Сбъдната любов

Глава 65

Докато Ай Ем крачеше насред апартамента, държеше оръжието си в себе си — макар че

беше доста нетипично да има втори рунд с някаква си гола уличница, която се навираше в скъпия им дом с брат му.

По дяволите, искаше малко червен дим. Само за да отпусне малко.

Защото точно сега? Беше на ръба на насилието.

Добрите новини бяха, предположи той, че всъщност нямаше цел и това сполучливо го спираше: мигрената здравата съсипваше брат му. И горката използвана максимално жена, която беше изнесена от четирима души оттук? Вече беше измъчвана прекалено много, че дори не можеше да се опише. Сега охраната беше идеален кандидат, но копелето беше потеглило преди час и Ай Ем нямаше да остави Трез в това уязвимо състояние, само за да може да даде урок на някакъв слабоумник…

Някъде в далечината чу някакъв шепот в канализационните тръби.

Беше пусната водата в банята на Трез. Отново.

После последваха и измърморените псувни и изскърцването на леглото, когато Трез отново се настани в него.

Горкият. Копеле.

Ай Ем се приближи до огромните прозорци, които гледаха към реката, и се загледа във водата от противоположната страна на Колдуел. Сложи ръце на кръста си, помисли за местата, на които можеха да се преместят. Кратък списък. Дявол да го вземе, едно от главните предимства на Комодор бе сигурността; дори не си даваха труд да включат алармата.

Което бе грешка.

Имаха нужда от безопасно място. Сигурно. Непревземаемо.

Особено ако брат му продължаваше с това чукане за една нощ, а Ай Ем продължаваше да извършва тези „дипломатически“ прегазвания с колата.

Ай Ем отново започна да крачи наоколо. Беше невъзможно да пренебрегне факта, че брат му се влошаваше. Това нещо със секса ставаше от години и сякаш от цяла вечност Ай Ем просто го дължеше на здравословната нужда на мъжа да го прави.

Нещо, което често беше мислил, че на него самия му липсва.

Все пак брат му чукаше достатъчно женски и за двама им.

През последните месеци обаче бе станало ясно, че се случва нещо като пристрастяване в тази работа и това беше дори преди висшият жрец да започне да се появява. И сега, когато нещата изглежда достигаха връхната си точка с Анс Лай? Машинациите на Съ-Хийб просто щяха да окажат още натиск върху брат му и това щеше да го накара още повече да отреагира.

По дяволите. Ай Ем имаше чувството, че стои пред влак, който ускоряваше още повече с приближаването и на идващата кола… и видя касапницата, която щеше да бъде резултат от това.

Тази метафора беше и подходяща, когато ставаше дума за това, че се чувстваше безпомощен, че не можеше да спре нито едно от двете: нито беше зад волана на колата, нито на мястото на машиниста. Всичко, което можеше да направи, бе да стои и да гледа.

Или по-скоро да крещи отстрани на пътя.

Къде, по дяволите, можеха да отидат…

Като се намръщи, той вдигна поглед от гледката, нагоре към плесенясалия таван. След миг извади мобилния си телефон и се обади.

Когато затвори, се качи горе до стаята на брат си. Отвори вратата с изскърцване, каза в дълбоката мрачна тишина:

— Излизам за малко. Няма да се бавя.

Стенанието на Трез можеше да означава всичко, от „Хубаво“ до „О, Боже, не толкова силно“, до „Забавлявай се, аз ще я възседна и поклатя още малко“.

Ай Ем закрачи бързо. Излезе от апартамента. Към асансьора. Вътре натисна бутона с буквата „П“ за „Партер“.

Когато вратите се плъзнаха и отвориха, имаше два избора: единият вариант го отвеждаше към дома на брата Вишъс. Другият — към този на неговия стар приятел.

Тръгна надолу и позвъни на звънеца на Ривендж.

Когато симпатът отвори, Рив изглеждаше както винаги: с типичната си прическа, обръснат отстрани и с коса само по средата от челото до задната част на врата, с пурпурни очи, наметнат с кожа от норки. Опасен. Малко зъл.

— Ей, мой човек, как си? — каза мъжът, когато се прегърнаха и потупаха един друг по раменете. — Влизай.

Когато Ай Ем влизаше за пръв път от година и нещо в личното място на Преподобния, откри, че нищо не се е променило и поради някаква причина, това го накара да си отдъхне.

Ривендж отиде до кожения диван и седна, подпря бастуна си изправен до него и кръстоса крака.

— От какво имаш нужда?

Докато Ай Ем се опитваше да подбере точните думи, Рив изпсува тихо.

— Човече, знам, че това не беше случайно обаждане,… но не очаквах в главата ти да е шибана каша.

А, да, изборът на гълтача на грехове означаваше, че нямаше как да скрие каквото и да било от мъжа.

Все пак беше трудно да говори за всичко това.

— Не съм сигурен дали си наясно какво се случва с Трез?

Рив се намръщи, тъмните му вежди се сключиха здраво, виолетовият му поглед се напрегна.

— Мислех, че Желязната Маска върши добра работа. Да не сте в беда? Имам много пари, ако ви трябват…

— Работата е супер. Имаме повече пари, отколкото можем да похарчим. Проблемът е с извънработните дейности на брат ми.

— Захванал се е с наркотици, нали, — каза Рив мрачно.

— С жени.

Рив се засмя и след това махна усмивката си като с рязко движение на ръката, в която държеше кинжала си.

— О, ако това е всичко…

— Той е изцяло извън контрол — една от тях се появи от нищото в леглото му тази вечер. Прибрахме се вкъщи и ето я там.

Рив отново се намръщи.

— В апартамента ви? Как, по дяволите, е влязла?

— Предполагам с някаква охрана, — Ай Ем закрачи наоколо в модерно обзаведената стая, едва забелязващ, че от височината му гледката беше доста по-добра. — Трез чука каквото се движи от години, но напоследък е станал толкова безразсъден — не изтрива спомените им, чука ги повече от веднъж, не се притеснява за последиците.

— Какво, по дяволите, му става?

Ай Ем се обърна към нечистокръвния, който бе най-близкото нещо, което имаше до семейство, като изключи собствената си плът и кръв. Като се замисли му имаше доверие повече отколкото на деветдесет и девет процента от собствения си род.

— Трез е оженен.

Дълга тишина.

— Моля?

Ай Ем кимна.

— Бракосъчетан е.

Рив скочи от дивана.

— От кога?

— Откакто е роден.

— Оооо, — изсвири Рив леко. — Значи е от онези неща на Съ-Хийб.

— Обещан е на първата дъщеря на кралицата.

Рив замълча за момент. После поклати глава.

— Това го прави бъдещ крал, нали…

— Точно така. Макар че сме матриархално общество, това има значение.

— Само ни гледай, — промърмори мъжът. — Той, аз и Рот. Светата троица.

— Е, за Съ-Хийб е различно, разбира се, кралицата е тази, която диктува всичко.

— И какво прави той още навън, с нас, Непознаваемите?

— Не иска да има нищо общо със Съ-Хийб.

— Има ли избор?

— Не, — Ай Ем погледна към бара в ъгъла. — Нещо против да изпия едно?

— Шегуваш ли се? Щях да се натряскам здраво на твое място.

Ай Ем се зачуди, обмисли избора си и накрая избра стъклена бутилка, около чието гърло имаше етикет с надпис „бърбън“.

Сипа си без лед и като отпи от ръба на кристалната чаша, вкуси от горенето по езика си.

— Супер.

— Колекцията „Паркърс херитадж“, ограничена партида. Най-доброто.

— Не мислех, че си голям алкохолен разбирач.

— Това не е извинение, трябва да знаеш какво сервираш на гостите си.

— Аа.

— Е, какъв е планът?

Ай Ем наклони глава назад, изпразни чашата в устата си и преглътна с усилие.

— Имаме нужда от безопасно място, където да останем. И не само заради това нещо с жените. Висшият жрец ни посети миналата седмица — и като се има предвид, че сме извън границите, това означава, че наистина са сериозни за завръщането у дома. Търсят го… и ако го намерят? Боя се, че той ще убие представителите на Съ-Хийб. И тогава наистина ще имаме проблем.

— Мислиш, че ще стигне толкова далеч?

— Да, — Ай Ем си сипа отново. — Няма да се върне там и трябва да измисля как да разреша този конфликт преди да се случи нещо фатално.

— Искате ли да се нанесете в къщата ми на север?

Ай Ем се спря с второто си питие.

— Не, — той вдигна поглед. — Искам да се преместим в имението на Братството.

Докато Рив кълнеше изпод нос, Ай Ем си наля трето.

— Това е най-безопасното място за нас.

Кор бе покрит в лесърска кръв и пот, докато се връщаше при новия си лъжец. Бойците му все още бяха в центъра на града, в схватка с врага, но той трябваше да се отдели и да потърси подслон.

Дявол да я вземе тази рана на ръката му.

Къщата, която Троу им беше намерил, се намираше в скромен квартал, пълен със скромни къщички с двуместни гаражи и люлки в дворовете. Сред предимствата му беше, че се намираше на края на задънена улица, от едната страна имаше празна сграда, а от другата — шивашки цех.

Бяха го наели за три месеца, с вариант да го закупят.

След като се дематериализира през покритите с тежки завеси прозорци на дневната, той мислено се подигра на големия мек диван, който беше Г-образен, на пухените му възглавнички като ролца, а самият цвят — приличен на говеждо задушено.

Въпреки че оценяваше свършената работа, фактът, че мястото вече беше „завършено“ го дразнеше. Обаче все пак го беше страх, че е сам тук: през последните няколко дни често заварваше някой и друг от войниците си да се излежава на това подобно на чудовище нещо, с глави, облегнати назад и крака, изтегнати за удобство.

Какво следваше? Да им подхвърли одеяла?

Като се качи нагоре по тясното стълбище, осъзна, че му липсваше съдбовния мрак на замъка, който все още притежаваха в Древната страна. Жадуваше за тежестта на камъка, който ги заобикаляше, за непревземаемостта, която я имаше, благодарение на рова и високите стени. Тъгуваше и по забавленията, които си правеха като плашеха местните, даваха физическа форма на разни митове и легенди.

Добри времена, както казваха тук, в Новия Свят.

На втория етаж направо отказа да погледне в спалните. Розовото в една от стаите изгаряше очите му, а морско синьозеленото в другата бе също толкова атакуващо сетивата му. И нямаше никаква утеха или надежда, докато вървеше към най-голямата спалня. Тапети с флорални мотиви навсякъде. Дори по леглото, прозорците и навсякъде по креслото в ъгъла. Поне кубинките му оставяха здрави следи по дебелия килим, дълбоки стъпки, които изглеждаха като рани по килима, по пътя му към банята.

За Бога, дори не беше сигурен как се нарича този цвят тук.

Малинов?

Побиха го тръпки, искаше да не светка лампата над мивката, ала завесите с рози бяха спуснати, осветлението от уличните лампи навън едва-едва си проправяше път, а той имаше нужда да вижда какво прави…

О, мили Боже.

Беше забравил за слабата светлина на свещниците.

Разбира се, при всякакви други обстоятелства, бляскавите червени светлинки биха предположили нещо от сексуален характер. Но не и тук, в земята на прекаленото розово.

Ето, дори имаше малко подобни на бонбони светещи неща по стените.

Почти се задави от толкова естроген.

В изблик на самозащитен инстинкт той изтръгна двете светлинки от местата им и ги остави под мивката. Блясъкът беше дразнещ за ретините, но това беше разликата в просто псуване и чупене на ръце, така да се каже: винаги би избрал по-възпитаното.

Първо свали косата, остави я между двете мивки. След това махна и ножницата й, после свали палтото си, кинжалите и оръжията от тялото си. Тениската, която носеше отдолу, беше потна от дългите нощни битки, но ако се изпереше хубаво, щеше отново да се ползва. Дрехите все пак не бяха нищо повече от неща, които вампирите получаваха след раждане.

Не бяха за лично разкрасяване, поне не според него.

Като се обърна към огледалото, той замърмори при вида си.

Убиецът, с когото се беше дуелирал, се бе оказал ужасно добър с ножа, вероятно заради живота си на улиците преди това, и какво нещо беше да се биеш с някого с добри умения. Беше го победил, разбира се, но битката беше сериозна.

За съжаление обаче се беше сдобил с прекрасен сувенир след този сблъсък: разкъсването минаваше през предната част на бицепса му и после встрани чак до рамото му. Доста гадно. Но беше получавал и по-лошо.

И съответно знаеше как да се погрижи за себе си. Върху рафтовете бяха подредени няколко различни неща, от които той и бойците му имаха нужда от време на време: шишенце дезинфектант, запалка, няколко игли за шиене, макара здрав черен конец.

Кор се намръщи като свали тениската си и късия ръкав, който бе срязан и залепнал за раната, я разтвори още. Стисна зъби и остана на място, болката го проряза така, че чак стомахът му се сви на топка.

Дишайки тежко, той зачака докато болката утихне, след това грабна дезинфектанта. Избута бялата му капачка, приведе се над мивката, приготви се и…

Звукът се появи от стиснатите му зъби — отчасти ръмжене, отчасти стон. Докато зрението му действаше на моменти, той затвори очи и опря бедро в основата на умивалника.

Издиша тежко, синусите му бяха като прогорени от миризмата, но все още нямаше да затваря шишенцето: сръчността му все още беше безупречна.

Разходи се малко, за да разсее мислите си, след което се върна в спалнята и остави тялото си да си отпочине. Тъй като болката не го отпускаше, сякаш куче го беше захапало за ръката и се опитваше да го изяде жив, той започна да псува.

И накрая слезе долу. Където беше алкохолът.

Тъй като не беше от тези, които пиеха, той проучи брезентовата торба с бутилки, която Зайфър беше донесъл в склада. Боецът обичаше да си пийва от време на време и макар че Кор не одобряваше, знаеше, че беше необходимо да се правят определени позволения, когато опираше до агресивни и неспокойни бойци.

И в нощ като тази се почувства благодарен за това.

Уиски? Джин? Водка?

Какво значение имаше.

Изкара нещо случайно, отвъртя капачката и наклони глава назад. Отвори уста и наля в гърлото си каквото и да беше това, преглътна, въпреки факта, че отвътре му гореше сякаш се беше подпалил. Кор продължи да пие и докато се качваше нагоре. После продължи, докато крачеше наоколо и после зачака да се появи ефектът.

Дори още повече пи.

Не беше сигурен колко време е нужно, но в крайна сметка се върна в светлата баня, отмота два метра от дебелия конец за шиене и го прокара през ухото на иглата. Изправи се пред голямото правоъгълно огледало над мивките и беше благодарен, че острието на лесъра беше поразило лявата му ръка. Това означаваше, че като десничар ще може да се справи с това и сам. Ако беше обаче друго? Щеше да му се наложи да търси помощ.

Пиячката му помогна доста. Едва трепна, когато проби собствената си кожа и направи възел като си помогна със зъби.

Разбира се, алкохолът беше интересна течност, помисли си той, докато започваше да прави шевовете. Сковаността, която го обзе, го накара да се чувства сякаш беше в топла вода, тялото му се отпускаше, болката все още се усещаше, но степента на агонията беше доста по-ниска.

Бавно. Прецизно. Равно.

Когато стигна до рамото си, направи възел; след това измъкна иглата от конеца, остави всичко, където го беше намерил и пусна душа.

Свали кожените си панталони, свали с ритници кубинките си и пристъпи под струята.

В този миг стонът беше от облекчение: докато топлата вода обвиваше болящите го рамене, напрегнатия му гръб и стегнатите мускули на бедрата му, усещането на удобно спокойствие беше почти всепоглъщащо, каквато беше и болката преди това.

И един-единствен път той си позволи да се отдаде на това. Вероятно защото беше пиян.

Като се облегна на стената, водата го удряше право в лицето, но по нежен начин — като дъжд, преди да се стече надолу по предната част на тялото му, през гърдите и твърдия му корем, по бедрата и пениса му…

От нищото изникна образа на Избраницата му, легнала върху него, очите й блестяха в зелено на лунната светлина, дървото над тях изглеждаше като навес.

Тя го хранеше, слабата й бледа китка беше на устните му, гърлото му поглъщаше ритмично кръвта. Насред мъглата, породена от алкохола, у него се надигна нуждата от секс, сякаш изригна в таза му.

Получи ерекция.

Отвори очи — не че беше осъзнал, че ги е затворил, и погледна надолу. Ярката светлина над умивалниците бе приглушена от непрозрачните завеси, които пречеха на водата да намокри навсякъде в банята, но имаше достатъчно, че да се вижда.

Искаше му се да е напълно тъмно… тъй като не се радваше, че е получил ерекция, членът му беше някак застанал напред гордо от тялото му.

Не можеше да проумее какво си мислеше той: ако влеченията по курви трябваше да бъдат допълнително заплатени, за да угодят на импулсите му, беше затруднен да си представи как прекрасната Избраница просто стене от другата страна…

Внезапно това го депресира, особено след като пулсирането между краката му се засили. Честно казано тялото му беше толкова тъжно нещо, толкова жалко в цялото си това желание — оставаше в неведение, че е нежелано от никого.

Или по-точно от онази, която желаеше.

Обърна се, извърна глава назад и притисна длани в косата си. Време беше да спре да мисли и да се оправи. Сапунът в сапунерката, която беше прикрепена към плочките, свърши работата си, пъргаво се задвижи по кожата и косата му…

И все още му беше станал, когато дойде време да излезе от банята.

Студеният въздух щеше да се погрижи за това.

Пристъпи на постелчицата в банята, която също беше в онзи отвратителен розово-червен цвят, избърса се с хавлията.

Все още имаше ерекция.

Погледна към дрехите си, не му се искаше да ги облече. Груби. Изпокъсани. Мръсни.

Може би цялата тази женска среда го беше заразила.

Накрая Кор се озова в голямото легло, легнал гол по гръб.

Все още с ерекция.

Погледна бързо към часовника на масичката отстрани на леглото и знаеше, че няма много време преди къщата да се напълни с бойците му.

Това щеше да се наложи да бъде бързо.

Пъхна длан отдолу под завивките в долната част на тялото си, хвана го…

Очите на Кор се затвориха и той простена, тялото му се извиваше от топлината и нуждата, която пробягваше по долната част на тялото му. Възглавницата се озова пред лицето му — логично, тъй като се беше извъртял, предположи той, и беше започнал да тласка нагоре-надолу.

Страхотно. Особено отгоре, където главичката му жадуваше за внимание и го получаваше при всеки тласък. По-бързо. По-силно.

И през цялото време виждаше своята Избраница.

Всъщност образът й направи повече за самия него, отколкото за долната му част. И докато усещанията ставаха по-силни, той осъзна за пръв път защо войните му го правеха толкова често. Толкова хубаво. Толкова много, много хубаво…

О, неговата жена бе красива. До степен, в която — въпреки това, което сам си правеше, не беше разсеян от нейния образ. Вместо това ставаше болезнено по-ясна, като се започне от светлата й коса, стигне се до червените й устни, тънкия й врат — през цялото време това дълго, елегантно тяло беше едновременно покрито и открито от обикновената бяла роба, която носеше.

Какво ли беше да бъдеш желан от токаво създание? Да си в свещените й прегръдки като нейн скъп мъж…

Точно в този момент реалността за нейната бременност го приземи обратно. Ала поне беше прекалено късно. Дори след като сърцето му се успокои и гърдите му започнаха да го болят от знанието, че беше приела друг, тялото му продължаваше действията си, краят беше нескончаем като…

Оргазмът, който премина през него, го накара да изкрещи — и слава на съдбата, че имаше възглавницата, която да омекоти това: точно в този момент долу чу как първите от войните му влизаха в къщата, ударите от кубинки по пода не можеха да се сгрешат, би ги познал навсякъде.

Последиците от свършването му бяха злощастни на прекалено много степени. Беше се обърнал на раненото си рамо; беше свършил върху цялата си ръка, както и върху чаршафите; а образът на красотата беше изчезнал от главата му, жестоката реалност бе всичко, което му бе останало.

Болката вътре в него беше сурова, като прясна рана.

Но поне никой нямаше да разбере за нея така или иначе.

Все пак той беше преди всичко войник.