Сбъдната любов

Глава 2

Обратно в имението на Братството Блейлок седеше на ръба на леглото, тялото му бе голо и нагряно, воал от пот покриваше гърдите и раменете му. Между краката му членът му стоеше отпуснат, а бедрата му — изнемощели от твърде много физическа активност — помпане и триене. От друга страна пък дъхът му сякаш се процеждаше, плътта му имаше нужда от още малко повече кислород, отколкото дробовете му предоставяха.

Така че Блей протегна ръка към пакета червен Дънхил на нощната масичка.

Как любовникът му си взимаше душ, заедно с пикантния аромат на сапун, бе до болка познато.

Наистина ли бе минала почти година?

Като извади цигара, Блей взе луксозната запалка Ван Клийф & Арпълс, която Сакс му бе подарил за рождения му ден. Беше изработена от злато и със запазената марка на фирмата — редки рубини от 1940-те, — и радваше окото, както и вършеше работа.

Пламъкът лумна и в същото време душът спря.

Блей се наведе напред към огънчето, вдиша и затвори капачето на запалката. Както винаги, и най-малката следа от пламъка се завъртя, сладостта се смеси с дима, който издишаше.

Куин мразеше пушенето.

Никога не беше одобрявал.

Което — като се вземат предвид всичките неправилни неща, които правеше по навик самият той, — беше честно казано обидно.

Секс с безчет непознати в тоалетните на клубове? Тройки с мъже и жени? Пиърсинги? Татуировки на най-различни места?

И този човек не одобряваше пушенето. Като че ли беше долен навик, който никой със здрав разум не би имал.

В банята се включи сешоарът, който използваха двамата със Сакс и Блей си представи русите му коси, с които тъкмо се беше захванал, издърпани назад и развяти от този изкуствен вятър, как отразяваха светлината, блестяха с естествени отблясъци.

Сакстън бе красавец, гладка кожа, стегнато тяло и отличен вкус.

Боже, дрехите в гардероба му! Невероятни. Все едно Великият Гетсби бе изскочил от страниците на романа, слязъл на Пето Авеню и изкупил цели куфари дрехи висша мода.

Куин изобщо не беше такъв. Той носеше тениски Ханс, износени дънки или кожени панталони; ходеше винаги с едно и също яке за мотористи, което си беше взел веднага след промяната. Никакви Ферагамо* или Балис**. Само Ню Рок с подметки с размерите на гуми на камион. Косата? Рядко я сресваше. Парфюм? Барут и оргазми.

По дяволите, откакто познаваше Куин, а на практика се познаваха от пеленачета, Блей никога не го беше виждал в костюм.

Чудно дали знаеше, че можеш и да си купиш смокинг, не само да го вземеш под наем.

Ако Сакстън бе идеалът за аристократ, то Куин беше олицетворение на главорез…

— Ето. Тръскай тук.

Блей вдигна рязко глава. Сакстън бе гол, с идеална прическа и ухаеше на Куул Уотър и държеше тежък пепелник Бакарат, който беше купил като подарък за лятното слънцестоене. Беше произведено през 40-те и тежеше повече от топка за боулинг.

Блей се подчини на думите му, пое пепелника и го задържа в дланта си.

— Излизаш по работа?

Сякаш не бе очевидно.

— Разбира се.

Сакстън се обърна и изложи сексапилния си задник на показ на отиване към гардероба. Технически трябваше да живее в съседната свободна гостна, но малко по малко дрехите му се бяха преселили тук.

Той нямаше нищо против пушенето. Дори му правеше компания от време на време след енергично… сношение.

— Как върви? — попита Блей и изпусна облак дим. — Тайната задача имам предвид.

— Добре. Почти свърши.

— Това означава ли, че най-после ще ми обясниш за какво се отнася?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Докато слушаше как Сакстън откача риза от закачалка в дрешника, Блей завъртя цигарата си и разгледа запаления край. Сакстън вършеше някаква топ секретна работа за краля от есента и дори в леглото не я обсъждаха, което вероятно бе една от причините Рот да го бе назначил за свой личен адвокат. Сакстън притежаваше дискретността на всеки служител в банков трезор.

Куин, от друга страна, не можеше да запази и най-дребната тайна. Дали парти изненада, клюки или срамни лични неща, като това дали си спал с проститутка в…

— Блей?

— Съжалявам, какво?

Сакстън се показа, напълно облечен с костюм от три части на Ралф Лорън.

— Казах, че ще се видим на Последното хранене.

— О. Толкова ли е късно?

— Да.

Очевидно се бяха чукали цял ден и пропуснали първото хранене, което реално се случваше отдавна вече…

Мили Боже! Той дори не можеше да мисли за събитията от изминалата седмица. Не можеше дори да опише мислено как се чувстваше за единственото нещо, за което никога не се беше тревожил, че ще се случи… точно пред очите му.

А мислеше, че да бъде отхвърлен от Куин е гадно.

А да го види как се обвързва с млада жена…

По дяволите, трябваше да каже нещо в отговор на любовника си.

— Да. Да, разбира се. Ще се видим.

След кратко колебание Сакстън го доближи и целуна по устните.

— Тази вечер не си в кондиция, а?

Блей кимна, като държеше цигарата далеч от красивите дрехи на Сакстън, за да не ги изгори.

— Мислех да прочета Ню Йоркър и може би да подхвана „От терасата“.

Сакстън се усмихна, очевидно оценяваше и двете доста добре.

— Завиждам ти много. Когато свърша, ще си открадна време да отпочина.

— Може да отидем някъде.

— Може.

Напрегнатото изражение върху красивото лице бе чувствително и тъжно.

Защото Сакстън знаеше, че нямаше да отидат никъде.

И не защото ол-инклузив в четиризвездния Сандъл беше така не на място в тяхното бъдеще.

— Грижи се за себе си — каза Сакстън, като върховете на пръстите му докоснаха бузата на Блей. Блей притисна ръката му в отговор.

— Ти също.

Момент по-късно вратата се отвори и затвори… и той остана сам. Като седеше на разхвърляното легло, в тишината, която изглежда щеше да го смаже от всички страни, той изпуши цигарата до филтъра, смачка я в пепелника и запали нова.

Затвори очи и се опита да си представи стоновете на наслада, как Сакстън се извива пред него, усещането на допир.

Не можа.

И в това се състоеше проблемът, нали…

— Нека изясним това, — Ви заговори провлачено от другата страна на телефонната връзка. — Изгубил си Хамъра си?

На Куин му се искаше да блъсне главата си във витрината.

— Да. Точно така. А сега, моля те, можеш ли да…

— Как изгуби автомобил, тежащ почти четири тона?

— Не е важно…

— Е, всъщност, мисля, че е, ако искаш да го проследя по GPS системата и да ти кажа къде е проклетото нещо, а ти за това се и обаждаш, нали? Или просто си искал да се изповядаш — без детайли — за доброто на душата си?

Куин стисна телефона.

— Оставихключоветевътре.

— Би ли повторил? Не те чух.

Глупости.

— Оставих ключовете вътре.

— Много тъпо от твоя страна, синко.

Не думай.

— Ще ми помогнеш ли да…

— Току-що ти пратих координатите. И още нещо — за когато откриеш возилото си.

— Да?

— Провери дали са преместили седалката напред — знаеш, за по-голямо удобство и такива глупости. Защото сигурно не са бързали, нали са имали ключовете. — Звукът от смеха на Вишъс бе като удар в топките с броня от кола. — Слушай, трябва да тръгвам. Нужни ми са две ръце, за да се държа за стомаха, докато се смея. Доскоро.

Разговорът прекъсна и на Куин му трябваше момент да превъзмогне желанието си да метне телефона.

Да, понеже да загуби и него със сигурност щеше да помогне в ситуацията.

Влезе в акаунта си в Хотмейл и се зачуди колко дълго му оставаше на този, който бе свил колата му.

— Движи се на запад. — Наклони телефона така, че Джон да вижда. — Да вървим.

Докато се дематериализираше, Куин едва осъзнаваше, че нивото на гнева му не бе пропорционално на проблема: когато молекулите му се разпръснаха, той бе като фитил на динамит, чакащ някой да пусне искра върху му — и не само защото бе задник или задето колата му бе открадната, или поради факта, че изглеждаше като идиот в очите на брата, когото най-много уважаваше в Братството.

Имаше още толкова други глупости.

Прие форма върху черния път и провери телефона си отново, докато чакаше Джон да се появи. Когато боецът се показа, Куин провери координатите отново и двамата се дематериализираха по на запад, приближаваха се малко по малко… докато Куин не се материализира на точното място върху покрития с лед асфалт, където бе скапаният му Хамър.

На сто метра пред него.

Който и да беше кучият син зад волана, караше със сто километра в час в снега и се отправяше към един завой. Какъв глу…

Е, да ги нарече „глупави“ беше точно нещото, което нямаше право да казва тази вечер.

— Нека стрелям по гумите — изписа Джон, сякаш знаеше, че пистолет в ръката на Куин не е най-добрата идея.

Ала преди Джон да извади и да се прицели със своя 40-милиметров, Куин се дематериализира… точно върху капака на джипа.

Наклони лице на предното стъкло, задникът му се носеше и го вееше вятър точно като някое насекомо на стъкло. После дойде моментът за: „Хеееей, мацки, как я карате?“

Благодарение на осветлението на арматурното табло, видя ужаса по лицата на двете момчета, седящи на предните седалки… и блестящата му идея застана на второ място в глупостите за вечерта.

Вместо да спре, водачът на автомобила завъртя волана, сякаш се опитваше да избегне приземилия се на капака Куин. Маневрата изхвърли воина, тялото му отлетя в пространството, докато той се опитваше да задържи поглед върху колата.

Изглежда той беше късметлията.

Хамърите бяха проектирани така, че аеродинамиката и аварийната спирачка да не са силните му страни, законите на физиката се намесиха и преобърнаха цялата купчина метал. Точно в този момент и въпреки снежната покривка, металът се срещна с асфалта и нощта се разцепи от силния стържещ звук…

Звукът от сблъсъка на Хамъра с нещо с размерите на къща сложи край на пищящото стържене. Куин обаче не обърна особено внимание на катастрофата, понеже той също се приземи на пътя, усети удар в рамото и бедрото, а тялото му издаде звук, подобен на този от автомобила и настилката…

ТРЯС!

Инерцията на тялото му бе прекъсната, нещо го хвана здраво за главата…

Последва невероятно светлинно шоу, сякаш някой бе запалил фойерверки точно пред очите му. Както му се случваше и на Туити във филмчето, малки звезди заблещукаха навсякъде в погледа му, а болката се просмукваше във всяка част от тялото му.

Като се отблъсна от това, което бе най-близо до него — не бе сигурен дали беше земята или някакво дърво, или пък големият Дядо Коледа в малкия си червен костюм, Куин легна по гръб. Като се просна, студът се просмука до главата му и му помогна малко да се освести.

Имаше намерение да се изправи. Да провери Хамъра. Да пречука двамата нещастници, които се бяха възползвали от моментната му глупост. Но това бяха само фантазии на мозъка му. Тялото му контролираше нещата сега и нямаше намерение да ходи никъде.

Като лежеше възможно най-неподвижно, издишаше замръзнали облаци пара, времето сякаш се забави и започна да се променя. За миг Куин се обърка какво го бе докарало в това състояние на пътя. Дали беше катастрофата, която беше предизвикал?

Или… Пазителите на честта от преди нападението?

Дали като лежеше по гръб беше спомен от миналото или нещо, което действително се случваше?

Добрата новина бе, че разграничаването на реалността даде на мозъка му нещо друго за правене, различно от това да продължава да се опитва да измисли нещо за изправянето на крака. Лошата бе, че спомените от онази нощ, когато семейството му се бе отрекло от него, бяха далеч по-лоши от всяка физическа болка, която изпитваше в момента.

По дяволите, всичко бе така ясно — догенът му носеше документите и му искаше кръв за ритуалното пречистване. Как си мята сака през рамо и напуска къщата за последен път. Пътят, простиращ се пред него, празен и тъмен…

Пътят, осъзна той. Пътят от онази вечер бе този, по който вървеше. Или по-точно, на който лежеше… Все едно. Когато бе напуснал дома на родителите си, Куин бе решил да отиде на запад, където имало корави мъжаги, точно като него. Вместо това четирима мъже с качулки и дълги роби го бяха хванали и пребили до смърт — буквално… Намираше се пред вратите на Небитието и там, на границата, бе съзрял бъдеще, в което не беше вярвал… докато не се случи. Случваше се — точно сега. С Лейла….

О…. я виж ти, Джон му говореше.

Точно пред очите му, ръцете на приятеля му се движеха живо, така да се каже, и Куин имаше намерение да отговори по някакъв начин…

— Това реално ли е? — промърмори той.

За миг Джон се слиса.

Трябва да е действително, помисли си Куин. Защото Пазителите на честта бяха дошли при него през лятото, а въздухът, който вдишваше, беше студен.

Джон образува с устни и изписа:

— Добре ли си?

Като зарови ръка в покрилия земята сняг, Куин натисна колкото можа. Когато не се повдигна повече от няколко сантиметра, остави нещата да говорят сами за себе си… и просто припадна.

*Италианска марка за луксозни обувки, създадена през 1928 г. във Флоренция от Салвадор Ферагамо

**Фирма за мъжки и дамски обувки, създадена през 1996 г.