Сбъдната любов

Глава 22

От другата страна на реката, в клиниката на Хавърс, Лейла най-после стана от масата за прегледи и се заразхожда из стаята. В този момент бе изгубила всякаква представа за времето. Разбира се, струваше й се, че гледаше четирите стени от цяла вечност и че ще продължи да го прави до края на естествения си живот на земята. Единствената част от нея, която оставаше будна и нащрек, бе умът й. Неприятното беше, че непреклонно се въртеше около това, което бе казала сестрата… че беше аборт. Че по всяка вероятност бе заченала и…

Когато почукването, което чакаше, най-после стана реалност, то се оказа неочаквано и я накара да подскочи.

— Влез? — рече тя. Сестрата, която бе толкова мила, влезе,… ала изглеждаше променена. Отказваше да срещне погледа на Лейла и лицето й бе замръзнало като маска. През ръката й висеше руло бяла материя и тя я побутна напред, докато все още гледаше встрани. След това направи реверанс.

— Ваша светлост, — каза тя с треперещ глас. — Аз… ние… Хавърс… нямахме представа.

Лейла се намръщи.

— За какво го…

Сестрата разтърси робата, сякаш искаше да накара Лейла да я вземе.

— Моля ви. Сложете това.

— За какво е това?

— Имате Избрана кръв във себе си. — Гласът на сестрата се разтрепери още. — Хавърс е… объркан.

Лейла се помъчи да възприеме думите. Значи не ставаше дума за… бременността й?

— Какво… не разбирам. Защо е… разстроен е, защото съм Избраница?

Другата жена пребледня.

— Мислехме, че… сте мъртва.

Лейла покри очи с ръцете си.

— Може скоро да бъда… зависи от това какво стане. — Нямаше силите за това. — Някой може ли само да ми каже резултатите от теста и какво трябва да направя, за да се погрижа за себе си?

Сестрата се размърда непохватно с дрехата, все още в опити да я даде.

— Той не може да се върне тук…

— Какво?

— Не и ако вие… той не може да бъде тук с вас. И никога не трябваше да…

Лейла се хвърли напред, гневът й напираше.

— Нека бъда ясна — искам да разговарям с доктора. — При настоятелността й сестрата вече погледна лицето й. — Имам право да знам какво е научил за състоянието ми, кажи му да дойде тук веднага.

Нямаше нищо рязко в гласа й. Липсваха високите тонове на истерията, просто равен, силен тон, който не бе чувала да излиза от устните й досега.

— Върви. И го доведи, — заповяда тя. Сестрата повдигна дрехата.

— Моля ви. Сложете това. Той…

Лейла се насили да не й се разкрещи.

— Не съм просто поредната пациентка…

Сестрата се намръщи и изправи рамене.

— Извинете ме, това не е правилно. Що се отнася до него, ви е насилил по време на прегледа.

— Какво?

Сестрата просто я зяпаше.

— Той е добър мъж. Много хубав мъж, който е изключително традиционен по свой начин…

— Какво общо, в името на Скрайб Върджин, има това с каквото и да било?

— Примейлът може да го убие за това, което ви е сторил.

— По време на прегледа? Аз дадох съгласието си, това е медицинска процедура, за бога!

— Няма значение. Направил е нещо незаконно.

Лейла затвори очи. По-добре да беше отишла просто в клиниката на Братството.

— Трябва да осъзнаете от къде идва той, — рече сестрата. — Вие сте от потекло, с което нямаме контакт — още повече, че и не бива да имаме.

— Сърцето ми бие като вашето, а тялото ми има нужда от помощ. Това е всичко, което той, а и всеки друг, има нужда да знае. Плътта ни е една и съща.

— Но кръвта не е.

— Той трябва да дойде и да ме види…

— Няма да го направи.

Лейла върна очи върху жената. После постави ръка върху ниската част на корема си. През целия си живот досега бе живяла на страната на правдата, бе служила вярно, изпълняваше дълговете си, съществуваше в определените параметри, които й бяха оказвани от другите. Стига толкова. Тя присви очи.

— Кажи на доктора, че или ще дойде и ще ми каже лично какво става, или ще отида при Примейла и ще му изпея дума по дума какво се е случило тук.

Тя умишлено погледна към машината, с която я бяха прегледали по време на прегледа. Сестрата пребледня, ала Лейла не изпита радост от предимството, от което се бе възползвала. Не изпита и съжаление обаче. Сестрата се поклони дълбоко и излезе заднишком от стаята, като остави ужасната дреха на плитката част на мивката. Лейла никога не бе възприемала статуса си на Избраница като бреме или облага. Беше просто всичко, което тя знаеше: голяма част от приближените й посредством съдбата, която й бе отредена, се доказваха само чрез дишане и демонстрация на съзнание. Други очевидно не бяха толкова флегматични обаче — особено тук долу. А това бе само началото. И все пак тя губеше детето си, нали. Така че това бе краят. Като протегна ръка, тя взе бялата дреха и я уви около себе си. Не я интересуваше деликатната чувствителност на доктора, ала ако се облечеше, както я бяха помолили, може би той щеше да се фокусира върху нея, а не върху това каква е. Почти веднага се чу почукване на вратата и когато Лейла отговори, Хавърс влезе, изглеждаше сякаш в главата му бе опрян пистолет. Забил поглед в пода, той само леко затвори очи, преди да скръсти ръце на гърдите си.

— Ако знаех статуса ви, нямаше никога да ви прегледам.

— Дойдох при вас по собствено желание, като пациент в нужда.

Той поклати глава.

— Вие сте святост на земята. Кой съм аз, че да се намесвам в такова свято нещо? — Моля ви. Просто сложете край на мъките ми и ми кажете какво се случва с мен. Той свали очилата си и почеса гърбицата на носа си.

— Не мога да ви разкрия тази информация.

Лейла отвори уста. После я затвори.

— Моля?

— Не сте ми пациент. Бебето и Примейлът са, така че ще говоря с него, когато мога…

— Не! Не бива да го търсите.

Погледът, който й хвърли, я накара да стигне до извода, че с подобно презрение гледаше проститутките.

След това той проговори с нисък, леко заплашителен тон.

— Не сте в позиция да настоявате за каквото и да било.

Лейла се отдръпна.

— Дойдох тук по собствено желание, като независима жена…

— Вие сте Избраница. Не само за мен е незаконно да ви пусна тук, но мога и да бъда съден за това, което ви сторих по-рано. Тялото на Избраницата е…

— Нейна собственост!

— … на Примейла по закон, както и трябва да бъде. Вие не сте важно… нещо, но съхранявате това, което ви е дадено. Как смеете да идвате тук така, да се преструвате на обикновена жена… излагате кариерата и живота ми на опасност с подобно двуличие.

Лейла почувства див гняв у себе си — по всеки нерв, който имаше в тялото си.

— Чие сърце бие в тези гърди? — тя докосна гръдта си. — Чий дъх излиза от тук?

Хавърс поклати глава.

— Ще говоря с Примейла и само с него…

— Не говорите сериозно! Та аз съм в това тяло. Никой друг не…

Лицето на лекаря се сбърчи от антипатия.

— Както казах, вие сте просто средство за святото нещо в утробата ви — самият Примейл е в плътта ви. Това е по-важно, и съответно ще ви държа тук, докато…

— Против волята ми? Не мисля.

— Ще останете тук, докато Примейлът не дойде да ви вземе. Няма да нося отговорност за това, че сте пусната на свобода из света.

Двамата се гледаха злобно един друг. С ругатня Лейла махна дрехата.

— Е, това е чудесен план, що се отнася до вас. Но ще се съблека гола сега и ако трябва ще изляза навън така. Останете и гледайте, ако желаете — или може да ме докоснете, но мисля, че това може да бъде сметнато за някакво друго насилие, което сте упражнили върху мен, нали.

Лекарят си тръгна толкова бързо, че направо изхвърча в коридора. Лейла не се поколеба нито за секунда, дръпна дрехите си и изтича в коридора. Макар че беше нетипично, че имаше само един маршрут за влизане и излизане покрай рецепцията, трябваше да има и някакъв изход в случай на нападение — за съжаление, тя нямаше представа как изглеждаше сградата. Така че единственият й вариант бе да се отправи право напред. И трябваше да го направи пеша, бе прекалено ядосана, за да се дематериализира. Като се затича, Лейла тръгна в посоката, от която бе дошла, и почти веднага — сякаш им бе казано да го направят — медицинските сестри изскочиха на пътя й, като блокираха коридора и направиха преминаването й невъзможно.

— Ако някой ме докосне, — изкрещя тя на Древния език, — ще го сметна като насилие на моята святост.

Всички замръзнаха. Като погледна всяка една от тях в очите, тя се приближи напред и ги накара да й направят път, коридорче от тела, което се отвори и след това затвори след нея. Когато стигна чакалнята, тя се спря пред рецепцията и погледна сериозно жената, която беше на пост.

— Имаш два варианта — Лейла кимна към подсилената изходна врата. — Или доброволно ще ми я отвориш, или ще я разпарчетосам със силата на волята си — да изложите себе си и пациентите си на силата на слънчевата светлина, която ще влезе, — тя погледна големия часовник на стената — след по-малко от седем часа. Не съм сигурна, че можете да поправите такова нещо за това време, а вие? Щракването на ключалката, която отвори, прозвуча силно насред глухата тишина. — Благодаря, — промърмори тя любезно, докато излизаше навън. — Оценявам много безропотното ти подчинение.

Все пак беше нужно много повече, за да я накара да забрави добрите си обноски.

Седнал зад бюрото си, обутият му в кожен панталон задник на трона на баща му, който бе притежавал преди много, много векове, Рот, син на Рот, прокарваше показалец нагоре-надолу по сребърното острие на подобната на кинжал отварачка за писма. До него на пода се чуваше слабото хъркане от муцуната на Джордж. Кучето спеше само по време на редките случаи на бездействие. Ако някой почукаше или влезеше, или ако самият Рот се поместеше някак, голямата глава се надигаше и големият нашийник задрънчаваше. Незабавната реакция се появяваше и ако някой минеше в коридора, или ако някой пуснеше някъде прахосмукачка, или пък ако отвореше главната врата долу във фоайето. Или ако слагаше масата. Или кихнеше в библиотеката. След като главата му се надигнеше, следваше отговор, вариращ от нищо (дейности в дневната, прахосмукачка, кихане) до пръхтене (отваряне на врата на долния етаж, минаване в коридора), до сядане с повишено внимание (почукване, влизане). Кучето никога не бе агресивно, ала по-скоро служеше като детектор на движението, като оставяше решението какво да направи на собственика си. Кучето-водач си беше същински джентълмен. И все пак, макар че кротката природа бе част от животното, както бе меката му дълга козина и едрото му тяло, Рот бе улавял проблясъци от време на време у животното, дълбоко в прекрасната му същност: когато си около група доста агресивни, здрави бойци като Братството, играта загрубяваше от време на време — дори спрямо краля. И това не притесняваше Рот: беше с тези копелета от прекалено дълго, че да се дразни на малко поведение в стил „биене в гърдите“ или удари под кръста. Джордж обаче не харесваше това. Ако някой от тях имаше глупостта да се нахвърли върху краля им, козината по гърба на това иначе мило куче щеше да настръхне и то би се изправило с предупредително ръмжене, притиснало тяло в крака на Рот — сякаш бе готово да покаже на братята точно колко са дълги всъщност кучешките зъби, ако нещата стигнеха до физически контакт. Единственото, което Рот обичаше повече в живота си, беше кралицата му. Като се протегна надолу, той погали козината на кучето; после отново се съсредоточи върху допира на пръста му в ножа за отваряне на писма. Исусе Христе. Самолети, разбиващи се от небето… ранени братя… Куин отново героят на деня… Поне нощта не се бе оказала от типа драма, докарваща сърдечен удар. Всъщност бяха започнали от нещо добро — доказателството, че трябваше да се захванат с шайката копелета: Ви бе завършил балистичните тестове и шибания куршум, който бе излязъл от врата на Рот, бе започнал „пътешествието си“ от пушката на Кор. Рот се усмихна на себе си, острите му зъби се показаха леко. Тези предатели бяха вече официално в черния списък, с цялата подкрепа на закона, и беше време да направят малка чистка. В този момент Джордж изпуфка и настоятелното почукване, което последва, предположи, че Рот вероятно не бе чул първото тропване.

— Да.

Знаеше кой беше преди Братството дори да влезе: Ви и ченгето. Рейдж. Тор. Фюри. И накрая — Зи. Който, като се има предвид накуцването, ползваше бастун. Затвориха вратата. Когато никой не седна и не опита да заговори, знаеше точно защо бяха дошли при него.

— Какво става, дами, — проточи той, докато се облягаше назад в трона.

Отговори му гласът на Тор.

— Мислехме си за Куин.

И още как. След като им представи идеята на срещата по-рано вечерта, не ги беше притискал за „да“ или „не“. Имаше предостатъчно глупости, с които той, като крал, имаше желание да се справи като ги натъпче в гърлата на хората. И това кого щяха да приветстват за добре дошъл братята не беше едно от тях.

— И?

Зейдист заговори на Древния език:

— Аз, Зейдист, син на Агъни, кланящ се на двеста четиридесет и втората година от властването на Рот, син на Рот, номинирам Куин, сирак на света, за член на Братството на Черния Кинжал.

Да чуеш официалните думи от устата на някой брат беше шокиращо. Зи най-вече от всички тях смяташе миналото за пълна глупост. Но явно не и когато се опреше до това. Боже, помисли си Рот. Щяха да прибързат с това. Бързо — беше си мислил, че ще им отнеме повече от това. Дни на премисляне. Седмици. Може би месец и тогава, може би, списък с различни причини. Но те се съгласяваха и съответно Рот също.

— На основата на какво отправяш своята номинация и рискуваш името на своята кръв? — попита Рот. Сега вече Зи заряза формалностите и започна по същество.

— Тази вечер той ме доведе у дома невредим при моята шелан и малкото ми момиче. С риск за собствения си живот.

— Съгласен съм.

Рот огледа мъжете, обградили бюрото му, въпреки че не можеше да ги види. Гледката обаче нямаше значение. Нямаше нужда от работещи ретини, за да каже къде бяха или как се чувстваха относно тези глупости; миризмата на емоциите им беше доловима. Бяха — като група — непоколебими, решителни и горди. Ала формалностите си казваха думата. Рот започна с този най в края.

— Ви?

— Бях готов още когато мина през Кор.

Чу се ръмжене в знак на съгласие.

— Бъч?

Бостънският акцент се чу ясно и силно.

— Мисля, че е един шибан здрав боец. И го харесвам. Расте добре, има поведение, сериозен е.

— Рейдж?

— Трябваше да го видиш тази вечер. Не ми позволи да се заема аз, каза, че двама братя са прекалено много, за да бъдат загубени.

Още от одобрителното ръмжене.

— Тор?

— Нощта, когато те простреляха? Измъкнах те оттам, благодарение на него. Добър избор е.

— Фюри?

— Харесвам го. Наистина. Той пръв се втурва в каквато и да е ситуация. Буквално ще направи всичко за когото и да е от нас, независимо колко е опасно.

Рот тропна по бюрото с юмрук.

— Решено тогава. Ще кажа на Сакстън да направи промените и ще го направим.

Тор се обади.

— С цялото ми уважение, господарю, трябва да разрешим въпроса с назначаването му като аструкс нотрум. Вече не може да бъде детегледачка на Джон.

— Съгласен съм. Ще кажем на Джон да го освободи, не вярвам отговорът да бъде „не“. След това ще кажа на Сакстън да подготви документите и след приемането на Куин, Ви, ти ще се погрижиш за татуировката на лицето му. Сякаш Джон е умрял от някакви естествени причини или нещо такова.

Чу се прошумоляване на дрехи, сякаш някои от братята направиха символа на Скрайб Върджин на гърдите си.

— Слушам, — каза Ви. Рот скръсти ръце на гърдите си. Това беше паметен момент и той го знаеше много добре. Приемането на Бъч беше легално заради кръвната връзка, която той имаше с кралските особи. Куин обаче беше друга история. Нямаше кралска кръв. Нито Избрана или кръв на Братството, макар че технически имаше аристократско потекло. Нямаше семейство. От друга страна се беше доказвал отново и отново на бойното поле, живееше по начин, който, доколкото Древните закони задаваха, беше в стила само на онези от определени години — и това беше пълна глупост. Не че Рот не ценеше високо закона за размножаване на Скрайб Върджин. Всъщност препоръчаните сватосвания между най-силните мъжки и най-умните женски бе показал невероятни резултати в лицето на бойци. Но също така се бяха отразили в неприятни неща като ослепяването му. И това позволяваше повишения на базата на заслуги. На последно място, тази преправка в законите, отнасяща се до това кой може и кой не може да бъде в Братството, не беше просто подходяща заради вида на обществото, което той искаше да създаде — беше въпрос на оцеляване. Колкото повече бойци, толкова по-добре. Освен това Куин наистина си беше заслужил честта.

— Така да бъде, — промърмори Рот. — Осем е добро число. Щастливо число.

Ниското одобрително ръмжене се разнесе във въздуха още веднъж, единен звук на напълна и абсолютна сплотеност. Това е бъдещето, помисли си Рот, докато се усмихваше и оголваше кучешките си зъби. И беше правилно.