Сбъдната любов

Глава 4

Избраницата Лейла беше прекарала целия си съзнателен живот в собственото си тяло, без да се излага на никакви физически усещания. Родена и обучавана насред възвишената и неестествена тишина в Светилището на Скрайб Върджин, тя не знаеше какво е глад, треска или болка. Не правеше разлика между усещане за топлина и студ, контузия, сътресение или контракции на мускулите. Тялото ѝ, както и всичко останало, което се намираше в светилището на майката на цялата раса, винаги стоеше в покой — идеален пример за перфектния екземпляр, функциониращ на най-високо ниво.

— О, Господи, — тя се задави, скочи от леглото и се втурна в банята.

Босите ѝ крака се плъзнаха по мрамора, падна на колене, вдигна капака на седалката и се наведе над приличащата на гърло дупка на тоалетната чиния.

— Просто… го направи, — дишаше тежко, докато усилващото се гадене караше дори пръстите на краката ѝ да се гърчат и да се впиват в пода. — Моля те… в името на Скрайб Върджин…

Ако можеше да изпразни стомаха си от съдържанието му, със сигурност мъчението щеше да намалее…

Като долепи показалеца и средния си пръст един до друг, тя ги натика толкова дълбоко в гърлото си, че се задави. Без ефект. Диафрагмата ѝ не помръдваше, стомаха ѝ не искаше да изхвърли мазното развалено месо… не че беше яла нещо друго през последните дни. Може би това беше основния проблем.

Плъзна ръце към скута си, подпря потното си чело на твърдия капак на тоалетната и се опита да вдишва бавно — самото вдишване и издишане засилваше гаденето и още повече ѝ се искаше да повърне.

Преди няколко дни, когато изпитваше силна нужда, тялото ѝ надделя и желанието да се чифтосва бе толкова силно, че изтри всяка мисъл и чувство от съзнанието ѝ. Взелото надмощие желание обаче бързо премина, както и болката и страданието от безмилостното сношаване, и мозъка ѝ отново започна да усеща тялото като едно цяло. Отново чувстваше равновесие.

Тя се предаде, раздвижи се внимателно и облегна рамене на прохладната мраморна стена.

Като се имаше предвид колко зле се чувства, единственото ѝ притеснение бе да не изгуби бебето. В Светилището не беше виждала никоя Избраница да преминава през това — дали това боледуване се считаше за нормално тук, на Земята? Затворила очи, ѝ се прииска да поговори с някого. Ала много малко бяха наясно със състоянието ѝ — и засега искаше да остане така. Повечето си нямаха идея, че е преминала през периода на нужда и че е правила секс. С есента настъпваше периода на плодовитост, и Братята често се пръскаха надалече, като не се оставяха да бъдат подмамени от хормоните, носещи се наоколо — очевидно за добро, както беше разбрала от първа ръка. По времето, когато обитателите на имението започнаха да се връщат в покоите си, нейната нужда беше преминала и всички остатъчни хормони, носещи се във въздуха, се бяха смесили с хормоните на другите и бавно чезнеха с края на есента.

Усамотението ѝ в двете стаи нямаше да продължи дълго, ако останеше бременна. Първо, защото останалите обитатели щяха да усетят състоянието ѝ, и особено мъжете, които бяха специално пригодени за такива неща. И второ, след известно време щеше да започне да ѝ личи.

Обаче ако продължеше да се чувства зле, как щеше да оцелее бебето?

Започна да чувства неясна тежест в долната част на корема си, сякаш невидимо менгеме стягаше таза ѝ. Реши да насочи съзнанието си към нещо друго, каквото и да е, само не към физическото усещане.

Стори ѝ се, че вижда очи с цвета на нощното небе. Пронизващи очи, които я гледаха от окървавено и размазано лице… лице, което изглеждаше красиво дори в своята грозота.

Определено опитите за разсейване не помагаха.

„Кор, водач на Шайката копелета. Извършил предателство срещу краля, преследван, враг на Братството и на всички законни вампири. Свиреп воин, роден от благородна майка, която не го искала заради лицето му, и неизвестен баща, който така и не предявил родителски права. Нежелан товар, който се местеше от дом в дом и пак в сиропиталището, докато не навърши възраст, за да влезе в тренировъчния лагер на Блъдлетър в Древната страна. Безпощаден боец, трениран до съвършенство; след това в своята зрялост господар на смъртта, който предвождаше група от елитни бойци, първоначално заклели се във вярност пред Блъдлетър, а по-късно се преклонили пред Кор и никой друг.”

Информацията от библиотеката на Светилището приключваше дотук, защото никоя от Избраниците вече не допълваше архивите. Останалото можеше да го добави и сама: синът на Блъдлетър вярваше, че покушението над Рот през есента бе дело на Кор, а по-късно тя беше научила, че в глимерата се появили въстаници, които работели за боеца.

Кор. Предател, жесток мъжкар без съвест, без лоялност, без принципи, по които да се води.

И въпреки това, в негово присъствие, когато беше погледнала в очите му, когато несъзнателно помогна на този нов враг… за пръв път през живота си се почувства като пълноценна жена.

Защото я гледаше не с агресия, а…

— Стига глупости, — каза тя високо. — Спри веднага.

Караше се сама на себе си, сякаш беше хлапе, което се катереше по шкафовете.

Насили се да се изправи на крака, преметна халата около себе си и твърдо реши да излезе от стаята и да отиде долу в кухнята. Имаше нужда да смени обстановката, а също и да хапне — пък било то само за да даде нещо на стържещия си стомах, което той да изхвърли в последствие.

Не подреди косите си и не се погледна в огледалото преди да излезе. Не ѝ пукаше накъде виси халата ѝ. Дори за миг не се замисли дали е обула еднакви сандали. В миналото отделяше толкова много време да се нагласи, само за да се появи някъде за един миг. Можеше да отделя същото време за учение или за да открие и да развие призванието си. Естествено, това не беше разрешено и не влизаше в рамките на допустимите за една Избраница занимания.

Излезе в коридора, пое дълбоко дъх, успокои се и закрачи в същата посока, в която се намираше кабинета на краля…

Насреща Блейлок, син на Рок, връхлетя намръщен в коридора, пълен със статуи, облечен от глава до пети в кожа. Докато вървеше, преглеждаше оръжията си едно по едно, вадеше ги от кобурите, разместваше ги и пак закопчаваше каишките.

Лейла замръзна на място.

И когато мъжа най-после вдигна очи към нея, също застина на място и побърза да отмести поглед.

С тъмно червената си коса и прекрасните сапфирено сини очи, чистокръвния аристократ бе един от бойците в Братството, но не беше грубиян. Без значение как прекарваше нощите на бойното поле, винаги се държеше възпитано, като интелигентен джентълмен с изискани обноски и образование.

Нямаше нищо чудно, когато той, макар и забързан, се поклони леко в знак на уважение, докато минаваше покрай нея, и пак забърза към голямото стълбище. Той продължи по коридора, а гласа на Куин достигна до ушите ѝ.

„Влюбен съм в някого…”

Лейла изруга под носа си — нов навик, който упражняваше. Колко тъжно се бяха развили отношенията между двамата бойци; а и нейната бременност не помагаше особено.

Но заровете бяха хвърлени. И всички трябваше да живеят с последствията. Блей тръгна по стълбите, ала не можеше да се отърси от странното усещане, че някой го следи. Зад него нямаше никой, който да го заплашва. Нито натрапник с маска на лицето, нито някое откачено копеле с коледен пуловер и ножове вместо пръсти, нито извратен клоун-убиец…

Само една вероятно бременна Избраница, която бе прекарала цели дванадесет часа, чакайки бившия му най-добър приятел.

Никакъв проблем.

Поне не биваше да има проблеми. Бедата се състоеше в това, че всеки път, когато видеше тази женска, имаше усещането, че някой го удря в стомаха. Откачена работа. Тя не беше сторила нищо нередно. Нито пък Куин.

Въпреки това, о, Господи, ако беше бременна…

Блей остави „щастливите” мисли дълбоко в съзнанието си и прекоси фоайето на бегом. Нямаше време за психо-бръщолевене, дори и да е само на себе си. Когато Вишъс те извика през свободната ти нощ и ти нареди да се явиш в пълно бойно снаряжение след пет минути, нещата едва ли вървяха на добре. Не получи никакви подробности по телефона; даже не попита за какво се отнася. Блей изпрати само едно съобщение на Сакстън, и после облече кожените дрехи и приготви оръжията, готов на всичко.

Донякъде беше добре. Идеята да прекара нощта в четене в стаята си се оказа мъчение, и макар да не му се искаше някой да е в беда, поне сега щеше да се раздвижи. Изхвърча навън през коридора и…

Навън се натъкна на камиона влекач на Братството. Возилото беше оборудвано да изглежда като съвсем нормален човешки камион, нарочно нашарен с червени логота на ААА и измислен надпис „Пътна помощ Мърфис”. Отстрани имаше изписан фалшив телефонен номер и надпис „Винаги сме на точното място за вас”. Глупости. Освен ако под „вас” се разбираше някой от Братството.

Блей скочи на предната седалка и видя, че зад волана стоеше не Ви, а Тор.

— Вишъс идва ли?

— Само ти и аз сме, хлапе. Той още работи върху балистичната експертиза на куршума.

Братът натисна газта, дизеловия двигател зарева като звяр, фаровете се залюляха в плътен кръг около фонтана в двора и осветиха паркираните плътно една до друга коли.

Блей тъкмо оглеждаше колите и докато осъзнае коя е липсващата, Тор каза:

— Отнася се за Куин и Джон.

Блей затвори очи за секунда.

— Какво е станало?

— Не разбрах всичко. Джон се обадил на Вишъс и казал, че имат нужда от спешна помощ. — Братът се огледа. — И ти и аз сме единствените на разположение.

Блей посегна към дръжката на вратата, готов да отвори и да се изпари на мига.

— Къде са…

— Успокой се, синко. Знаеш правилата. Никой от нас не бива да е сам навън, така че сядай на мястото си или се заклевам, че ще наруша собствените си правила.

Блей удари вратата с юмрук толкова силно, че болката проясни съзнанието му за момент. Проклета шайка копелета, дяволите да ги вземат — и факта, че правилата имаха смисъл, го вбесяваше още повече. Кор и момчетата му бяха доказали, че са потайни, агресивни и лишени от морал — определено не бяха типа противник, който би искал да срещнеш, когато си съвсем сам. И въпреки това. Блей извади телефона си с намерение да пише на Джон — но се спря, защото се опасяваше, че може да разсее момчетата, докато се опитва да получи по-подробна информация.

— Има ли някой наблизо, който да им се притече на помощ?

— Ви се обади на другите. В центъра се водят много битки и никой не може да се измъкне, за да им помогне.

— Проклятие.

— Ще карам възможно най-бързо, синко.

За да не изглежда като пълен грубиян, Блей кимна в отговор.

— Колко далече са?

— На 15–20 минути от тук. Малко след предградията.

Мамка му.

Загледан през прозореца в падащия сняг, той си повтаряше, че щом Джон е успял да прати съобщение, значи са живи, а и човека беше поискал влекач, а не линейка. Предполагаше, че са спукали гума или предното им стъкло се е счупило, и пътя до тях нямаше да стане по-къс, ако изпаднеше в истерия, нито пък щеше да направи положението по-малко драматично или щеше да промени изхода от ситуацията.

— Съжалявам, ако се държа като задник, — измърмори Блей, когато братът излезе на магистралата.

— Няма нужда да се извиняваш, че се притесняваш за момчетата.

Човече, Тор се държеше супер яко.

Тъй като бе късно през нощта, по северния път почти не се мяркаха коли, а малкото, които срещнаха, се движеха с бясна скорост като прилепи, управлявани от изтощените шофьори. Камионът не остана задълго на четири лентовия път. След около осем мили отбиха на изход, който минаваше покрай северната част на центъра на Колдуел, и водеше към еснафския квартал с огромните имения и мерцедеси, които бяха далеч от малките ранчо и старите мазди.

— Какво по дяволите са решили да търсят тук? — попита Блей.

— Проучваха докладите.

— За лесърите?

— Да.

Блей само поклати глава, докато минаваха покрай каменните стени, дебели и високи като футболни защитници, и през изящните, фантастични порти от ковано желязо, затворени за външни лица.

Изведнъж си пое дълбоко дъх и се успокои. Аристократите, които се връщаха в града, бяха наплашени и виждаха намесата на лесъри във всичко — което съвсем не означаваше, че убийците се появяваха изневиделица зад някоя градинска статуя или се криеха в мазетата.

Едва ли ги бяха потърсили, защото са попаднали в ситуация на живот и смърт. Със сигурност бяха закъсали с колата. Блей разтри лицето си и с неистови усилия изключи вътрешния си паник бутон. И остана така, докато не се озоваха извън града на мястото на инцидента.

Тъкмо завиваха, когато забелязаха червените светлини на фаровете встрани от пътя — като че ли светеха с главата надолу. Закъсали с колата другия път. Блей изскочи от колата още преди Тор да успее да отбие, и се дематериализира точно пред Хамъра.

— О, Господи, не — изстена той, когато забеляза пукнатините, вероятно оставени от двете глави, разбили се в предното стъкло.

Като се препъваше в снега, той се доближи до мястото на шофьора. Наоколо се носеше сладкия аромат на изтичаща газ, а дима от горящия двигател влизаше в очите му и той замига…

Пронизителното свирене се чу някъде отляво. Блей се завъртя и огледа покритата със сняг земя… само за да открие двете тромави фигури на около двадесет метра, свити до дънера на едно дърво почти с размера на дървото, на което висеше Хамъра. Блей хукна напред през преспите сняг и падна на колене. Куин беше проснат на земята, дългите му крака стърчаха настрани, а главата му лежеше в скута на Джон. Мъжът само го гледаше с разноцветните си очи без да помръдва и да говори.

— Парализиран ли е? — настойчиво попита Блей, без да откъсва поглед от Джон.

— Струва ми се, че не, — отвърна сухо Куин.

— Мисля, че има сътресение, — обясни със знаци Джон.

— Нямам…

— Излетя от колата и се удари в дървото…

— По-скоро го пропуснах…

— И оттогава го придържам.

— И ме вбесяваш.

— Как сте, момчета? — попита Тор, твърдия лед хрущеше и се чупеше под ботушите му. — Има ли ранени?

Куин се освободи от прегръдката на Джон и се надигна.

— Не, всички сме просто…

В същия момент изгуби равновесие и се залюля толкова силно, че се наложи Тор да го хване.

— Изчакай в камиона, — нареди ядосано братът.

— Майната ти…

Тор го придърпа силно и двамата се озоваха лице в лице.

— Извинявай, синко. Какво каза? Струва ми се, че ми тегли една, а?

Сега се подредиха. Блей знаеше много добре, че Куин отстъпваше само понякога; казаното от него, обаче, както и братът, когото много уважаваше и който беше готов да довърши започнатото от високия заснежен бор, го накараха да се извини. Куин погледна към съсипания джип.

— Съжалявам. Имахме тежка нощ. И за секунда се главозамаях. Добре съм.

В типичен за него стил, копелето се измъкна и тръгна право към димящата купчина метал, доскоро съвсем здрава кола, напълно забравил за нараняванията си. Останалите стояха със зяпнали усти.

Блей се изправи и се опита да насочи цялото си внимание към Джон.

— Какво се случи?

Слава богу че съществуваше езика на знаците, защото така имаше към какво да гледа, и за щастие Джон надълго и нашироко обясни всичко с подробности. Когато приказките приключиха, Блей само гледаше втренчено към приятеля си. Не му се вярваше да бяха си измислили цялата случка. Във всеки случай не биха го причинили на най-близките си.

Тормент избухна в смях.

— Май е забъркал хипер помия, това ли ми казваш?

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите?

Тор вдигна рамене и тръгна по дирите в снега, оставени от Куин, като сочеше с ръка мястото на катастрофата.

— Това тук символизира определението „хипер помия” — твоето момче е забравило да извади ключовете от контакта.

„Не е моето момче”, измърмори на себе си Блей. Никога не е бил. Никога няма да бъде. Изпита болка, много по-силна от физическата, но както обикновено, не сподели с никого.

Встрани от светлините на фаровете, Блей забави крачка и се загледа в Куин, който бавно приклекна до шофьорската врата и тихо изруга.

— Пълна каша.

Тор огледа седалката до шофьора.

— О, гледай ти, и този е размазан.

— Май са мъртви.

— Не думай. Как разбра? ‘Щото изобщо не мърдат или ‘щото на пича от моята страна лицето му липсва?

Куин се изправи и погледна шасито.

— Трябва да я обърнем и да я издърпаме.

— А пък аз си помислих, че ще си печем бонбони, — отвърна Тор. — Джон, Блей, елате насам.

Четиримата застанаха рамо до рамо между гумите и забиха здраво крака в снега. Четири чифта ръце се опряха в купето; четири тела се приведоха в готовност; четирима мъже напрегнаха рамене. Тор започна да отброява:

— На три. Едно, две, три…

Хамърът имаше тежка нощ, но сега, благодарение на общите усилия, изскърца толкова силно, че един бухал от другата страна на пътя се обади в отговор, а два подплашени елена буквално прелетяха през гората.

Не само джипът псуваше късмета си. Всички се държаха като Джордж Карлин, притиснати от огромната тежест, докато се опитваха да откъснат купчината желязо от гравитацията, която я натискаше надолу. Обаче законите на физиката обичаха да се налагат, затова когато тялото на Блей се изпъна и мускулите му се бяха обтегнали до краен предел, той извърна глава и се опита да захване по-удобно…

Оказа се, че стои точно до Куин. Погледът на Куин беше фокусиран право напред, под вдигнатите устни се бяха оголили зъбите му, и зверското му изражение беше резултат от силното физическо напрягане…

Изглеждаше почти по същия начин, когато свършваше. „Адски неуместно, Батман”. И твърде жалко, защото сега Блей изобщо не можеше да се откъсне от мислите си.

За беда Блей знаеше от първа ръка какво причинява един оргазъм на мъжа — не че самият той бе получавал някога оргазъм. О, не. Никога. Само господ пазеше Блей от онзи, който си навираше инструмента във всичко живо, което диша, а понякога и в неодушевени предмети. А след като Куин разви изискан сексуален вкус към мацките в Колдуел и всяка на възраст между двадесет и двадесет и осем мина през леглото му, това съвсем отписа Блей от секс-картинката.

— Започва… да се движи… — изскърца със зъби Тор. — Пъхнете се под колата!

Блей и Куин се заеха веднага, като пуснаха колата, приклекнаха под нея, и подпряха с рамене ръба на покрива. Застанали един срещу друг, погледите им се срещнаха и двамата издишаха тежко, бедрата им се напрегнаха, телата им се вкопчиха в битката срещу студената, твърда стомана, която на всичкото отгоре беше и хлъзгава благодарение на снега. Силата, която вложиха, се оказа повратната точка в буквалния смисъл. Срещуположните колела формираха ос и четиритонния хамър започна да се отдалечава от тях, а тежестта постепенно намаля…

Защо, по дяволите, Куин го гледаше така? Очите му, зелено и синьо, бяха фокусирани върху Блей и не помръдваха. Може би просто се беше концентрирал — все едно гледаше само на няколко сантиметра пред носа си, а Блей се беше оказал пред него точно в този момент. Трябваше да е това…

— Полека, момчета! — извика Тор. — Или пак ще преобърнем проклетото нещо!

Блей се отпусна на решетката, за миг всичко спря да се движи, и за части от секундата се случи невъзможното, когато четиритонния джип запази равновесие само на две гуми, и страховитата ситуация изведнъж стана вълнуваща.

Куин продължаваше да го гледа настойчиво.

Когато хамъра падна на четири гуми и подскочи, Блей само сви вежди и се извърна. Когато отново погледна назад… Куин още не бе отместил погледа си. Блей се наведе към него и изсъска:

— Какво?

Преди да успее да отговори, Тор заобиколи и отвори страничната врата на спортния автомобил. Бризът разнесе миризмата на свежа кръв.

— Човече, дори и колата да не е тотално разбита, почти съм сигурен, че няма да поискаш да я караш отново. Чистенето вътре ще е истински кошмар.

Куин не отговори, сякаш забравил, че колата му изглеждаше като от реклама на “Олстейт Мейхем”. Просто си стоеше там, загледан втренчено в Блей. Може би кучият му син беше получил удар, докато стои прав.

— Какъв ти е проблема? — повтори въпроса си Блей.

— Ще докарам камиона, — каза Тор и тръгна към другото превозно средство. — Нека да оставим телата където са — може да решиш какво да правиш с тях на път за дома.

Междувременно Блей усети, че Джон стои и ги гледа — естествено, на Куин не му пукаше кой знае колко.

С проклятие на уста, Блей се измъкна от ситуацията, като изтича до влекача и закрачи до него, докато Тор даваше назад към смачкания капак на хамъра. Блей се пресегна към лебедката, освободи куката и започна да развива въжето. Имаше усещането, че знае какво става в главата на Куин, и ако беше прав, най-добре за Куин щеше да е да стои настрана и да мълчи.

Не искаше да чува какво има да му казва.