знаеш за Лейла, — каза тя сковано.

Аааах.

— Да, знам. Фюри ми каза.

Когато главата й се опря на рамото му, той я премести леко, така че да я държи като в люлка, опряна в гърдите му — и усещането беше приятно. Имаше моменти, — не много чести, но от време на време — когато се чувстваше по-малко мъж заради неспособността да вижда: някога боец, сега беше заседнал зад бюро. Някога бе свободен да броди където поиска, сега разчиташе на куче да го навигира. Някога абсолютно самодостатъчен, сега се нуждаеше от помощ.

Не беше точно приятно за мъжеството му.

Ала в момент като този, когато тази невероятна жена беше в такова състояние и търсеше него и само него за утеха и сигурност, той се чувстваше силен като шибана планина. Все пак обвързаните мъжки защитаваха своите половинки с всички средства, дори с тежестта от неговото рождено право и този трон, на който трябваше да седи, той все пак оставаше главно хелрен на своята жена.

Тя беше първият му приоритет, дори преди тази кралска глупост. Неговата Бет бе сърцето в гърдите му, същността му до мозъка на костите, душата в тялото му.

— Просто е толкова тъжно, — рече тя. — Толкова ужасно тъжно.

— Отиде ли да я видиш?

— Току-що. Почива си. Имам предвид… на този етап не мога да повярвам, че няма какво да се направи.

— Говори ли с доктор Джейн?

— Веднага щом всички се върнаха от клиниката.

Докато неговата шелан поплака малко, ароматът от сълзите на любимата му като свеж дъжд беше обаче като нож в сърцето му — и не се изненадваше от реакцията й.

Беше чувал, че жените приемаха тежко загубата на дете на друга жена — все пак, как да не съчувстват? Със сигурност можеше да се постави на мястото на Куин.

И о, Боже… идеята Бет да страда по този начин? Или по-лошо, да износи детето и…

Чудесно. Сега самият той се разтрепери.

Рот зарови лице в косите на Бет, вдиша, за да се успокои. Добрите новини бяха, че никога нямаше да имат дете, така че нямаше нужда да се тревожи за това.

— Съжалявам, — прошепна той.

— Аз също. Тежко ми е и за двама им.

Е, той всъщност се извиняваше за нещо напълно различно.

Не че беше искал нещо гадно да се случи на Куин или Лейла, или детето им. Но може би ако Бет видеше тази тъжна реалност, ще си припомни рисковете, които имаше на всяка крачка от бременността…

По дяволите. Това звучеше ужасно. Беше ужасно. За Бога, наистина не искаше това за Куин, и наистина не искаше неговата шелан да е разстроена. За съжаление обаче тъжната истина беше, че нямаше абсолютно никакъв интерес да й направи дете — никога.

И този вид отчаяние караше всеки мъж да си мисли непростими неща.

В момент на параноя, той мислено изчисли годините от преобразяването й — малко над две години. От това, което разбираше, средностатистическата жена вампир получаваше първия си период на нужда около пет години след промяната, след това на всеки десет години или нещо такова. Така че според изчисленията имаха някакво време преди да се наложи да се тревожат за всичко това…

Все пак като нечистокръвна нямаше начин да е сигурен относно Бет. Когато хора и вампири се смесеха, можеше да се случи всичко — и той наистина имаше причина да се тревожи. Беше споменавала все пак деца един или два пъти преди.

Но това със сигурност трябваше да е само хипотетично.

— Е, ще забавиш ли официалното встъпване в длъжност на Куин? — попита тя.

— Да. Сакстън приключи с обновяването на законите, но с Лейла в това състояние? Не е подходящият момент да го въведем в Братството.

— Така мисля и аз.

Двамата замълчаха и докато Рот попиваше този момент, не можеше да си представи живота си без нея.

— Знаеш ли…? — попита той.

— Какво? — в гласа й усети усмивка, онзи тип, който му подсказваше, че имаше идея какво щеше да каже.

— Обичам те повече от всичко.

Неговата кралица се засмя леко и помилва лицето му.

— Никога нямаше да позная.

По дяволите, дори той усети мириса на връзката им, който излъчваше той.

В отговор Рот хвана лицето й с ръце и се приведе напред, намери устните й и я целуна нежно — и не остана така за дълго. Боже, винаги беше така с нея. Всякакъв дребен контакт с нея и преди да се усети, вече имаше ерекция.

Господи, не знаеше как човешките мъже се справяха с това. От това, което разбираше, трябваше да се чудят дали партньорките им са в овулация всеки проклет път, когато правят секс — очевидно не можеха да уловят съществените промени в миризмата на своите женски.

Направо щеше да полудее. Поне когато жена вампир беше в период на нужда, всички знаеха. Бет се намести в скута му, притисна пениса му, което го накара да простене. И обикновено това беше знак за Джордж да отиде до двойните врати и временно да бъде изгонен. Но не и тази вечер. Колкото и да я желаеше Рот, мрачното събитие в къщата приглушаваше дори либидото му.

Преди това беше периодът на нужда на Есен. Сега на Лейла.

Нямаше да лъже, това нещо го дразнеше. Хормоните във въздуха правеха рикоширащ ефект в къща, пълна с женски, влияеха на една и после на друга, на трета в период на нужда, когато се усещаше, че е достатъчно близо до този момент.

Рот погали косата на Бет и отново опря главата на своята кралица в рамото си.

— Не искаш да…

Докато тя остави изречението недовършено, той хвана ръката й и я вдигна, като усети тежкия обвит в олово рубин, който кралицата на расата винаги носеше.

— Просто искам да те прегърна, — каза той. — За мен е достатъчно сега.

Като се намести, тя се опря още по-близо до него.

— Е, и това е хубаво.

Да. Така беше.

И странно ужасяващо.

— Рот?

— Да?

— Добре ли си?

Мина малко време преди да успее да отговори, преди да се увери, че гласът му е спокоен и няма никакъв проблем.

— О, да, добре съм. Наистина добре.

Докато милваше ръката му, неговата шареше нагоре-надолу по нейната и се молеше да бе повярвала… и се помоли това, което се случваше една врата по-надолу в коридора, никога, никога да не им се случва.

Не. Тази криза не беше нещо, с което те двамата щяха да си имат вземане даване.

Слава на Скрайб Върджин.

*Рат Пак — прозвище, с което се означава група актьори и певци от 1950-те и 1960-те години, сред които Франк Синатра, Дийн Мартин и др.

**Питър Лоуфорд — британски актьор от 40-те до 60-те на 20 в.

*** Чеърмен ъф дъ борд“ — американска соул банда от 70-те на 20 в.

****Джулия Чайлд — прочута готвачка