Сбъдната любов

Глава 66

— Да, разбира се, че можеш да го видиш. Много е изморен, но е в съзнание.

Докато доктор Джейн се усмихваше на Куин, той повдигна кожените си панталони и загащи впитата тениска. Малко заглади косата си, обаче опита да задържи ръцете си отстрани, въпреки че дланите го сърбяха да се занимават с нещо.

— И той ще се оправи?

Докторката кимна, докато отвързваше хирургическата маска, която имаше пред себе си.

— Премахнахме вампирския му еквивалент на човешкия далак и спряхме вътрешното кървене. Освен това го прегледахме обстойно. Най-близкото, до което успяхме да достигнем, е, че е в някакво състояние на нещо като кома, кръвта на Омега някак го задържа в това състояние, въпреки травмите. Ако е бил оставен, съм почти сигурна, че е щял да умре.

Проклятие, което да докара чудо, помисли си Куин.

— И не е заразен?

Джейн сви рамене.

— Кръвта му е червена и никой не усеща нещо от Омега у него — просто е било случай на опасна близост.

— Добре. Добре, — Куин погледна към вратата. — Хубаво.

Време е да влезеш, каза на себе си. Хайде…

Очите му срещнаха тези на Блей. По време на четиричасовата операция, мъжът беше крачил напред-назад в коридора, с почивки на паркинга за цигари. Все пак винаги се връщаше обаче.

Боже, изглеждаше толкова мрачен.

Изглеждаше така откакто Ви беше дошъл и ги беше намерил… да.

Боже, какви времена бяха.

— Ще вляза, — каза той.

Всъщност не влезе в болничната стая преди Блей да кимне.

Като бутна вратата, първото, което усети, бе миризмата на антисептик, която свързваше със следвоенните травми. След това звукът от проскърцващото легло на колелца в центъра на стаята и звукът от писането на компютър на Елена.

— Ще ви оставя насаме, — каза тя с мил глас, докато се изправяше.

— Благодаря — отвърна тихо той.

След като вратата се затвори зад нея, Куин отново натика тениската си, макар че нямаше нужда.

— Лукас?

Очаквайки отговора на брат си, той се огледа наоколо. Остатъците от операцията — кървавите тампони, използваните инструменти, интубиращите предмети, всичко беше изчезнало — само това застинало тяло изпод белите чаршафи, както и банката кръв, която сякаш показваше часовете, които минаваха.

— Лукас?

Куин се приближи и се загледа надолу. Човече, обикновено нямаше проблеми с кръвното налягане, но когато погледна изпитото лице на брат си, нещата наоколо се завъртяха, усети замайване, от което осъзна колко висок беше всъщност — и от колко високо щеше да падне.

Очите на Лукас се отвориха.

Сиви. И двете бяха сиви преди, бяха такива и сега.

Куин се протегна зад себе си и придърпа малък стол. Докато сядаше, не знаеше какво да прави с ръцете си, с тези ръце… с гласа си. Не беше очаквал отново да види някого от семейството си. И то това беше преди нападенията, когато го бяха изгонили.

— Как си? — какъв тъп въпрос беше това.

— Той ме … остави…

Куин се приведе по-близо, но дявол да го вземе, този слаб пресипнал глас не можеше по-силно.

— Какво?

— Остави ме… жив…

— Кой?

— … заради теб.

— За кого говориш? — трудно беше да си представи, че Омега имаше вендета срещу…

— Леш…

Когато чу името, горната устна на Куин инстинктивно се вдигна и оголи зъбите му. Шибаният им братовчед, който се бе оказал, че изобщо не им е роднина, а по-скоро преселен син на Омега. Като дете кучият му син си беше абсолютен фукльо. Като претранс в учебната програма беше направил живота на Джон Матю истински ад. А след преобразяването?

Истинският му баща го бе приветствал обратно в обятията си и резултатът беше още разруха. Леш бе повел нападенията. След като с векове Обществото на лесърите беше ловувало и се бе борило за територия с вампирите, копелето беше научило къде точно да прати убийците — и тъй като беше осиновен от семейство на аристократи, беше засегнал висшата класа.

Но очевидно татенцето и златното момче се бяха провалили. По дяволите, идеята Леш да измъчва брат му? Прииска му се просто да го убива отново и отново.

Докато Лукас стенеше и си поемаше дълбоко въздух, Куин вдигна ръка… и го потупа по рамото или нещо такова. Ала не продължи.

— Слушай, не е нужно да говориш.

Тези пронизващи сиви очи се сключиха с неговите.

— Остави ме жив… заради това,… което ти сторих…

Легнал на леглото, в очите му се заформиха сълзи и се застекоха, емоциите на брат му се разпиляха по бузите му, разкаянието се смеси с несъмнено физическа болка, както и с лекарствата за нея.

Куин трудно би помислил, че мъжа на леглото би показал нещо подобно при нормални обстоятелства. Не бяха възпитани по този начин. Етикетът преди емоциите.

Винаги.

— Бранителите на честта… — Лукас започне да плаче искрено. — Куин… толкова съжалявам… съжалявам…

Не трябва да го убиваме!

Куин мигна и се върна отново към пребиването му на онзи път, мъжете в черните наметала го обграждаха и го налагаха, докато се опитваше да опази главата и слабините си. И после вървеше напред към портите на Съдбата, за да срещне дъщеря си.

Беше странно как нещата бяха като кръговрат. И как някои лоши неща всъщност водят до хубави.

Сега Куин наистина докосна брат си, постави ръката, в която държеше кинжала, на това слабо рамо.

— Шшт… всичко е наред. Ние сме наред, всичко е наред…

Не беше сигурен дали това е истина, но какво друго да каже, след като той се срина така?

— Искаше… да ме преобрази… — Лукас си пое дълбоко въздух. — Върна ме… обратно. Събудих се в гората — неговите хора ме пребиха… правиха ми неща… слагаха ме в онази… кръв. Чаках да се върнат, но така и не стана.

— Тук си в безопасност, — само това успя да измисли вместо „Няма нужда да се тревожиш за нищо, никой няма да се докопа до теб“.

— Къде… съм…

— В тренировъчния център на Братството.

Очите му се разшириха.

— Наистина?

— Да.

— Разбира се… — изражението на Лукас се промени, тези някога красиви черти на лицето му се смръщиха още повече. — Ами мамен? Татко? Соланж?

Куин просто поклати глава.

И в отговор на това внезапна сила се зароди в онзи крехък глас.

— Сигурен ли си, че са мъртви? Убеден ли си?

Сякаш не им беше желал това, което той бе преживял.

— Да, сигурни сме.

Лукас въздъхна и затвори очи.

По дяволите. Куин се почувства малко гадно за лъжата, но въпреки че машините до леглото казваха, че брат му е стабилизиран, ако мъжът се провалеше, не искаше да прати Лукас в гроба с мисли за това, че никой не може да е сигурен колко още бяха отвлечени или кога след това, което му бяха причинили.

В тишината Куин погледна надолу към ръката на брат си. Пръстенът-печат беше останал — може би защото кокалчето над него бе така подуто, че би се наложило да го отрежат, за да го свалят.

Кръстът, който беше издълбан върху златното лице, имаше свещените символи, с които само семействата на Основателите можеха да бележат родовете си. И да, ехаа, беше напълно откачено — и отвратително неприемливо — да искаш това проклето нещо. След всичко, което се беше случило, би помислил, че той би се отвратил.

И все пак, може би беше някакъв рефлекс, ехо от всички онези години на надежда въпреки всичко, че самият той ще получи един такъв.

— Куин…

— Да?

— Съжалявам…

Куин поклати глава, въпреки че очите на Лукас бяха затворени.

— Не се тревожи за нищо. В безопасност си. Върна се. Всичко ще бъде наред.

Гърдите на брат му се надигнаха и спаднаха отново, сякаш беше облекчен, и Куин потри лице, но не се почувства добре от тези неща. Нито от състоянието на брат си, нито от завръщането му.

Не че искаше да е мъртъв. Измъчван. Замразен завинаги.

Но беше затворил вратата към всички неща, касаещи семейството. Беше ги заключил в килера на мислите си. Беше ги затворил завинаги, никога да не ги поглежда отново.

Какво обаче можеше да направи?

Животът се беше специализирал в подобни завъртания на триста и шестдесет градуса.

Лошото беше, че някак неизбежно приключваха така, че той да е в безизходица.

Когато Блей чу до себе си тихо изсвирване, той подскочи.

— О, здрасти, Джон.

Джон Матю помаха с ръка.

— Как е всичко?

Докато Блей свиваше рамене, си помисли, че може би ще е добра идея да стане от пода отново. Задникът му беше изтръпнал, което означаваше, че е време за още една обиколка.

Изсумтя, докато се изправяше, после се протегна.

— Предполагам е добре. Лукас беше буден след операцията, така че сега Куин е вътре.

Докато Блей обикаляше в кръг, Джон се подпря на стената. Беше със спортен екип, косата му все още бе мокра, а по врата му се виждаше следа от ухапване.

Блей извърна поглед. Отвори уста, за да каже нещо. И желанието му за разговор изчезна.

С периферното си зрение видя как Джон попита:

— Е, как са нещата със Сакстън?

— А, добре. Той е добре — на малка почивка.

— Работеше доста здраво.

— Да, така е, — надяваше се, че с това темата ще приключи, беше му странно да пази нещо в тайна от Джон. След Куин, той му беше най-близкият приятел — макар че и те се бяха отдалечили през последната година. — Но скоро ще се върне.

— Сигурно ти липсва. — Джон погледна настрани, сякаш знаеше, че насилва нещата.

Имаше смисъл. Блей винаги беше приключвал разговори за всичките си връзки, беше прехвърлял нещата на други теми.

— Да.

— А Куин как се справя? Не искам да досаждам, но…

Блей просто отново сви рамене.

— Вътре е от известно време. Мисля, че това е добър знак.

— И Лукас ще оживее?

— Времето ще покаже, но поне са го закърпили, — Блей извади кутията Дънхил и запали, издишвайки бавно. Когато настъпи просто странна тишина, той каза: — Слушай, извинявай, ако се държа странно.

Истината беше, че тази следа от ухапване му напомняше какво щеше да се наложи да му се случи и наистина нямаше нужда от това.

Гласът на Куин нахлу в главата му: Можем да бъдем заедно.

На какво, по дяволите, се беше съгласил?

— Напрегнат си, — изписа Джон, докато той зяпаше вратата.

— Всички сме напрегнати. Всичко е… напрегващо.

Блей се намръщи, усетил настроението на другия мъж.

— Ей, добре ли си?

След миг Джон започна:

— Случи ми се нещо много странно снощи. Рот ме повика в кабинета си и ми каза, че Куин вече не е мой аструкс нотрум. Имам предвид, това е добре, наред е — всъщност доста неща се улесняват. Но Куин никога нищо не ми е казвал и не знам дали не трябва да му кажа нещо? Също така не знаех, че това е възможно. Имам предвид, когато всичко започна, нещата бяха доста окончателни, нали разбираш? Просто се е отказал? Дали не е заради нещо с Лейла? Мислех, че няма да се обвържат.

Блей издиша с псувня, димът се изви над главата му.

— Нямам представа.

По дяволите, това нещо с обвързването трябваше да му хрумне и може би затова Куин се беше изгубил някъде, когато Ви се беше появил.

Дали сега Куин и Лейла щяха да се съберат, след като детето им беше добре…

Вратата се отвори широко и Куин излезе, изглеждаше сякаш го бяха ритали в главата.

— О, здрасти, Джон, какво става.

Докато двамата се потупваха, Куин извърна поглед, но продължи здрависването с Джон.

И после с Куин останаха сами след като Джон си тръгна малко по-късно.

— Добре ли си? — попита Куин.

Очевидно въпросът на годината, нали.

— Всъщност аз трябва да те попитам това. Как е Лукас? — Блей дръпна за последно и забучи цигарата си в подметката на кубинката си.

Преди Куин да успее да отговори, Селена излезе от офиса си сякаш беше привикана от главната къща. Избраницата закрачи грациозно към тях, но с ясна цел, традиционната й бяла роба се вееше около краката й.

— Поздрави, господа, — каза тя, когато стигна до тях. — Доктор Джейн каза, че съм нужна?

Докато Блей издишаше, се почувства сякаш сам се удря. Това бе последното, което той…

— Да, от двама ни, — отвърна Куин.

Блей затвори очи, когато го заля внезапно вълнение. Идеята да гледа как Куин се храни беше като наркотик в кръвта му, отпускаше го и заплашваше да го доведе до ерекция. Но всъщност не беше…

— Надолу по коридора би било чудесно, — промърмори Куин.

Е, беше по-добре от спалня. Нали? По-професионално, а?

А и той имаше нужда от храненето, както и Куин — без съмнение след всичката драма.

Блей изстреля фаса си в кошчето за боклук и си размърда задника, след като Куин поведе. Докато вървеше, не гледаше движенията на Избраницата. Не, съвсем не. Очите му бяха прилепени върху Куин, тези рамене, бедрата му… този задник…

Добре, това щеше да приключи. Точно сега.

Просто трябваше да се вземе в ръце, да се нахрани и да си намери извинение, за да офейка.

Може би този план всъщност щеше да проработи?

Минаха през коридора. Разговор. Любезни усмивки, макар че не знаеше какво го питаха и какво отговаряше.

А, една от болничните стаи, осъзна той. Това беше наистина хубаво — клинична обстановка. Просто да захапе вената и да дава натам, без да е нужно една биологична нужда да доведе до друга…

— Моля? — каза Избраницата, като го гледаше с открито лице.

Чудесно. Беше си отворил устата прекалено много, ала не можеше да каже колко бе споделил вече.

— Съжалявам, — каза той тихо. — Просто съм дяволски гладен.

— В такъв случай искате ли да бъдете първи? — попита Селена.

— Да, иска, — отвърна Куин, докато се облягаше на вратата.

Е, ето на, помисли си Блей. Всичко се уреждаше. Когато Куин започнеше? Е, той щеше да си тръгне.

Пристъпи напред и се зачуди как точно щеше да протече това, но Селена отговори на това като придърпа един стол и седна на болничното легло. Дадено — Блей се покачи на матрака, тежестта му размести възглавниците под нежно положената глава, пружините изскърцаха. И после умът му изключи, което беше облекчаващо. Докато Селена протягаше ръка и запретваше белия си ръкав, гладът излезе на преден план, острите му зъби се проточиха от горната му челюст, дъхът му се учести.

— Моля, хранете се колкото желаете, — каза тя спокойно.

— Благодаря ти за този дар, Избранице, — отговори й той с нисък глас.

Приведе се надолу, захапа дълбоко, ала колкото можеше по-нежно и при първото си преглъщане, разбра, че е минало прекалено дълго време. Със силен рев стомахът му се обади от нуждата, вежливостта му си отиваше, превес вземаха инстинктите му: той захапа по-силно, започна да пие по-бързо и по-бързо, силата се озоваваше вътре в него и оттам се разстилаше…

Очите му погледнаха Куин.

Слабо осъзнаваше, че за пореден път негов план ще се сгромоляса, здраво и силно. Всъщност това беше много лоша идея — като се вземе предвид, че не искаше отново да го чука. Логиката беше достатъчно трудна, дори когато ставаше дума просто за объркани чувства. А когато ставаше въпрос за абсолютно желание за секс, съпроводено от хранене?

Беше абсолютен кретен, наистина беше.

И това беше напълно вярно, докато гледаше как членът на Куин се втвърдява изпод черните кожени панталони.

По дяволите.

По дяволите.

Човече, някой ден щеше да е достатъчно силен, за да си тръгне от това. Наистина щеше.

О, ПО ДЯВОЛИТЕ.