Сбъдната любов

Глава 73

Сола се удари в готварската печка, докато водеше мъжа в дома си. След това, като отиде в другата посока, се заби в стола на баба си, но поне успя да го прикрие като го дръпна и седна в него.

— Ти също не си ми казал името си, — промърмори тя, въпреки че възпитаните думи бяха последното в мислите й. Мъжът седна срещу нея до малката масичка. В сравнение с дрехите му и самите му размери всичко изглеждаше дребно — от ламинираната маса, която ги делеше, до столовете, до кухнята. Цялата къща.

Той протегна ръка през масата. С дълбокия си глас с приказен акцент той каза:

— Аз съм Асейл.

— Асейл? — тя внимателно протегна своята длан, готова да срещне неговата по средата. — Странно име…

Веднага щом се докоснаха, по ръката й пробяга ток и стигна до сърцето й, като го забърза и я накара да се изчерви.

— Не ти ли харесва? — попита той преднамерено сякаш много добре осъзнаваше какво се случва с нея отвътре.

Само че говореше за името си, нали? Да, така беше.

— Не… очаквах това име.

— Кажи ми твоето, — каза той без да я пуска. — Моля.

Докато чакаше, докато държеше ръката й, докато дишаха заедно, тя осъзна, че понякога имаше неща, които бяха дори по-интимни от секса.

— Марисол. Но ми казват Сола.

Той измърка. Измърка.

— Ще те наричам Марисол.

И това ако не беше подходящо. Боже, с този акцент… превърна името й в цяла поема.

Сола издърпа ръката си от неговата и я постави в скута си. Но погледът й остана точно върху него. Изражението му беше арогантно, но не заради нея. Косата му изглеждаше много плътна и със сигурност стилизирана с продукти — нищо натурално човешко не можеше да задържи такива прекрасни коси над челото му по този начин. А парфюмът му? Зарежи. Каквото и да беше това, по дяволите, почти се опияняваше от невероятната миризма. Заради добрия му външен вид, това тяло и ума му? Беше готова да заложи къщата си за това, че животът му беше игра, чиито правила сам пишеше.

— Е, разкажи ми за този твой посетител, — каза той.

Докато чакаше, приведе брадичка и я гледаше изпод клепачите си.

Изобщо не беше изненада, ако беше убивал.

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Баба ми просто каза, че мъжът е имал тъмна коса и дълбоки очи… — тя се намръщи, когато забеляза, че ирисите му бяха — както винаги — този лунен цвят, нещо, което просто не изглеждаше възможно по принцип. Контактни лещи? зачуди се тя. — Тя, ъ… не спомена име, но той явно е бил любезен — ако не беше, със сигурност щях да чуя това-онова за него. О, и й е говорил на испански.

— Има ли някой, който би те търсил?

Тя поклати глава.

— Не говоря за тази къща, никога. Повечето хора дори не знаят истинското ми име. Затова помислих, че си бил ти — кой друг… имам предвид, никой друг никога не е идвал тук освен теб.

— Никой от миналото ти?

Тя въздъхна и огледа кухнята; после грабна салфетките от кутийката им и започна да ги подрежда отново.

— Не знам…

С живота, който водеше? Можеха да са доста хора.

— Имаш ли аларма тук? — попита той.

— Да.

— Трябва да приемеш, че е опасен, докато не се увериш в противното.

— Съгласна съм, — докато мъжът — Асейл, както се казваше, се протягаше към палтото си, тя поклати глава. — Без цигари. Казах ти…

Той извади една златна химикалка и я задържа пред нея с пресилено движение. След това взе една от салфетките, които току-що беше сгънала, и написа седем-цифрен телефонен номер.

— Ще ми се обадиш, ако се появи отново, — той плъзна хартията през масата, но задържа показалеца си точно до числата. — И аз ще се погрижа.

Сола се изправи прекалено бързо, столът й изскърца. Внезапно се вцепени и погледна тавана. Когато не се чуха звуци от горния етаж, тя си напомни наум да се успокои.

Отиде тихо до печката. Отново се върна. Погледна задната врата към верандата. Отново се върна.

— Виж, нямам нужда от помощта ти. Оценявам го…

Като се обърна, за да отиде отново до печката, изведнъж той беше точно пред нея. Ахна и подскочи — дори не го беше чула да се движи…

Столът му беше на същото място, сякаш изобщо не бе сядал. Не като нейния — избутан настрани.

— Какво… — тя млъкна, умът й препускаше. Със сигурност нямаше да го попита какво е…

Когато той протегна ръце и хвана лицето й, тя знаеше, че трудно ще му откаже, каквото и да предложи…

— Ще ми се обадиш, — заповяда той — и ще дойда при теб.

Думите му бяха казани с толкова нисък глас, че почти се изгубиха, гласът му бе толкова дълбок… толкова, толкова дълбок.

Гордостта надигна протест в мозъка й, но устните й отказваха да го кажат на глас.

— Добре, — отвърна тя.

Сега той се усмихна, устните му се извиха нагоре. Боже, кучешките му зъби бяха остри и по-дълги отколкото преди.

— Марисол, — измърка той. — Красиво име.

Той започна да се навежда, лекият натиск върху челюстта й се премести и повдигна брадичката й. О, не, по дяволите, не, не трябва да го прави. Не и в тази къща. Не и с мъж като него…

Майната му. С въздишка се предаде, затвори очи и повдигна лице, за да срещне устните му…

— Сола! Сола, какво правиш там долу!

И двамата замръзнаха и Сола сякаш моментално стана тринадесет годишна.

— Нищо! — извика тя.

— С кого си?

— Никого — телевизорът е пуснат!

Три… две… едно…

— Не звучи като телевизора!

— Тръгвай, — прошепна тя, докато го буташе в гърдите. — Трябва да си тръгнеш веднага.

Асейл притвори очи.

— Мисля, че искам да се запозная с нея.

— Не искаш.

— Напротив…

— Сола! Слизам долу!

— Тръгвай, — просъска тя. — Моля те.

Асейл прокара палец по долната й устна и се приведе към нея, като заговори право в ухото й.

— Планирам да се върнем точно където ни прекъснаха. Просто да знаеш.

Като се обърна, той тръгна с дразнеща освободеност към вратата. И дори докато звукът от приближаващите чехли на баба й се засилваше по стълбите, той се забави и погледна през рамо, докато излизаше навън.

Очите му блестяха и старателно огледаха тялото й.

— Това между нас не е свършило.

И после изчезна, слава на Бога.

Баба й се появи иззад ъгъла секунда след като външната врата се бе затворила с леко щракване.

— Е? — попита тя.

Сола погледна към прозореца до масата, като се уверяваше, че навън все още бе тъмно като в рог. Да. Чудесно.

— Виждаш ли? — каза тя и с жест обиколи иначе празната кухня. — Няма никого.

— Телевизорът не е включен.

Защо, о, защо баба й не можеше да има благоприличието да има малко старческа деменция, както толкова много други на годините й?

— Изключих го, защото ти пречи.

— О, — подозрителните й очи блуждаеха наоколо…

По дяволите. Имаше разтопен сняг по пода там, където се бяха застояли.

— Хайде, — каза Сола, докато насочваше жената да се обърне кръгом. — Стига притеснения за тази вечер. Да си лягаме.

— Наблюдавам те, Сола.

— Знам, бабо.

Докато се качваха заедно по стълбите, част от нея се зачуди кой, по дяволите, бе идвал да я търси тук и защо. А другата част? Е, тази част бе все още в кухнята, на ръба да целуне онзи мъж.

Вероятно бе за добро, че ги прекъснаха.

Имаше безпогрешното усещане, че нейният защитник… бе и хищник.

Обаждането, което Кор чакаше, се случи в най-подходящия момент. Тъкмо беше приключил с проследяването и убиването на убиеца под мостовете в центъра на града и почистваше любимото си оръжие, черната кръв по острието на косата се махаше лесно, докато потриваше с кърпа нагоре-надолу.

Остави своята любов на гърба си и чак тогава извади телефона си. Докато отговаряше, погледна към воините си, които се събираха и обсъждаха тазвечерната битка в студения вятър.

— С Кор ли говоря, синът на Блъдлетър?

Кор стисна зъби, но не си направи труд да поправя неточността.

Името на Блъдлетър беше полза на репутацията му.

— Да, кой е?

Последва дълга пауза.

— Не знам дали трябва да разговарям с теб.

Гласът беше аристократичен и му даваше достатъчно информация за личността на обаждащия се.

— Ти си приятелят на Елан.

Още една дълга пауза — и о, небеса, това си играеше с търпението му. Но това бе още едно нещо, което запази за себе си.

— Да. Аз съм. Чу ли новините?

— За?

Когато се разтегли третата пауза, той разбра, че това ще отнеме време. Подсвирна на бойците си, с което им нареди да продължат към небостъргача, няколко пресечки на изток. Миг по-късно беше на покрива му, поривите на вятъра бяха толкова по-силни там горе, където предпочиташе да е. Тъй като вихърът пречеше на разговора, той се покри на завет зад някакви машини.

— Новини за какво? — подтикна той.

— Елан е мъртъв.

Кор оголи зъби, докато се усмихваше.

— Разбира се.

— Не звучиш изненадан.

— Не съм, — Кор завъртя очи. — Макар че, естествено, съм опечален.

Което някак беше истина: беше като да изгубиш полезно оръжие. Или по-скоро отвертка. Но тези неща бяха заменими.

— Знаеш ли кой го е направил? — попита настоятелно обадилият се.

— Е, вярвам, че ти знаеш, прав ли съм?

— Братството, разбира се.

Още едно недоразумение, но Кор отново остави нещата така.

— Кажи ми, очакваш да отмъстя за него ли?

— Това не е моя грижа, — надутият тон всъщност предполагаше, че мъжът бе разтревожен да не го сполети същата съдба. — Семейството му ще се заеме след като се възстанови.

— В пълно право са, — когато не последва нищо, Кор знаеше какво точно е очаквано и изисквано. — Мога да те уверя в две неща — моята конфиденциалност и моята защита. Предполагам, че си присъствал на събирането в дома на Елан през есента. Позицията ми относно краля не се е променила и предполагам, че това обаждане означава, че симпатизираш на собствените ми възгледи. Прав ли съм?

— Не съм някой, който търси политическа или социална власт.

Глупости.

— Разбира се, че не.

— Тревожа се… за бъдещето на расата — това ни обединяваше с Елан. Не бях съгласен обаче с тактиките, които той предлагаше. Покушението крие прекалено много рискове и съответно няма да постигне това, което е желано.

Напротив, помисли си Кор. Куршум в мозъка оправяше доста неща…

— Законите са начинът да свалим краля.

Кор се намръщи.

— Не разбирам.

— С уважение, но законът е по-силен от меча. Ако мога да перифразирам човешката поговорка.

— Уклончивите ти обяснения са загуба на време за мен. По-конкретно, ако обичаш.

— Древните закони са дали право на Рот върху властта, която има. Те са едностранно в негова полза относно начина на живот и обществото, дават му свободата да действа, както реши, без никаква отговорност.

Поради което Кор искаше да се свърши работата, много благодаря за информацията.

— Продължавай.

— Няма ограничения в нещата, които той може да прави, решенията, които може да взима, всъщност сам може да реши да промени Древните закони, ако поиска, и с това целостта на традициите и основите ни.

— Това ми е известно, — погледна часовника си. Ако не останеше на телефона в следващите два часа, все още имаше още време за битката. — Може би с теб трябва да се срещнем утре вечер…

— Само едно предупреждение.

Кор се смръщи.

— Предупреждение?

— Той трябва да може да бъде наследен и цитирам, „от чистокръвен наследник“.

— И това какво значение има? Той вече има жена и без съмнение в бъдеще…

— Неговата шелан е нечистокръвна. — Сега Кор бе този, който млъкна, и приятелят на Елан се възползва от тишината. — Нека се изясним. Във видовете ни има човешка кръв. От време на време са се случвали смешения извън расата. Може да се каже, че никой не е истински „чистокръвен“. Има обаче съществена разлика между това някой цивилен да има общо с хората и това кралят да създава поколението си с майка, която е нечистокръвна — и това поколение да наследи трона след смъртта му.

Троу се наведе от ъгъла на вентилационната кутия.

— Всичко наред ли е? — попита той само с движение на устните.

Кор заглуши с ръка телефона.

— Вземи останалите надолу по улиците. Ще ви настигна бързо.

— Както желаеш, — каза Троу с бърз поклон.

Докато войнът му се отдалечаваше, аристократът от другата страна на линията продължаваше.

— Съществува безпокойство между много членове на управляващите, както много добре знаеш. И вярвам, че ако някой достигне до този извод, би било много по-ефективно за свалянето на Рот, син на Рот от трона, отколкото какъвто и да било опит за покушение. Особено след като демонстрира такава сила на срещата на Съвета предната вечер. Разбира се, много са се уплашили и подчинили покорно след това, волята им е впрегната под неговите осанка и власт, които са били почти яростни.

Умът на Кор започна да прехвърля възможностите.

— Е, кажи ми, господине, мислено ти заемаш мястото му, нали?

— Не, — беше твърдият отговор. — Аз съм адвокат и като такъв ценя логиката на най-високо място. В този хаос от неспокойствие и война само войн може да бъде водач на расата — и трябва. Елан беше глупак със своите амбиции и ти се възползва от това. Знам, защото те видях в дома му онази вечер през есента — поставяше го като пионка, където си поискаше, дори когато той си мислеше обратното. Искам промяна, да. И съм готов да я реализирам. Но не си правя илюзии в моя полза и нямам интерес краят ми да бъде като този на Елан.

Кор се усети как се обърна към планината.

— Нито един крал не е свалян от трона по този начин.

— Нито един крал не е бил свалян от трона изобщо.

Добър довод.

Докато гледаше на североизток, където се намираше това странно безредие, той си помисли за краля и кралицата му… и за бременната Избраница на Кор.

Имаше времена, в които далеч повече би предпочел кървавия път, онзи, който бе белязан с удоволствието от това да изтръгнеш трона от умиращите ръце на Рот. Но тази война с думи бе… по-безопасна. За неговата жена.

Последното, което искаше, бе нападение там, където тя ядеше, спеше… където живееше така.

Затвори очи и поклати глава сам на себе си. О, как падаха силните… и все пак се изправяха въпреки всичко, закле се той.

— Как предлагаш да процедираме? — попита той сурово.

— Внимателно в началото. Трябва да събера прецедентите по въпроса, в които „чистокръвните“ са били преразгледани, когато е имало проблем. Предимството е, че срещу хората отдавна има дискриминация и е била дори по-силно изразена в миналото, когато бащата на Рот всъщност е издавал прокламации и е разяснявал законите. Това е ключът. Колкото по-силни са прецедентите, толкова по-успешно ще е това.

Каква ирония. Собствените закони на Рот щяха да станат онова, което ще повали сина му.

— Проблемът за нас ще е самият крал. Трябва да остане жив и да не осъзнае слабото място в своето управление и да го поправи преди да успеем да наредим нещата.

— Ще изпратиш на и-мейла на мой човек важните неща и после ще се срещнеш с мен.

— Това ще отнеме няколко дни.

— Ясно. Но очаквам обаждането ти да е скоро.

Докато си разменяха имената и Кор даде и-мейла на Троу, започна да чувства определена стабилност. Ако този мъж беше прав?

Царуването на Рот щеше да приключи без повече кръвопролития.

И тогава Кор щеше да има свободата да реши бъдещето на расата. Доколкото знаеше Рот нямаше преки живи роднини, така че ако го отстраняха, нямаше кой да претендира за трона.

Макар че това не значеше, че нямаше да се появят роднини, за които никой не знае.

Навлеци, с които обаче можеше да се справи. И с подкрепата на Съвета? Можеше да се обзаложи, че ще стане лидер на обществото — стига всички да се подчинят.

Рот не беше единственият, който можеше да променя законите.

— Не губи време, — каза Кор. — Имаш една седмица. Не повече.

Отговорът, който долетя, бе задоволителен.

— Ще действам с максимална скорост.

И това ако не беше чудесен начин да приключи едно телефонно обаждане.