Сбъдната любов

Глава 63

Трез се разсърди на машината, на която добавяше числа. Пресегна се към лентата бяла хартия, която висеше отстрани на бюрото, и се опита да види колоните с цифри, които въвеждаше. Примигна няколко пъти. Разтърка очите си. Отвори ги отново. Никакъв ефект. Трепкащото кръгче в горния десен ъгъл на зрението му не изчезваше, и определено не беше резултат от продължителното взиране.

— Майната му.

Отмести листите с баланса настрани, погледна часовника си и отпусна глава в ръцете си. Затвори очи и ги стисна — аурата все още бе на мястото си със свързаните си геометрични фигури, които блестяха в цветовете на дъгата. Имаше само двадесет и пет минути преди ада да се стовари на земята — и нямаше да може да се дематериализира.

Посегна към телефона в офиса, но удари интеркома. Две секунди по-късно от говорителя се чу гласа на Хекс, по-тънък от обикновено. Което означаваше, че чувствителността му към звука се увеличаваше.

— Хей, какво има? — попита тя.

— Имам мигрена. Трябва да изчезвам.

— О, човече, това е гадно. Нямаше ли пристъп и миналата седмица?

„Все тая. Не в това е смисъла.”

— Можеш ли да поемеш управлението?

— Имаш ли нужда да те закарам?

„Да.”

— Не. Ще се справя. — Приготви портфейла си, мобилния телефон, ключовете. — Обади се, ако ти трябвам.

— Няма проблем.

Трез въздъхна тежко, прекъсна връзката и се изправи на крака. За момента се чувстваше добре. А добрата новина беше, че апартамента му се намираше на петнайсетина минути от клуба — дори и да уцелеше всички червени светофари. Което му оставяше около десет минути, през които да си облече анцуг, да сложи кошче за боклук и хавлия до леглото си, и да се приготви за пълен храносмилателен колапс. И след шест-седем часа щеше да се почувства по-добре. За съжаление пътуването щеше да е гадно.

Докато вървеше към вратата на офиса, той плъзна якето на раменете си и се приготви за оглушителната музика от другата страна. Когато излезе от стаята, връхлетя право върху гърдите на Ай Ем.

— Дай ми ключовете, — бе всичко, което каза брат му.

— Не е нужно да…

— Поисках ли мнението ти?

— Проклетата Хекс…

— Е точно зад брат ти, — прекъсна го женски глас. — И знам, че го каза като комплимент.

— Добре съм, — каза Трез и се опита да намести главата си така, че шефа на охраната му да попадне извън сляпото петно.

— Колко минути остават, преди болката да те връхлети? — Хекс се усмихна, откривайки зъбите си. — Наистина ли искаш да пилееш време в спорове с мен?

Трез се измъкна бързо от клуба и в мига, в който студения въздух блъсна синусите му, стомаха му се надигна, готов да изсипе съдържанието си навън по-рано от очакваното.

Като се плъзна на пасажерското място в собственото си БМВ, той затвори очи и отпусна назад главата си. Аурата ставаше по-голяма, първоначалната линия на трептящото блещукане се раздели на две и се разнесе настрани към периферията на зрението му.

Докато пътуваха към вкъщи, той се радваше, че Ай Ем не си пада по приказките. Не че не знаеше какво си мисли брат му. Стресът бе повече от нужния, и главоболията зачестяваха. Вероятно имаше нужда да се нахрани — но едва ли щеше да се случи скоро.

Докато брат му караше бързо, Трез си представяше къде точно се намират из града; през кои светофари минаваха и на кои спираха; всички завои; Комодор със своята внушителна височина, който изглеждаше по-висок и по-висок, колкото повече приближаваха.

Внезапно намалялата скорост му подсказваше, че влизаха в гараж — и това обърка мислената му карта. Доколкото му беше известно, все още бяха на няколко преки от дома му. Колата се движеше спираловидно надолу цели три етажа, и най-накрая паркира на едно от двете места, които притежаваха. До момента, в който се качиха в асансьора и Ай Ем натисна копчето за осемнадесетия етаж, аурата се бе разнесла до пределите на зрението му и бе изчезнала, сякаш никога не бе съществувала. Кратко затишие пред бурята.

— Мерси, че ме докара, — каза той. И наистина го мислеше. Мразеше да разчита на някой друг, ала наистина му беше трудно да не се блъска в предметите, когато зад двете му очи примигваше непрестанно неонова светлина.

— Реших, че така ще е по-добре.

— Да.

Двамата с брат му не бяха споменавали посещението на висшия свещеник, но визитата на Анс Лай все още висеше между тях — за щастие Ай Ем бе оставил настрана яда си и го беше придружил до дома му.

Трез усети първото доказателство, че главоболието набира сила, в момента, в който звънеца на асансьора се заби в главата му като куршум. Той изстена, когато вратата се отвори.

— Този път ще е много зле.

— Миналата седмица пак ли имаше пристъп?

Зачуди се колко ли хора могат да го попитат същото.

Ай Ем се погрижи за ключалката и Трез хвърли якето си на влизане в апартамента. Свали черния си кашмирен пуловер, докато вървеше към спалнята, и тъкмо разкопчаваше копринената си риза, когато…

Той замръзна и единственото нещо, което мина през главата му, бе онази сцена от „Смяна на местата” — когато Еди Мърфи си фантазира как влиза в стаята си и на леглото го чака полуголо момиче с думите „Хей, Били Рей.” Разликата в случая бе, че неговата преследвачка — онази с подскачащото гадже и проблемите с доверието, беше руса и не носеше панталони от спандекс, типични за осемдесетте. В действителност тя беше напълно гола.

Пистолетът, появил се над рамото му, беше готов за стрелба и на всичко отгоре имаше заглушител. Значи Ай Ем беше готов да я убие — това не представляваше проблем за него.

— Помислих си, че ще се радваш да ме видиш, — каза евтината кучка, докато погледа ѝ се местеше между него и дулото на брат му.

В опит да изглежда по-привлекателна, тя вдигна една ръка, за да разроши косата си, но ако се беше надявала гърдите ѝ да се залюлеят примамливо, този път нямаше късмет: твърдите като камък силиконови гърди бяха неподвижни като предмети, завинтени за стената.

— Как влезе тук? — попита настойчиво Трез.

— Не се ли радваш да ме видиш? — Когато никой не ѝ отговори, а пистолета остана насочен към нея, тя се нацупи. — Сприятелих се с охраната, ясно. Какво? О, хайде де… добре де, духах му, ясно.

Колко изискано. А тъпото копеле, което си играеше на охранител, щеше да излети от работа.

Трез се приближи до купчината дрехи на ръба на леглото.

— Обличай се и изчезвай.

Господи, наистина беше изморен.

— О, стига де, — тя изскимтя, когато нещата ѝ се разпиляха около нея. — Просто исках да те изненадам след работа. Помислих, че ще се зарадваш.

— Не съм доволен. Омитай се… — Тя отвори уста, готова да изпадне в истерия, но той поклати глава и я отряза. — Дори не си го и помисляй. Не съм в настроение, а и брат ми не се интересува особено дали ще излезеш на два крака оттук или ще бъдеш изнесена в чувал. Обличай се. И се омитай.

Кучката гледаше ту единия, ту другия.

— Миналата вечер се държа толкова мило с мен.

Трез мигна, когато болката се надигна и започна да тормози дясната половина на главата му.

— Мила, ще бъда напълно откровен. Дори не знам името ти. Чукахме се два пъти…

— Три…

— Не ми пука колко. Ясно ми е само, че ще забравиш за това още тази вечер. Ако се доближиш до мен или до дома ми, ще ме принудиш да… — Сянката в него искаше да тръгне в по-кръвожадна посока, но той се насили да се придържа към човешки условия, които да постави, така че тя да го разбере. — … да се обадя в полицията. А ти не го искаш, защото си зависима, и освен това продаваш, и ако те решат да те претърсят, да преровят колата ти и твоето място, ще намерят повече от дребна стока. Ще закопчаят теб и онзи идиот, с който спиш, за притежание с цел разпространение, и ще те тикнат в затвора.

Кучката мигаше недоумяващо.

— Не ме притискай, сладурче, — каза Трез с изтощен глас. — Няма да ти хареса какво ще се случи.

Оказа се, че е много бърза, когато я притиснеш по правилния начин. Няколко йога пози по-късно тя успя да навлече якето, с два размера по-малко, тръгна към изхода, метна евтината чанта на рамото си, а каишките на високите ѝ ботуши висяха незавързани. Трез не каза нито дума повече. Съпроводи я до вратата и я тръшна в лицето ѝ в мига, в който тя се обърна да каже нещо.

Той заключи автоматично. Ай Ем свали оръжието.

— Трябва да се преместим. Жилището е компрометирано.

Брат му имаше право. Не че пазеха в тайна къде живеят, но оставането в Комодор се основаваше на идеята, че охранителя няма да е толкова тъп, че да пусне жена в нечий апартамент без разрешението на собствениците. Щом се случи веднъж, можеше да се случи отново…

Внезапно болката се усили, сякаш звука на адския мозъчен концерт бе увеличен максимално.

— Известно време ще повръщам, — измрънка Трез и се претърколи. — Ще започнем с опаковането веднага щом мине мигрената…

Изобщо не разбра какво отговори Ай Ем и дали изобщо отговори.

По дяволите.