Сбъдната любов

Глава 37

Блей въртеше пръстена със семейния герб около показалеца си, запалената цигара тлееше бавно в другата му ръка, а задника му изтръпна… и през вратата на вестибюла не се показваше никой.

Застанал на най-долното стъпало на голямото стълбище в имението, той не смяташе да изпълни обещанието към майка си и да се прибере у дома. Поне не тази нощ. След изминалата откачена нощ със самолетната катастрофа и драмата с атендантката, Рот беше разпоредил цялото Братство и бойците да си вземат едно денонощие почивка. Така че, технически би трябвало да се обади на родителите си и да каже на майка си да приготви моцарелата и соса за месото.

Обаче за нищо на света не искаше да излиза от имението. Не и след като чу крясъците от стаята на Лейла, а после я видя как я носят надолу по стълбите. Естествено, Куин беше с нея. Джон Матю липсваше. Каквото и да се случваше, Куин беше реагирал като аструкс нотрум, което означаваше, че Лейла ще изгуби малкото. Само нещо толкова сериозно можеше да получи пропуск за навън.

Продължи да стои безучастно, единствената му компания се оказа притеснението, и съвсем в реда на нещата, съзнанието му реши да влоши положението: мамка му, наистина ли снощи преспа с Куин? Дръпна си здраво от цигарата и издиша с проклятие на уста. Наистина ли се беше случило? Господи, мисълта се блъскаше из черепа му от мига, в който се бе събудил от супер разгорещения сън с огромна ерекция, сякаш другия мъж спеше в леглото до него.

Припомняйки си случката сцена по сцена за стотен път, мислеше само как плана му се провали. Първо обърна гръб на Куин, когато той стоеше на колене пред него, после отиде в стаята си и закрачи напред-назад, като отбягваше да дискутира сам със себе си, защото вече усещаше мозъка си като гъши дроб. Но когато излезе от стаята си, взе правилното решение. Наистина. Така трябваше.

Само че не се получи както го искаше. Докато деня си отлиташе, той се замисли за първия път, когато го хванаха да краде от цигарите на един от догените в къщата им. Беше млад претранс, и като наказание баща му го накара да седне отвън и да изпуши една по една всичките Кеймъл без филтър. След като приключи, се чувстваше ужасяващо зле, и минаха може би година или две, преди да може да понесе какъвто и да било дим от цигари.

Така се роди новия му план. Дълго копнееше за Куин, но чувствата му бяха предполагаеми, разкъсани между фантазии, които можеше да понесе. Избягваше да си мечтае за всичко едновременно, не задълбаваше във фантазиите, не претоварваше съзнанието си с мисли, тежки като гюлета — защото знаеше много добре, че в истинския живот Куин трудно се задържаше на едно място и не беше лесен за опитомяване. „Планът” се състоеше в това да го „пробва” и да осъзнае, че от него може да очаква само груб секс. Още по-добре, ако се окажеше, че секса дори не е толкова добър.

Някак си не беше редно да изпушиш всички цигари в пакета… и да искаш още.

Всемогъщи Боже, за пръв път реалността превъзхождаше фантазията, и „пробването” се оказа най-великото еротично преживяване в живота му. След това обаче нежността, която Куин прояви, беше непоносима. Всъщност при спомена за нежните ласки, Блей скочи от мястото си и закрачи около ябълковото дърво — сякаш имаше къде да отиде.

В този момент се отвори врата — за съжаление не на вестибюла. На библиотеката. Погледна през рамо и видя Сакстън да излиза от стаята. Изглеждаше ужасно, и макар да умееше да се лекува бързо, все още се виждаше оток на челюстта му благодарение на светкавичното нападение от Куин.

Добро попадение, си помисли Блей. Страшен начин да изразиш разочарованието си от нечие поведение — остави го да те чука до припадък, след като преди това се е опитал да удуши бившия ти. Колко изискано.

— Как си? — попита Блей не като приятел.

Изпита облекчение, когато Сакстън се приближи. Погледна го в очите. Леко се усмихна, твърдо решен да направи усилие.

— Изтощен съм. Гладен. И неспокоен.

— Искаш ли да хапнем нещо? — изръси Блей. — И аз се чувствам така, и единственото, което мога да направя в случая е, да хапна нещо вкусно.

Сакстън кимна и пъхна ръце в джобовете на размъкнатия си панталон.

— Идеята е звездна.

Двамата се озоваха в кухнята, седнали един до друг около очуканата дъбова маса, вперили погледи в празната стая. С щастлива усмивка на уста, Фриц внезапно превключи на режим „Осигуряване на препитание” и резултата скоро беше налице. След десетина минути, икономът сервира пред всеки от тях чиния с димящо задушено говеждо, една хрупкава франзела, която да си поделят, бутилка червено вино, и парче подсладено масло в малка чиния.

— Ще се върна, господари мои, — каза иконома и се поклони. После изпъди всички от стаята, от догените, които приготвяха зеленчуците, до онези, които полираха сребърната посуда и другите, които бършеха прозорците в нишата отзад.

Когато вратата се затвори зад последния от персонала, Сакстън каза:

— Трябват ни само свещи и това ще заприлича на среща. — Мъжът се наведе напред и започна да се храни с перфектни обноски. — Е, предполагам, че ще имаме нужда и от някои други неща, нали?

Блей му хвърли поглед и остави цигарата си. Дори с торбичките под очите и почти избледнялата синина на врата си, адвокатът пак хващаше окото. Защо, по дяволите, не можеше…

— Не казвай пак, че съжаляваш, — Сакстън избърса устата си и се усмихна. — Не е нужно, нито е подходящо.

Седнал до адвоката, на Блей му се струваше невероятно, че скъсаха, и също толкова невероятно, че се беше отдал на Куин. Наистина ли последните няколко нощи се случиха? Май да. Това, което стана между него и Куин, нямаше да се получи, ако двамата със Сакс бяха още заедно. Знаеше го със сигурност. Едно беше да мастурбира тайно и да изпитва угризения. Ала докато бяха със Сакстън, не можеше и да става дума за пълна програма с Куин.

Мамка му, независимо, че със Сакстън се разделиха, изпитваше желание да си признае престъплението… въпреки че, ако Куин беше прав, Сакстън го беше забравил и бе продължил напред.

Докато се хранеха мълчаливо, Блей поклати глава, въпреки че никой не го питаше нищо и не разговаряше с никого. Просто не знаеше какво друго да направи. Понякога промените в живота те връхлитат толкова бързо, и с такава ярост, че просто няма начин да останеш свързан с реалността. Отнемаше време нещата да си дойдат по местата, да се утвърди ново равновесие и едва след известен период от време мозъка ти да спре да се блъска в черепа. А неговият все още се плискаше в главата.

— Понякога усещал ли си, че часовете се измерват по-точно в години? — каза Сакстън.

— Или в десетилетия. Аха. Абсолютно. — Блей погледна настрани. — Всъщност си мислих точно това.

— Каква мрачна двойка сме.

— Може би трябва да носим черно.

— И каишки на ръцете, — предложи Сакстън.

— Целите, от главата до петите.

— Какво ще правя със страстта си към цветовете? — Сакстън заметна оранжевия си шал от Ермес. — Но пък един аксесоар ще пасва на всички дрехи.

— Определено обяснява теорията за зъбните шини.

— Розови пластмасови фламинго.

— Или пък с марка „Хелоу Кити”.

Изведнъж двамата избухнаха в смях. Дори не беше толкова смешно, но не в това се криеше смисъла. Целта бе да разчупят леда. Да създадат помежду си нов вид нормални отношения. Да се научат да общуват по различни начини.

Двамата се поуспокоиха и вече само се подсмихваха, когато Блей сложи ръка на рамото на другия мъж и бързо го прегърна. Беше приятно как Сакстън се отпусна върху него за миг, приел предложената прегръдка. Но за Блей факта, че седнаха заедно да се хранят и се посмяха, съвсем не означаваше, че изведнъж нещата ще се върнат постарому. Изобщо не беше така. Чувстваше се неловко, като си помислеше, че Сакстън е бил с някой друг, а сега сам попадна в напълно невероятното положение, при което самия той изневери, и то не с кого да е.

Не можеше да започнат да се държат като приятели само след ден или два, при условие, че бяха любовници в продължение на година. Обаче можеха да се опитат да изградят нови пътища един към друг. И да тръгнат стъпка по стъпка по тях.

Сакстън винаги щеше да има място в сърцето му. Отношенията помежду им бяха първата му истинска връзка — не само с мъж, но с който и да било. Имаха много добри моменти, които щеше да носи със себе си и които заслужаваха място в съзнанието му.

— Виждал ли си задните градини? — попита Сакстън и му предложи хляб.

Блей си отчупи парче и после подаде чинията с маслото към Сакстън, който си отряза малко.

— Изглеждат ужасно.

— Напомни ми никога да не се опитвам да изкоренявам плевелите с Чесна.

— Ти не си падаш по градинарството.

— Добре де, ако някога се запаля. — Сакстън сипа малко вино в чашата си. — Вино?

— Да, моля.

Така мина вечерта. Като се започна с вареното и се свърши с прасковения сладкиш, който по чудо се появи пред тях благодарение на Фриц, който винаги уцелваше перфектния момент. Когато последната хапка изчезна и двамата се избърсаха със салфетките, Блей се отпусна на възглавниците на вградената пейка и въздъхна тежко. Не само заради препълнения си стомах.

— Добре, — каза Сакстън, докато оставяше салфетката си до чинията за десерт, — мисля, че най-накрая ще си взема онази вана, за която говорих преди няколко вечери.

Блей отвори уста, за да отбележи, че солите, които Сакстън предпочиташе, са още в неговата баня. Видя ги на шкафа, когато отиде да си вземе резервния крем за бръснене преди свечеряване. Само че не беше сигурен дали да го спомене. Ами ако Сакстън си помислеше, че Блей го кани да се изкъпе в неговата баня? Дали нямаше да е прекалено да напомня как се бяха стекли нещата помежду им и защо? Ами ако…

— Поръчах си тази нова терапия с олио, която умирам да пробвам, — каза Сакстън и се изниза от мястото си на пейката. — Най-после пристигна с днешната поща. Чакам я от векове.

— Звучи прекрасно.

— Нямам търпение. — Сакстън намести якето на раменете си, подръпна маншетите и помаха с ръка като си тръгна, без следа от напрежение на лицето си.

Всъщност, поведението му беше от полза за Блей. Той сгъна своята салфетка и я остави до чинията си, измъкна се от мястото си, изправи се с протегнати нагоре ръце, изви гърба си и гръбначния му стълб изпука и се намести.

В мига, в който стъпи във фоайето, отново усети напрежение. Какво, за бога, ставаше с Лейла? По дяволите, не искаше да се обажда на Куин. Драматичната ситуация нямаше нищо общо с него. И той, също като другите в къщата, които станаха свидетели на разигралото се шоу, се тревожеше, ала нямаше право да иска незабавно обяснение какво се случва.

Жалко, че вече пълния му стомах не му вярваше. Мисълта, че Куин можеше да изгуби малкото, сериозно го караше да си припомни къде се намират тоалетните, в случай, че стомаха му даде заповед за евакуация през гърлото.

В крайна сметка се качи в хола на втория етаж и закрачи напред-назад. От тук щеше без проблем да чуе вратата на вестибюла, но нямаше да изглежда, че чака с нетърпение да се приберат…

Двойната врата на кабинета на Рот беше широко отворена и Джон Матю изскочи с бясна скорост от покоите на краля. Блей незабавно прекоси хола, готов да разбере дали мъжа не беше чул нещо ново, но спря в мига, в който хвърли поглед към физиономията на Джон. Изглеждаше потънал в мисли, все едно бе получил тревожни вести от лично естество.

Блей се върна обратно, когато приятеля му изчезна в обратна посока надолу по коридора със статуите, несъмнено решен да се покрие в стаята си. Изглежда обрати се случваха и в живота на другите. Чудесно!

Проклинайки тихо, Блей остави на мира приятеля си и се върна към безполезното си крачене и чакане.

Далеч на юг, в град Уест Пойнт, Сола се готвеше да се качи на втория етаж в къщата на Рикардо Бенлоиз, и то през прозореца в края на големия коридор. От месеци не беше стъпвала вътре, но сега се осланяше на факта, че ключа за охранителната система, който внимателно беше манипулирала, все още бе неин приятел. Съществуваха два основни фактора за успешното нахлуване с взлом в която и да е къща, сграда, хотел или учреждение: планиране и скорост. Тя разполагаше и с двата.

Увиснала на въжето, което хвърли на покрива, тя бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади някакво устройство и го доближи до десния ъгъл на двойния прозорец. Включи сигнала и зачака, загледана в малката червена точка, която светеше на екрана пред нея. Ако по някаква причина не се променеше, щеше да ѝ се наложи да влезе през една от капандурите, които гледаха към страничния двор — и щеше да си усложни адски много работата…

Светлината стана зелена и тя се усмихна, докато приготвяше другите инструменти. Взе вендузата и я сложи точно в центъра на стъклото непосредствено под ключалката, а после очерта кръг около нея с ножа за стъкло. Натисна рязко навътре и отвори дупка, достатъчна, за да бръкне с ръка през нея. След като пусна парчето изрязано стъкло внимателно на ориенталската пътека вътре, тя промъкна ръката си през отвора, дръпна месинговата ключалка, която държеше прозореца затворен, и плъзна едното крило на прозореца нагоре.

Отвътре я приветства горещия въздух, сякаш къщата се радваше да я види отново.

Преди да влезе, тя погледна надолу. Хвърли поглед и към алеята за автомобилите. Наведе се назад, за да огледа доколкото може и задния двор. Имаше чувството, че някой я наблюдава… и то не докато караше през града, а от мига, в който паркира и се качи на ските. Обаче наоколо нямаше никой — или поне тя не виждаше. И докато изостреното внимание беше от критично значение в нейната работа, то параноята си беше опасно губене на време. Време беше да спре с параноята.

Отново в играта, тя се хвана с ръцете си, покрити с ръкавици, и прехвърли задника си и краката през прозореца. В същото време освободи въжето така, че да може да промъкне тялото си свободно в къщата. Приземи се, без да издаде звук, не само заради дебелия килим, който покриваше дългия коридор, но и благодарение на обувките с мека подметка. Тишината бе сред важните критерии, за да свършиш добре работата си.

Спря се за кратко на място. В къщата не се чуваше шум, ала тишината не означаваше нещо конкретно. Беше съвсем сигурна, че алармата на Бенлоиз е от тихите, и определено не беше свързана нито с местната, нито с щатската полиция: той обичаше да се справя сам с такива ситуации. И Господ знаеше, че с тези мускули разполагаше с достатъчно сила, за да ступа някого. За щастие, обаче, тя беше изкусна в работата си, а и Бенлоиз и палячовците му нямаше да се приберат преди изгрев слънце — в крайна сметка, той беше вампир.

По някаква причина думата с „в” я накара да си спомни за онзи мъж, който се появи до колата ѝ, а после изчезна като с магическа пръчка. Пълна лудост. Единственият път в последно време, в който някой я беше изненадал. Всъщност, след спречкването, тя сериозно се замисли да не се връща в стъклената къща до реката — макар да имаше адски основателна причина да го направи. Не се притесняваше, че може да бъде наранена физически. Господ бе свидетел, че тя умееше перфектно да се защитава. Тревожеше я привличането. По-опасно от всяко оръжие, нож или юмрук, доколкото ѝ бе известно.

С гъвкави крачки Сола изтича по килима, отскачайки на възглавничките си, и се запъти към голямата спалня, която гледаше към задната градина. Къщата миришеше точно както си спомняше — на старо дърво и лак за мебели, и вече знаеше, че трябва да върви от лявата страна на ориенталския килим. Така избягваше скърцането на пода.

Когато стигна до главните покои, тежката дървена врата беше затворена, и тя извади веднага шперца, без дори да пробва бравата. Бенлоиз страдаше от патологични отклонения относно две неща: чистота и сигурност. Беше останала с впечатлението, че сигурността е по-важна за галерията в центъра на Колдуел, отколкото за собствения му дом. В крайна сметка, Бенлоиз държеше под покрива си само произведения, застраховани до последното пени, и настаняваше и себе си през деня, заобиколен от много бодигардове и оръжия.

Всъщност най-вероятно това беше причината той да се изживява като нощна птица из централната част на града. Означаваше също, че галерията никога не остава без надзор — той стоеше там в късните часове, а законния му персонал работеше там през деня.

Като котка крадец тя определено предпочиташе да се промъква в празни места. И в тоя ред на мисли, тя отключи механизма на ключалката и се промъкна вътре. Пое си дълбоко дъх и усети пропитата миризма на тютюн и одеколона на Бенлоиз. По някаква причина комбинацията я караше да си мисли за черно-белите филми с Кларк Гейбъл.

Вътре беше черно като катран със спуснатите завеси и без осветление, но беше успяла да направи снимки на разположението в стаята, когато я бяха поканили на парти, и Бенлоиз не спадаше към типа мъже, които обичат да пренареждат. Боже, всеки път, щом в галерията подреждаха нова изложба, можеше да го усети как се гърчи отвътре. Страхът от промяна е слабост, винаги казваше баба ѝ. Със сигурност улесняваше нейната работа.

Сега забави темпото и направи десет крачки към това, което се предполагаше, че е средата на стаята. Леглото трябваше да я отляво, опряно до дългата стена, а също и арката, водеща към банята, и вратите към гардероба-килер. Пред нея бяха дългите прозорци, които надничаха към градината. Отдясно трябваше да има бюро, маса, няколко стола и камината, която никога не се използваше, защото Бенлоиз мразеше дима от горящо дърво.

Панела на алармата беше разположен между входа за банята и покритата с орнаменти табла на леглото, точно до лампата, която се извисяваше на метър над страничната табла.

Сола се завъртя на място, пристъпи четири крачки напред, усети дървеното легло — намери го. Стъпка встрани, една, две, три. Напред към страничната част на матрака с кралски размери. Стъпка встрани, за да намери масата и лампата. Сола протегна лявата си ръка…

И откри панела на охранителната система, точно там, където трябваше да се намира. Отвори капака и с тънкото фенерче, което държеше между зъбите си, освети веригите. Като извади още едно устройство от раницата си, тя закачи едни жици за други, прекъсна сигналите, и с помощта на миниатюрен лаптоп и програма, разработена от неин приятел, създаде затворена верига в самата алармена система, така че докато рутера беше на мястото си, детекторите за движение нямаше да отчитат данни.

Ако се разчиташе само на дънната платка, нищо нямаше да се обърка. Тя остави лаптопа да виси на зарядното си, излезе от стаята, тръгна по коридора и слезе по стълбите долу на първия етаж.

Мястото изглеждаше декорирано с точност до сантиметър, постоянно готово за фотосесия за списание — макар че, разбира се Бенлоиз пазеше толкова добре личното си пространство, че никога нямаше да разреши на фотограф да направи неговите разкопки публично достояние. С плитки стъпки тя мина през антрето, през салона вляво и се озова в кабинета. Лутайки се в полумрака, би предпочела да съблече бялото си яке и белите панталони за ски. Да довърши работата, облечена в черния си прилепнал гащеризон, звучеше като клише, но нямаше никакво съмнение, че е по-практично. Ала нямаше време, а и после щеше да се притеснява да не би да я забележат навън, така че нямаше повод да се тревожи дали някой ще я види вътре в празната къща.

Личното работно място на Бенлоиз изглеждаше като всичко друго под този покрив — повече показност, отколкото практичност. Всъщност не използваше голямото бюро, нито пък сядаше на мини трона, и не четеше нито една от подвързаните с кожа книги от рафтовете. Обаче веднъж на ден минаваше през стаята. В миг на откровение ѝ бе разказал, че всяка вечер, преди да излезе, обикалял къщата и разглеждал притежанията си, за да си спомня за красотата на дома си и на колекциите си.

В резултат на това прозрение, както и на няколко други неща, Сола отдавна бе заключила, че той е израснал в бедност. От една страна, когато говореше испански или португалски, акцента му не приличаше на произношението на по-низшите класи. От друга страна, богаташите не ценяха собствеността си така, както я ценеше той. Богатите приемаха всичко за даденост и за тях не съществуваха редки и скъпоценни предмети.

Сейфът беше скрит зад бюрото в секция с книги, която се отваряше с помощта на ключ, скрит в долното дясно чекмедже. Тя направи това разкритие, след като закрепи миниатюрна камера в другия ъгъл на стаята по време на партито.

Веднага след като освободи механизма, парче от рафтовете с размери почти метър на метър се измести напред и се плъзна встрани. И ето я и нея — ниската стоманена кутия, произведена от познато за нея име. В крайна сметка, когато си разбил повече от сто проклети сейфа, би трябвало да си на ти с производителя. Тя одобряваше избора му на сейф. Ако тя самата трябваше да си купи, щеше да си вземе точно такъв — и да, той го беше закрепил с болтове за пода.

Горелката, която извади от раницата си, беше малка, но мощна, и като запали върха, пламъка засвети в синьо-бяло и започна да съска непрестанно. Щеше да ѝ отнеме време. Димът от горящия метал раздразни очите, носа и гърлото ѝ, но ръката ѝ работеше стабилно и направи квадрат висок около тридесет сантиметра и широк шестдесет на предния панел. На някои от сейфовете успяваше да взриви вратите, но с този тип единствения начин бе старомодния.

Отнемаше ѝ цяла вечност. Но най-накрая го проби.

Като отмести настрани парчето от тежката врата, тя захапа отново края на фенерчето и се наведе. На открития рафт имаше бижута, фондови книжа и няколко искрящи златни часовника, които си беше оставил под ръка. Имаше и пистолет, за който бе готова да се обзаложи, че е зареден. Пари нямаше.

Все пак ставаше въпрос за Бенлоиз, който разполагаше с толкова много кеш навсякъде, че не би се сетил да прибере някоя пачка на сигурно в сейфа. Проклятие. В сейфа нямаше предмет, който да струва по-малко от пет хиляди долара. В крайна сметка тя се захвана с тази работа, само за да изплати дълговете си.

Псувайки, тя седна на петите си. Всъщност в проклетия сейф нямаше вещ под двадесет и пет хиляди долара. Едва ли можеше да си отчупи само половината от каишката на часовника. Как, по дяволите, щеше да обърне в пари тия предмети?

Мина минута. После още една.

Зарежи тая работа, си помисли тя, като облегна отрязаното парче отстрани на сейфа и плъзна на мястото му рафта с бижутата. Изправи се на крака и огледа стаята на светлината от фенерчето. Книгите до една бяха антични и с колекционерска стойност. Предметите на изкуството по стените и на масата не само бяха супер скъпи, но и трудни за продаване, без да ти се налага да се свързваш с подземния свят… и със същите хора, с които Бенлоиз имаше много близки отношения. Но тя нямаше да си тръгне без пари, по дяволите.

Ненадейно решението само се появи и тя се усмихна.

През много еони в хода на човешката цивилизация, търговията е съществувала и процъфтявала благодарение на бартерните сделки. Което означаваше, че един индивид разменя стоки или услуги за други със същата стойност.

След всяка задача, която бе приемала, никога не беше обмисляла да добави към целите си и допълнителните разходи за щетите: нови сейфове, нова охранителна система, повече протоколи за безопасност. Можеше да се обзаложи, че са скъпи — макар и да не струваха колкото обичайните суми, които крадеше. И тя нахлу в къщата, приемайки за даденост, че Бенлоиз ще плати допълнителните разходи за щетите като един вид обезщетение, задето я бе измамил.

Сега обаче се насочи към тях.

По обратния път към стълбите, тя огледа възможностите, от които можеше да се възползва… и в крайна сметка отиде до една скулптура на Дега на малка балерина, поставена в една странична ниша. Бронзовото изображение на младото момиче беше от оня вид, който щеше да се хареса на баба ѝ, и може би затова от всички произведения на изкуството в къщата, тя си заплю точно нея.

Осветлението, монтирано на тавана над статуетката, беше изключено, но шедьовъра продължаваше да блести. Сола хареса много полата тип туту — деликатната и в същото време твърда експлозия от тюл, обрамчена с метал, който перфектно улавяше движението.

Сола се доближи до основата на статуята, уви ръце около нея, и хвърли всички усилия, за да премести статуята с едва два-три сантиметра. После хукна нагоре по стълбите, откачи рутера и лаптопа от панела на алармата в главната спалня, заключи отново вратата и тръгна към прозореца, в който направи дупката.

След не повече от четири минути пак беше качена на ските си и караше през снега. Независимо, че в джобовете ѝ нямаше нищо, тя се усмихваше, когато излезе от имота.