Сбъдната любов

Глава 77

Трез направо спечели от лотарията около десет и половина вечерта.

На двамата с Ай Ем им дадоха стаи на третия етаж на имението, които гледаха към централния вход, точно срещу апартамента с ограничен достъп, обитаван от Първото семейство. Квартирите бяха супер сладки, с отделни бани и огромни меки легла, и с достатъчно антики и снаряжения, достойни за крале, които биха накарали всеки управител на музей да ахне.

Но онова, което правеше настаняването наистина изключително, бе покрива, под който се намираха. И не защото бяха прокопани цели мини, за да закрепят елементите над главите им.

Наведен към огледалото над мивката, Трез огледа черната си копринена риза. Потупа бузите си, за да се увери, че педантичното бръснене бе свършило достатъчно добра работа. Изпъна черните си панталони.

Сравнително доволен, приключи ритуала по обличането. Следваше кобура. Черен, така че да не се вижда. И двата пистолета четиридесети калибър, които носеше под мищниците си, бяха добре скрити.

Обикновено обличаше кожено яке, но през последната седмица носеше само двуредното палто, което Ай Ем му бе подарил преди година. Намъкна го на раменете си, опъна рязко ръкавите, и раздвижи раменете си напред-назад, за да може черния плат да прилепне правилно към фигурата му.

Отстъпи назад и се огледа внимателно. Нямаше следи от оръжията. И облечен в модерните си парцалки, наистина не можеше да се каже, че върти бизнес с алкохол и проститутки.

Срещна погледа си в огледалото и му се прииска полето му на изява да беше по-добро. Нещо по-класическо… например политически анализатор, или професор в колеж, или… ядрен физик. Разбира се, всичко това бяха човешки работи, за които не даваше пет пари. Но със сигурност имаха повече предимства от това, с което той си изкарваше прехраната.

Погледна часовника си „Пиаже” — и той не бе сред обичайните му аксесоари — и осъзна, че не можеше да чака повече. Излезе от кърваво-червената си стая с тежките кадифени завеси и покритите с коприна от Дамаск стени, а стъпките му не издаваха нито звук по килима Букара, покриващ пода.

Предвид последните си… наклонности…., му харесваше как се чувства в тази обстановка, в тези дрехи, с такава нагласа. Разбира се, илюзията му щеше да се разбие на пух и прах в момента, в който пристигне в клуба, но тук имаха значение само възходите.

Или… поне можеха да значат нещо.

По дяволите, надяваше се най-накрая да има някакъв смисъл.

Неговата Избраница, онази, която срещна на север, в лагера на Ривендж, и която видя още първата вечер, когато пристигна, не се мяркаше наоколо. Така че, според него контенето и външния му вид донякъде бяха на вятъра.

Въпреки това бе оптимист. Чрез серия от внимателно проведени разговори с различни обитатели на къщата, той научи, че Избраницата Лейла предоставя кръвта си на онези, които се нуждаят, ала вече не може да го прави заради бременността си.

Истинска благословия, ако трябва да бъдем честни.

В такъв случай Избраницата Селена… Селена. Какво прекрасно име…

Както и да е, Избраницата Селена щеше да дойде, за да се грижи за тези неща, и това означаваше, че рано или късно ще се върне. Вишъс, Рейдж, Блей, Куин и Сакстън трябваше да се хранят редовно, а предвид битките от изминалите няколко нощи, със сигурност щяха да имат нужда от вена. Което означаваше, че тя трябва да дойде.

Въпреки че… мамка му. Не можеше да каже, че наистина оценява причината. Мисълта, че някой друг щеше да пие от нея, го караше да иска да накълца всеки, доближил се до нея.

Като се сметне всичко, манията му изглеждаше тъжна, особено в проявленията си: всяка вечер през изминалата седмица, той висеше наоколо след първото ядене, чакаше, стоеше небрежно, говореше със забравения от бога Ласитър — който всъщност не беше чак толкова лош, когато го опознаеш. В действителност, ангелът бе невероятен източник на информация за къщата, и толкова вманиачен в скапания си телевизор, че дори не забелязваше колко много от въпросите се въртяха около жените. Около Примейла. Дали от време на време си позволяваха забежки с други жени, които не бяха партньорките им.

Трез спря до компютъра, изключи шоуто на Хауърд Стърн, прекъсвайки поредното освиркване на Баба Буи; после излезе от стаята, минавайки покрай сводестата стена, която се прибираше всеки път, когато Рот и Бет искаха да излязат или да се приберат в покоите си. Тръгна по покритите с килим стълбища и се озова пред залата със статуите. Или както той се изразяваше „коридора с голите по патлаци пичове”.

Зави надясно и мина покрай кабинета на краля, който бе затворен, и заслиза по големите стълби към невероятното фоайе. По пътя надолу мрънкаше за времето, и че му се иска да не се налага да ходи. Бизнесът си беше бизнес, обаче, и…

Той бе прекосил половината мозаечен под, когато жената, която искаше да види, се появи от залата за билярд и тръгна по посока на библиотеката.

— Селена, — извика той, втурна се към балкона и се опря на позлатения парапет.

Като погледна надолу, главата ѝ се вдигна и очите ѝ срещнаха неговите.

Туп. Туп. Туп.

Сърцето му затупа силно като военно песнопение в гърдите му, и ръцете му автоматично хванаха предната част на палтото, за да се подсигури, че няма да се отвори. Беше жена, която си струваше, и той не искаше да я плаши с оръжията си. О, Господи, наистина беше много красива.

С тъмната си коса, усукана високо над тила, и с прозрачната роба, спускаща се около тялото ѝ, тя бе твърде ценна и нежна, за да стои до нещо, което служеше за насилие. Или до някой като него.

— Здравей, — каза тя с лека усмивка.

Този глас. О, Исусе, този глас…

Трез вирна опашка и взе на бегом стълбите надолу.

— Как си? — попита той и наби спирачки точно пред нея.

Тя се поклони леко.

— Много добре.

— Това е добре. Много добре. Ами… — Мамка му. — Често ли идваш тук?

Искаше му се да се прасне по главата. Какво, да не би да се намираше в бар? По дяволите…

— Когато ме повикат, да. — Наклони глава на една страна и присви очи. — Ти си различен, нали?

Като погледна тъмната кожа на ръцете си, той разбра, че тя не говори за цвета му.

— Не толкова различен.

Например — и той имаше зъби, които искаха да хапят. И… други неща. Всеки път в нейно присъствие се надървяше.

— Какво си? — Гледаше го устремено, в погледа ѝ се криеше сила, сякаш го преценяше на ниво, много по-дълбоко от външен вид, говор или мирис. — Не мога… да определя.

Тази не е за теб.;Трез избута настрани гласа на брат си, появил се в главата му.

— Аз съм приятел на Братството.

— И на краля, иначе нямаше да си тук.

— Съвсем вярно.

— Биеш ли се с тях?

— Ако ме повикат.

Сега в нейните очи грейна уважение.

— Това е редно да се прави. — Отново се поклони. — Услугите ви са похвални.

Между тях се настани тишина, и докато той тършуваше в мозъка си за нещо, каквото и да е, си припомни за чукането, на което се бе отдал. Това можеше да го уреди на момента. Но да води любезен разговор? Все едно да го накарат да говори чужд език.

Господи, мразеше се, когато мислеше за тия глупости в нейно присъствие.

— Добре ли си? — попита Избраницата.

И тогава тя го докосна. Пресегна се и сложи длан на ръката му — и въпреки че кожата им не се допираше, цялото му тяло почувства връзката, ръцете и краката му се вдървиха, в мозъка му се появи бяло петно, сякаш беше в транс.

— Ти си… невероятно красива, — чу се да казва.

Избраницата вдигна вежди учудено.

— Просто искам да съм честен, — измърмори той. — И искам да ти кажа… че чакам да те видя цяла седмица.

Ръката ѝ, онази, която го докосваше, се отдръпна и се вдигна до яката на одеждата ѝ, придърпвайки реверите.

— Аз…

Тази не е за теб.

Разбрал, че я кара да се чувства неловко, Трез затвори очи, и усещането за „какво по дяволите си мислеше” го връхлетя здраво: от онова, което бе разбрал за Избраниците на Скрайб Върджин, те бяха най-чистите и непорочни жени на планетата. Пълна противоположност на неговите „партньорки” в последно време.

Какво си мислеше, че ще се случи, ако започне да рецитира пред нея? Че тя ще скочи към него и ще увие крака около кръста му?

— Съжалявам, — каза тя.

— Не, слушай, не трябва да се извиняваш. — Той пристъпи крачка назад, защото макар тя да бе висока, размера ѝ бе само четвърт от неговия, а най-малко искаше да я кара да се чувства притисната. — Просто исках да знаеш.

— Аз…

Чудесно. Всеки път, когато жена не можеше да намери точните думи, означаваше, че си прекрачил границите.

— Съжалявам, — повтори тя.

— Не, всичко е наред. Няма проблем. — Той вдигна ръка. — Не се притеснявай.

— Просто аз…

„Влюбена съм в някой друг. Заета съм. Не се интересувам от теб по никакъв начин.”

— Не. — Той я прекъсна, защото не искаше да чува обясненията. Те бяха просто думи, които описваха неизбежното. — Всичко е наред. Разбирам…

— Селена? — чу се някъде отляво.

Беше Рейдж. По дяволите.

Главата ѝ се обърна в тази посока, светлината огря бузите и устните от друг ъгъл, и те изглеждаха също толкова красиви — разбира се. Можеше да я гледа вовеки…

Холивуд се бе облегнал на арката до библиотеката.

— Готови сме за теб… о, здрасти, човече.

— Хей, — отвърна Трез. — Как я караш?

— Добре. Имаме малко бизнес, за който трябва да се погрижим.

Шибаняк. Духач. Коп…

Трез разтърка лицето си. Точно така. Добре. В тази гигантска къща нямаше място за подобна агресия, особено щом се отнасяше за жена, която бе срещал само два пъти. И която не искаше да го опознае. Докато изпълняваше задълженията си.

— Излизам, — каза той на брата. — Ще се видим преди зазоряване.

— Разбрано, здравеняко.

Трез кимна към Селена и се отдалечи, мина през вестибюла и се дематериализира в центъра на града — там, където му бе мястото.

Не можеше да повярва, че бе чакал цяла седмица за това; и още в началото трябваше да предположи какво ще се случи. Почувствал се като глупак, той прие форма зад Желязната маска, в сенките на паркинга. Дори навън, зад клуба, можеше да чуе басовия ритъм на музиката, и докато приближаваше задната врата с олющената боя и износена брава, знаеше, че кофти настроението му е усложнение, което щеше да се наложи да контролира внимателно през следващите шест до осем часа.

Човеци плюс алкохол, плюс желание да убива се равняваха на голяма бройка. А нито той, нито бизнеса му се нуждаеха от това.

Вътре отиде направо в офиса си и заряза смешния официален хелоуински костюм, свали модерното палто, както и копринената риза, и остана само по черния си потник и фините панталон.

Хекс не беше в офиса си, така че той помаха на момичетата, които се приготвяха за смяната си в съблекалнята, и се шмугна в тълпата. Клубът вече бе претъпкан с хора, всички от които носеха тъмни еластични дрехи и отработени изражения, разкриващи скука — и повечето от тях щяха да изгубят и двете с напредване на времето, когато черните им дробове се скапеха от химическите съединения на алкохола, който поглъщаха, и на дрогата, с която се друсаха.

— Здрасти, татенце, — някой подвикна зад него.

Обърна се и видя ниска, закръглена жена, която се взираше в него. С очи, очертани с толкова много черен молив, че по-добре да си беше сложила направо очила, и пристегнато бюстие, тя приличаше на съживен анимационен герой.

Време беше да си дремне.

— Аз съм бла-бла-бла. Често ли идваш тук? — Отпи от червената сламка в питието си. — Бла-бла-бла студентка в колеж бла-бла психология. Бла-бла-бла?

С ъгълчето на окото си забеляза как тълпата се раздели, сякаш се отместваха от пътя на нещо голямо като топка за разбиване.

Беше Куин. Изглеждаше също толкова мрачно, колкото се чувстваше Трез. Трез му кимна и боеца отвърна, като продължи да се придвижва към бара.

— Леле, познаваш ли го? — попита студентката. — Кой е той? Бла-бла тройка може би бла-бла?

Тя се изхили, все едно беше много, много лошо момиче, Трез извърна погледа си назад. Платото с „ордьоври”, които се предлагаха, далеч не беше апетитно по много причини.

— Бла-бла- блааахахаабалабла. — Смях. Поклащане на ханша. — Бла?

Трез усети смътно, че кима с глава, и после двамата се притаиха в един тъмен ъгъл. С всяка следваща крачка, още една част от него се изключваше, спираше да работи, изпадаше в хибернация. Но не можеше да се спре. Беше се превърнал в наркоман, който се надяваше следващата му доза да е също толкова добра като първата — и накрая да му донесе онова облекчение, за което копнееше отчаяно.

Макар да знаеше, че няма да се случи. Не тази вечер. Не с нея. Не и в този живот. Вероятно никога.

Ала понякога просто трябва да направиш нещо… или да полудееш.

— Кажи ми, че ме обичаш, — каза мацката и се притисна по-силно към тялото му. — Моооооооооляяяяяя те.

— Да, — каза той безжизнено. — Точно. Каквото искаш.

Все тая.